0
1027

За Морпурго, преводите на книги за деца и българското училище

Мария Пипева
Мария Пипева

Въпросите към Мария Пипева превела някои от книгите на детския писател Майкъл Морпурго, зададе Людмила Димова. Как той разказва травматичната история на ХХ век на младите си читатели. И още: за преводите на англоезична литература за деца – преди и днес; за пречките пред модернизирането на образованието.

Как започнахте превода на книгите на Майкъл Морпурго и на какво се дължи вашата последователност в него?

Макар и от дълги години да се занимавам с англоезична детска литература, трябва да си призная, че Майкъл Морпурго беше за мен само име, докато в 2011 година от издателство „Фют“ не ми предложиха да преведа неговата книга „Каспар, котешкият принц“. За срещата си с този чаровен котарак – и с късчето европейска история, пресъздадено за деца чрез неговата съдба – съм благодарна на редактора във „Фют“ Албена Раленкова. Оттук нататък прелъстителната сила на един добър детски писател си каза думата: с колкото и други ангажименти да съм затрупана, не мога да устоя на изкушението да се потопя в поредния Морпургов свят и на желанието да го споделя с други читатели, за които той би останал недостъпен без превода.

Un

В едно интервю казвате, че Морпурго успява да пресъздаде много различни светове, отдалечени от неговия собствен. В какво е тайната на неговия  успех сред деца от толкова различни страни?

Морпурго успява да бъде културно специфичен в пресъздаването на много различни светове и едновременно с това универсален в посланията си за поддържане на историческата памет, за човечност и разбиране на другостта. Гласовете на неговите деца герои и разказвачи изричат всеки своя опит, отдалечен от читателя във времето и пространството (и с това са носители на интригуващи познания за други епохи и култури), но по начин, който говори на съвременните деца и ги приобщава към един по-широк свят на детството отвъд непосредствено преживяното всекидневие. Книгите му завладяват с искреността на емоциите си, с които е лесно да се идентифицираш. В много от тях печеливш морпурговски „трик“ е поставянето в центъра на повествованието на силната връзка между дете и някакво животно – кон, куче, котарак, лъв, слон, костенурка… Освен че е отправна точка за увлекателни сюжети, подобна връзка е и нравствена и емоционална сърцевина на книгите. Разбира се, този похват е поредната метаморфоза на познатите романтически фигури на невинността и връзката с природата. В съвременната култура носталгията по тях е твърде жива и това е една от чертите на Морпурговите книги, с които те прелъстяват и възрастните читатели.

Имате ли поглед върху рецепцията на книгите му в България? Не се ли появяват все пак със закъснение?

Актуалната преводна рецепция има различни измерения и е много трудна за преценяване, особено когато става дума за детска литература. Ако се съди по появилите се отзиви в онлайн литературни блогове и рубрики, както и в социалните медии, Морпурго е вече познат и търсен писател: например родители се питат и осведомяват взаимно за излизането на нова негова книга, сравняват я с предишните. Случвало се е и мои познати да се свързват с мен, нетърпеливи да узнаят какво се превежда и кога ще се появи. Разбира се, за тази популярност заслугата е и на другите негови преводачи, Екатерина Митренцева, превела за издателство „Фют“ поне шест книги на Морпурго, както и Станимир Йотов, в чийто превод през 2012 г. излезе „Боен кон“ (издателство „Пергамент прес“).

Морпурго е един от най-ярките представители на така наречената междупоколенческа тенденция в англоезичната литература – той е автор на книги, публикувани като детски, но с тематика и подход, които ги правят стойностни четива за всички възрасти. Този негов облик се налага през 1982 г. с публикуването на „Боен кон“ и се утвърждава със заглавията, започнали да се появяват откъм края на деветдесетте години и най-вече през последното десетилетие. Именно тези книги са вече достояние на българските читатели и в този смисъл присъствието на Морпурго на българската литературна сцена съвсем не е закъсняло. Напоследък появата на книгите му у нас дори става почти синхронна с издаването им на английски.

4

Последната преведена от вак книга от английския писател, „Историята на редник Пийсфул”, поставя трудни въпроси. Как да се разкаже историята на кървавия ХХ век на децата, как да се говори с тях за страданието, войната и смъртта? За социалните неравенства. Бихте ли споделили Вашите мисли около тези въпроси?

