0
1057

За моя пръв редактор

 DEnev

Преди година, на 30 януари 2015 г., ни напусна писателят Васил Колев. На 11 април същата година, в едно интервю за в. „Труд”, след като поговорихме за „Калуня-каля”, на въпроса на Емил Спахийски:„Виждате ли днес герои, които са готови да се жертват, без да знаят дали ще бъдат възкресени в публичното пространство?”, аз отговорих така: „Тук ще отдам дължимото на моите братя българските писатели. В голямото си мнозинство те са тези герои от вашия въпрос. Много от тях продължават да пишат и да работят, дори и в по-напреднала възраст – Любен Петков, Георги Величков, Валентин Караманчев, Никола Радев, Стоян Бойчев – без никакви гаранции, че ще могат да видят книгите си отпечатани. Ще дам и съвсем конкретен пример. През януари ни напусна писателят Васил Колев, моят пръв редактор. Апропо, за кончината му съобщи единствено нашият колега Коста Радев в Литернет. Васил Колев остави един роман, единствения си роман, „Историята на Глум”. Странна, мащабна, карнавална книга, каквато нашата литература почти не познава. Приживе многократно беше правил опити да го отпечата, но все удряше на камък. Сега издателят Марин Георгиев ще направи такъв опит. Да му пожелаем успех.”

Преди да продължа, нека да ви запозная и с разтърсващия текст на морския вълк Коста Радев, колега и приятел на Васил Колев, единственият, който отбеляза кончината му в публикация от 11 февруари 2015 г. в Литернет:

Разотиваме се

Коста Радев 

Разотиваме се, писа ми един приятел по повод смъртта на Васко Колев.

Разотиваме се. Като след дълга разпивка, на която вече не помним повода и началото, голямата й част се губи в мъгла, останали са само празни бутилки, замътени чаши и петна по покривката. А ние – набързо, кой накъдето хване в мрака.

И като се озърнеш – какво е останало? Несбъднати мечти, забравени амбиции, разочаровани деца, обидени съпруги. И тук-там някой текст, от който малцина се интересуват.

Но малцина от нас ще оставят спомен за светъл, ведър, честен – това беше Васил Колев. Боже, колко рядко използваме вече думата Честен! И талантлив при това. И то талант, какъвто рядко бива в нашата литература. Зашото Васко пишеше бавно, мъдро, спокойно и без да мисли много-много за издаване. Дебела, умна, мъдра, весела книга – „Историята на Глум”. Кошмарът на издателите  – умна и обемиста книга от българин. Затова Васко не бързаше  – известна му бе предварително реакцията на издателите. Един вариант на книгата бе публикуван във вездесъщата и безкрайно полезна Света Гора. Намерете я. Прочетете я. Има я в електронен вариант пак там. Аз не се съмнявам в бъдещето на тази книга. Просто времето не беше подходящо за Васил Колев. Или той  за това противно време. Преди години тази книга-сатира никога не би излязла, ясно защо. Сега все още чакаме издателската гилдия да престане с опростачването на нацията и да се поразрови за истинските ценности. Васко не дочака. Както и мнозина други. Всъщност големите български писатели много често са се разминавали с времето, в което живеят. Понякога с десетилетия. А разхвалваните, търсените, награждаваните техни съвременници набързо са потънали в литературното небитие.

Васко знаеше съдбата си и я посрещаше с тъжна насмешка. И дори когато черната болест го сграбчи, намери сили да се бори. Той я победи; тя обаче го надхитри. Срещу подлостта и хитростта той беше безсилен.

Разотидохме се, Васко. За известно време. Там, където ни чакаш, времето е без значение. Тъй че, полека-лека приготвяй чашите.

А ние тук ще продължим да говорим за книгата ти. Дължим го не само на тебе, но и на литературата.

А сега добрата новина. Точно година след смъртта на Васил Колев, неговият роман вече е факт. „Историята на Глум” излиза в петък. Марин Георгиев удържа на думата си. В началото на книгата той е включил два текста, от Алек Попов и от мен, за един от първите ни редактори. Ето моя текст – поклон към Васко Колев.

