0
1548

За мостовете, атентатите и хората

„Омнибус Сараево“, Велибор Чолич, изд. „Изток-Запад“, 2015 г., превод от френски Илияна Очкова

omnibus2

„Омнибус Сараево“ е първият роман, който ме среща с Велибор Чолич. Въпреки че, както се оказва, не е единственият, създаден от него. Чолич, роден в Оджак, Босна и Херцеговина, от 1992 г. живее и работи във Франция. Творбите му са превеждани на френски, италиански и немски.

В предговора си писателят уточнява, че написаното е романизирано произведение. Това е важно уточнение, защото можем да се заблудим, че по-скоро историята е „истинска“, т.е. повествованието е набор от „истински“ истории. Подобна заблуда идва от героите, които са исторически личности, и то добре известни: Гаврило Принцип, Виктор Артаманов, Иво Андрич, Франц-Фердинанд. Да, вероятно вече се досещате, че едно от основните събития в романа е атентатът срещу ерцхерцога, след който започва Първата световна война.

omnibus1И ако мястото на Гаврило Принцип и Франц-Фердинанд, а и на Виктор Артаманов се знае, то присъствието на  Иво Андрич, първия балкански лауреат на Нобеловата награда за литература за „Мостът на Дрина“, изглежда странно или поне достатъчно интригуващо. Той се оказва член на „Млада Босна“, групата от Сараево, подкрепяна и окуражавана от един от основните герои в историята с покушението срещу ерцхерцога – полковник Апис, началник на сръбската разузнавателна служба в Белград, създател на терористичната организация „Черната ръка“, проповядваща обединяването на всички югославяни около Сърбия.

Освен с атентата, сюжетът в историята или по-точно в историите на „Омнибус Сараево“ среща читателя с герои като строителите на мостове над река Миляцка (тук е мястото да кажа, че, да, мостовете са важни в тази книга, както и, да припомня, въобще в балканската история и митология) – Хюсеин Карадагли, построил Моста на козите, или Али Айни бей, наел майстор, за да построи Латинския мост, разрушен от порой, но после възстановен. В други истории, пак свързани със Сараево и атентата, ще бъдем запленени от равина Барух Абрамович, поет и философ, сигурен, че „времето води хората, а не хората – времето“, а той ще се окаже улученият от петия куршум, изстрелян от Гаврило Принцип.

Години по-късно, но във важна свързаност с тях, ще се срещнем с гестаповския офицер Ернст Розенбаум, опиващ се от кръвта на поетите и мъдрия равин Дауд Коен.

Още герои – реални исторически лица или измислени, герои като Никола Барбарич, дядото на автора, човек с няколко живота, населяват тази феерична история, в която теми и сюжети се преплитат, в която времето не тече линейно, а лабиринтите са по-важни от правилните, добре отъпкани пътища.

Романът на Велибор Чолич често е наричан портрет на Сараево и да, той може да бъде възприет и като своеобразен минимодел на балканското живеене, на балканската история.

Той обаче в голяма степен, и това ми се струва важно, е роман за духовните мостове, които свързват хора с различни религии, бит и светоглед; роман, в който можем да усетим поезията в делничното съществуване, дълбините, онези вътрешните, в човека. Това е и роман за властта. Онази, в която лудостта е над разума и човещината.

Велибор Чолич изгражда калейдоскопично повествование, в което майсторски преплита времена, история, измислица, смях и мъдрост. Книгата ще се хареса и заради специфично балканската аура на разказването, така добре позната ни, така близка до нас, независимо дали го съзнаваме или не.