В повечето от книгите си Морпурго разказва за кървавия ХХ век и противопоставя на безумието на войната способността на „малките“ хора да съхранят, въпреки всичко, човечността, достойнството и надеждата си. Така е и с „Историята на редник Пийсфул“ – историята на английското момче Томо Пийсфул, което, още неизлязло съвсем от бедняшкото си, но все пак безметежно детство, се оказва в окопите на Фландрия през Първата световна война. Но тази книга се отличава от останалите с необичайната си откровеност и безпощадност в изобличаването на войната като бездушна машина за смазване на човешките тела и дух. Истинските врагове са не обикновените германски войници, също толкова изстрадали и уплашени, а лицемерието и бесният шовинизъм на управляващите класи, бездушието и садизмът на висшите офицери. Въздействието е разтърсващо, защото всичко това стига до нас чрез простичкия разказ на самия Томо. Едно дете, или полудете, говори през бариерата на времето на други деца. Това беше и най-голямото предизвикателство на превода – да се запазят пределната простота и лаконизъм на разказа, естествеността и ритъмът на речта, сякаш обърната към жив слушател.

Това е смела книга. Тя не се бои да представи суровата действителност пред една млада публика, без да морализаторства, без да идеализира. Необичаен за детско четиво е и отвореният край, който спокойно може и да не е щастлив. Същевременно обаче книгата пленява и с чистата радост от простичките неща в детския живот, и с ведрия си хумор. Може би това е единственият честен начин да се говори с децата за страданието и несправедливостите в живота – без прекалено закриляне и снизхождение, с доверие в способността им да разберат и да съпреживеят.

Във вашата книга „Своето в чуждото, чуждото в своето“, посветена на българските преводи на английска детска литература, се спирате на класическите заглавия – „Книга за джунглата”, „Алиса в страната на чудесата”, „Мечо Пух” и „Питър Пан”. Разбира се, рецепцията на всяко от тях има различна линия на развитие, но все пак, ако може да се направи общ извод – какви празноти в литературата ни запълват те?

Когато някои от тези класически английски творби започват да се превеждат в България, всъщност традиция на авторската художествена проза за деца у нас изобщо не съществува. Тя се оформя и укрепва именно чрез преводите. Първоначално – а всъщност и чак до 60-те години на ХХ век – англоезичната литература заема сравнително скромен дял в общия обем на преводите. Затова пък тя се оказва много силна във внасянето и утвърждаването на нови представи за детството, нови модели на писане, нови жанрове и похвати – особено литературния нонсенс и разгърнатата езикова игра. Без българските „Алиса“ и „Мечо Пух“ може би нямаше да имаме и Лиско, например. В наши дни пък българското фентъзи за деца и тийнейджърският роман се оформят предимно под влиянието на новаторските англоезични образци и черпят енергия от конкуренцията си с преводите от английски. Тези жанрове като че ли все още търсят собствения си глас, но и тук чуждото не е враг на своето, а по-скоро негов катализатор.

Какви са вашите наблюдения върху интензивността, с която се издава преводна англоезична литература за деца в последните години? И разбира се, кои постижения – издателски и преводачески, не бихте премълчали? 

Броят на превежданите англоезични книги за деца нараства лавинообразно през последните години. Това е и глобална тенденция, която отразява изключителната жизненост, иновативност и многообразие на съвременната детско-юношеска литература на английски език (освен британските и американски автори, засилва се присъствието и на писатели от Канада, Австралия, Южна Африка). Но като че ли в този процес в момента надделява съревнованието непременно да се издадат на български най-новите и нашумели издания, с надеждата и за бърза пазарна реализация. Малко повече отлежаване и подбор ми се струват по-здравословни за българската културна сцена. Сред тълпите от принцеси и магьосници, вампири и върколаци, подрастващи смотаняци и нещастно влюбени тийнейджърки, които все повече заприличват на клонирани, някак си се губят автори и заглавия, предлагащи нещо повече от непретенциозно, бързо забравящо се развлечение.

