0
1385

За много години!

TDimova

Вечерта на 31 декември е необичайно пуста. Улиците са обезлюдени, притихнали. Рядко преминава по някой човек забързан с торбичка за новогодишната трапеза, най-вероятно отива при свои близки, с които ще празнува. Магазините, които иначе работят и на Коледа, и на Великден, в тази привечер са затворени още преди да се здрачи. Дори мощните вериги супермаркети, по обед препълнени с хора с препълнени кошници, на здрачаване опустяват. Колите по улиците са все по-нарядко. Пълното обезлюдяване и опустяване на града е характерно единствено за тази вечер, за тази привечер. По обед все още се виждат хора с дрянови клонки в ръце, но привечер баниците със сакралните късмети вече са във фурната. Най-прекрасните, най-желаните късмети, от тях и единствено от тях зависи какво ще се случи през настъпващата година! Каква ще бъде тя, лоша ли, добра ли, ще има ли берекет, няма ли да има, късмети, сложени според нашите желания, но и според нашите разбирания за добро и зло, желано и нежелано, като най-важното е, разбира се! парата, увита в станиолче. Едва ли нещо от това, което ще се случи, ще е според тези дрянови клечици, но това е задължителната новогодишна мистика на съвременната българска неорелигия. Мистиката, мистерията започва от тази притихнала привечер, от опустелите улици, заредени с гръмове и трясъци, заредени с надежди и блянове, заредени с вяра и суеверие.

Наближава сюблимният момент, стрелките все повече се доближават и фойерверките започват да озаряват мрака. Става като на война. Целта на фойерверките може би е като осветят нощта, да прогонят мрака от  живота ни. Целта на артилерийската канонада може би е да накара триглавата ламя на злото да се скрие в бърлогата си и да не се показва оттам, и да не трови живота ни. Не мога да си представя, че толкова много гръм и трясък се произвеждат без никакъв смисъл, новогодишните фойерверки с всяка следваща нова година стават все повече и все по-пищни, следователно тези, които ги изстрелват, имат все по-голяма нужда от тях.

И докато навън гърми и трещи, стрелките на часовниците все повече приближават до нулевия час. В това е другият мистичен новогодишен момент. Настъпването на всеки нов ден идва с изгрева на слънцето, но настъпването на новата година не може да бъде забелязано по никакъв начин, ако не е часовникът. От друга страна целият ни живот е свързан с часовника. Затова сливането на двете стрелки съдържа цялата ни надежда, очакването и раждането на нещо ново. И тъй като часовникът си върви по обичайния безизразен кръговрат, новото трябва да бъде отбелязано, за да бъде забелязано. Така чрез слетите в едно стрелки и чрез канонадата от гръм и фойерверки постепенно Новогодишната нощ се превръща в нов религиозно-мистичен празник, празник на религия и без бог, празник на безлично изтичащото време.

След като фойерверките се изстреляни, настъпва затишието. Героите са уморени. Преяли, препили, те рязко губят апетит и започва да им се доспива. Трапезата е все така отрупана, но коремът, за разлика от душата, е с ограничен обем.

Следващата сутрин се спи до късно. В ранната утрин улиците са още по-пусти дори от предпразничната вечер. Оживяват се чак към обед.

И започват нескончаемите поздрави – За много години! За много години! Почти никой не се досеща да добави към количествения вектор на годините и някаква качествена характеристика – годините да са щастливи, да се благодатни, да са благословени, да са творчески, да са радостни, да са наситени със смисъл и изпълнени с любов, да ни правят прозорливи за ценностите, които дават смисъл на живота ни, тоест на годините. Уви, този  поздрав до такава степен се е наложил, че вече не се замисляме колко е абсурден и безсъдържателен.

„За много години!” всъщност е превод на многолетствието, с което завършват празничните църковни служби. Но когато „Многая лета” се пее в храма, винаги бива предшествано от възглас: „Благоденствено и мирно житие, здраве и спасение и преуспяване във всяко добро…”. А в днешния нашенски новогодишен поздрав от всичко това е останало само количеството – За много години! И колко е различна нашенската мъдрост от Соломоновата, която учи, че „не в дълговечността е честната старост и не с броя на годините тя се измерва. Мъдростта е седина за людете и безпорочният живот – възраст на старостта”./ Премъдрост Соломонова 4:8-9/

Няма как да не си припомня и за някогашните новогодишни картички, които подбирахме внимателно и съсредоточено, отделяхме специално време за надписването им, умувахме какъв поздрав да напишем на близките си хора. Поздравителните картички пълнеха пощенските ни кутии особено по Нова година, както сега ежедневно ги пълнят рекламните брошури. Ние трепетно отваряхме пликовете, за да прочетем внимателно и сърдечно написаните пожелания. Сякаш това е било преди векове и ние даже не си даваме сметка колко сме се променили. И за удобство казваме –   животът се промени.

Ами прословутите грузински тостове и витиевати наздравици, които започват отдалеч, отдалеч, приличат на арабска приказка, в която се вплитат десетки метафори, за да завършат с гръмки пожелания за благоденствие и сладък живот към тези, които са на трапезата. Тези тостове бяха шеговити като виц, но съдържаха мъдрости като в библейски притчи. Днес това също е само една атракция.

Новите години идват и отминават и ако всичко се свежда само до трапезите и фойерверките, те си остават досущ еднакви, неразличими една от друга, неоставящи никаква следа в съзнанието ни, непроменящи живота ни.

Натрупващите се години в живота биха ни носили истинска радост, ако нашият поглед е обърнат навътре в нас, ако запалим светлината вътре в себе си, ако не само посрещаме нови години, а самите ние се обновяваме. Иисус Христос е казал една кратка притча, в която ни подсказва как да се обновяваме: „Нито пък наливат ново вино във вехти мехове; инак меховете ще се спукат, и виното ще изтече, и меховете ще се изхабят; но ново вино наливат в нови мехове, и ще се запази едното и другото”. /Мат.9:17/

Започващата година е високосна. Бихме могли и ние да се опитаме малко да се поизправим. Ако не можем да извисим исполински ръст, поне да се повдигнем малко на пръсти, да надраснем битовите си нерадости и радости и да започнем новата година обновени, за да не се спукат меховете ни и да не изтече новото вино.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияПрез обръча на езика
Следваща статияЗа войната и апокалипсиса