Лебедовата песен на Васил Колев

Васил Колев беше нашият по-голям батко. Когато започнахме да правим първите си опити да публикуваме в централния литературен печат в средата на 80-те години на миналия век, до нас беше тъкмо той.

kora_Vasil_Kolev.inddДо 1989 г. публикувах няколко разказа в „Литературен фронт”. С разказа „Коко” дори спечелих и годишния конкурс на вестника. Васил Колев като че ли се радваше повече и от мен – че един от неговите питомци, от неговите калпазани взема такава престижна награда. Една-единствена дума ми беше поправил в разказа – наместо „свинята трябваше да „роди”, той ми каза, че трябва да напиша „свинята трябваше да се „опраси”.

 Внимавай с думите – каза ми тогава. – Разглеждай ги от всички страни. Думата трябва да лежи добре между другите думи. Но по-важното, най-важното е думата да е точната дума.

Когато през 1992 г. издадох след дълги перипетии книжката си с портрети за политици и други лица „Конско евангелие”, до мен пак беше той. Обади се на своя позната от радиото и половин ден прекарахме в радиоколата, защото знаеше, че за новата книга трябва да се чуе, трябва да се говори.

Когато излезе книжката ми „Ловец на хора” през 1994 г. и му я подарих, скоро след туй ми се обади:

 Сега вече те признах за писател – каза. – Онзи твой разказ. „Из живота на таралежите”. За скулптора-пияница, който се прибира в двора на къщата си не през вратата, а през една дупка в оградата. Ето тези детайли, които са заключили в себе си цялата съдба на героя, правят писателя писател.

Когато през 1997 г. за пореден път бях останал без работа, пак той ме покани да отида при тях, в редакцията на „Литературен форум”. И така изкарах няколко месеца на третия етаж в къщата-музей на Яворов.

После се разпиляхме. Рядко се чувахме по телефона, още по-рядко се виждахме по улиците.

През 2008 г. започнах работа във в. „Монитор”. Обади ми се и предложи разказ. Сега разбирам, че това е било една от главите на романа му „Историята на Глум”.

За последно го видях през лятото на 2014 г., на пазара „Красно село”. Застанахме на крак в глъчката, до продавачите на контрабандни цигари и той накъсо ми разказа за болестта, за операциите. За отрязания си половин бял дроб. Изгледах го, не можех да повярвам, беше си, както винаги, висок, жилав, пъргав…

В края на януари 2015 г. ми се обади Марин Георгиев.

 Починал е Васко Колев – каза.

На погребението му нямаше речи и венци. Нямаше траурни адреси от министерства и съюзи. Бяха роднините му и ние, четиримата му колеги от „Литературен форум” – Марин Георгиев, Владимир Попов, Чавдар Ценов и аз. Беше и писателят Алексей Христов, на когото Васко Колев също беше подал ръка навремето в писателския занаят.

Не го предадохме Васко. Третият етаж от къщата-музей на Яворов го изпрати в пълен състав.

Васил Колев не беше от писателите, които занимават света със себе си. Но той имаше представа какво трябва да представлява творческото дело на един писател – дори да не е обемисто, то трябва да е завършено. И той завърши своето творческо дело, като написа своята лебедова песен.

„Историята на Глум” тепърва ще събира читателското и критическо внимание. Защото това е книга-равносметка, облечена в пъстрата дреха на словесния карнавал. Това е книга, в която се забелязват следите на Джойс, Маркес, Ерофеев, нещичко от страшната предсмъртна притча на Шукшин „До трети петли”. Това е книга, писана в състояние на абсолютна творческа свобода – когато мислиш не за видимия свят и за неговите овации, а за невидимия.

Такава книга досега нашата литература няма.

Книгата излиза с подкрепата на Националния център за книгата. Оформлението е дело на Яна Левиева. Премиерата на тази чудна, феерична и страшна книга ще е на 7 февруари в „Перото” в НДК.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЗа радостта от българската музика
Следваща статияИстории за разстоянията