А постиженията не са малко, било като издаване на забележителни съвременни текстове, било като ново естетическо оформление на класически творби или пък като преводачески успехи. Продукцията е прекалено изобилна, за да успявам да я следя в детайли, но през последните години ме зарадваха например: великолепните преиздания на двете части на „Алиса“ с илюстрациите на Ясен Гюзелев; детските книги на Нийл Геймън; закъснелият дебют на един от най-обичаните американски детски автори, Доктор Сюс, с „Котарак Шапкарак“; многопластовото повествование и езикова игра на Луис Сакър в „Съкровището от Зеленото езеро“, предадени със завидна находчивост от Владимир Молев; поредицата за Тифани Сболки, която е сред малкото грамотни и вдъхновени български преводи на Тери Прачет (благодарности на Катя Анчева!); очарователните стихотворни приказки на  Джулия Доналдсън „Грузулак“ и „Детето на Грузулака“ в майсторския превод на Манол Пейков; разтърсващата проза за юноши на Патрик Нес в „Часът на чудовището“. Сред тези стойностни придобивки за детската ни литература са и книгите на Майкъл Морпурго, които, струва ми се, привличат повече внимание заради последователната политика на издателството в представянето на най-доброто от този автор на български.

6
Фотограф Красимир Юскеселиев, Дневник

Какво мислите за мястото на своето и чуждото в обучението по литература? И в частност за отношението към Паисий и Робинзон Крузо?

Широката обществена дискусия, особено по въпрос като мястото на литературата в образованието, е нещо много важно. Лошото е, че подобни дискусии у нас напоследък бързо се превръщат в кресливо политиканстване и изкарват наяве едно смущаващо тесногръдие и – нека го кажа направо – невежество. Дебатът бързо се пренесе в идеологическото поле на родолюбието срещу чуждопоклонничеството и с това въпросите на модерното обучение по литература потънаха в мъгла. От свеждането на действително трудните решения, които трябва да вземат експертите, до опростенческото и крайно нелепо противопоставяне „Паисий срещу Робинзон Крузо“ стана ясно, че в масовото съзнание на българите днес Даниел Дефо продължава да е детско-юношески писател, а „Робинзон Крузо“ – приключеско четиво, което обаче отстъпва по качества на романите на Майн Рид и „Синовете на Великата мечка“, например.

Не съм убедена, че „Робинзон Крузо“ щеше да е особено полезен за литературното образование точно в шести клас. Но този конкретен казус е симптоматичен за опасно автоматизираните ни реакции на пренебрежение и подозрителност към чуждото като „враг“ на своето, сякаш съвместяването им е някаква игра с нулев сбор. Затварянето спрямо чуждото е типична реакция на общества с несигурна идентичност, общества в криза и без самочувствие. Всеизвестно е, че без „другия“ няма и „аз“. Без съзнанието за и общуването с другите „аз“, сред които съществуваме, патриотизмът се изражда в шовинизъм, а разбирането за това що е литература като форма на общуване и приобщаване към човешкото така и не се формира. Нека дадем възможност на децата си да научат нещо за корените и на българската, и на европейската, и на световната литература, както и за съвременните им форми. Ограниченията на една учебна програма неизбежно налагат подбор, затова ми се струва, че дори по-важно от това какво да се преподава е как да се преподава литературата в училище, за да породи потребността от самообразоване през целия живот. Но това вече е предмет на друг разговор. Ако се върна за малко пак на Майкъл Морпурго, бих казала, че патосът на книгите му противостои точно на този манталитет на нетърпимост към чуждото и затова те са необходими на децата ни.

Тук обаче искам да добавя и нещо, което така и не се превръща в част от дискусиите около литературното образование. В последния дебат например никой не повдигна въпроса за кой точно „Робинзон Крузо“ става дума – защото той има множество български преводи, повечето от тях адаптирани и препреведени от друг език. При преподаването на чуждоезични произведения в часовете по литература изобщо не се проблематизира въпросът за превода и ролята, която той играе във възприемането ни на дадено произведение, автор, култура. Така режимът на невидимост на превода и преводача се налага още в училище. Нищо чудно тогава, че и до днес в рецензиите за преводни книги масово не се споменават преводачът или качествата на превода, както и почти никоя електронна книжарница не си дава труда да включва тази информация в данните за съответното заглавие. Това е незачитане не само на преводаческия труд, но и на чуждостта, макар и прекарана през филтъра на своето, на литературното произведение.

Мария Пипева е преподавател в катедра „Англицистика и американистика“ на СУ „Св. Климент Охридски“. Научните й публикации са в областта на модерната и постмодерната британска литература, преводната рецепция, междукултурното общуване, изследванията на детството. Автор е на книгите E. M. Forster’s Novels: From the Monologic to the Dialogic (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2009) и „Своето в чуждото, чуждото в своето: българските преводи на английска детска литература“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2014). Преводач и редактор е в областта на хуманитаристиката, художествената литература за възрастни и детската литература.