„Малко е да кажа, че „Човекът от мрамор“ е голям филм. Това е може би най-големият филм на Анджей Вайда и един от най-големите филми, произведени някога в Източна Европа.“ Публикува се за първи път. Днес големият полски режисьор навършва 89 години.
Докато гледах новия филм на Анджей Вайда „Човекът от мрамор“, тръпки ме побиваха, защото едва ли не всеки кадър извикваше в паметта ми образите на толкова други „мраморни хора“, които бяха дали всичките си сили, радостите си, удоволствията, почивките, за да се превърнат почти в машини, в роботи производители на блага заради безчовечните амбиции на шепа други хора. В „Портретът на моя двойник“ разказах за една работничка-пресьорка, която в живота наистина беше превърната във високооборотен автомат и притежаваше вероятно световния рекорд на крачна преса, която беше славословена от пропагандата на режима и представяна като високосъзнателния човек на бъдещето, строителя на социализма, примера на подражание. Всъщност тя бе клинично луда, защото беше съсипана от огромно вътрешно страдание. И когато силите й рухнаха и тя напусна пресата, никой повече не се сети за нея. Прототипът на моя герой от „Жените на Варшава“, старецът Йордо, беше човек, посветил целия си живот на производството на блага за другите и самолишил се от каква да е радост в своя живот, самоотрекъл се от този живот заради помпозните глупости на вятърничава идеология. И е документална истина, че в момента, когато този жив човек проумял, че е пропилял живота си за нищо, или по-точно, че изобщо не е живял живота си, той си разпасал пояса и се обесил, въпреки медалите, званията, наградите и други тенекиени атрибути, с които режимът го беше удостоил.
Гледах „Човекът от мрамор“ на Анджей Вайда и си мислех за многото мраморни хора, на които режимът бе отнел човешките черти, за да им даде мраморна отливка от тях, без дори да се извини, че ги е излъгал, че се е подиграл с тях, взимайки реален живот срещу лъжливо безсмъртие.
Героят на Анджей Вайда е поляк, но той би могъл да бъде съветски гражданин, българин, чех, източен германец, гражданин на всяка страна, която не се управлява от здравия човешки разум, а е жертва на идеологически догми и инфантилни комплекси за величие. Някъде в апогея на сталинизма в Полша младият зидар Матеуш Биркут, чиито мозък е наистина „промит“ от партийната пропаганда, се хвърля в „трудово настъпление“. По манталитет и по умствен багаж той е идеално подходящ, за да бъде превърнат от пропагандата в образцовия работник на социалистическия труд. Биркут е най-видният полски стахановец, който живее с една-единствена мисъл – как да прибави още една тухла към вчерашния си рекорд. Той зида със скорост, горе-долу равна на скоростта, с която нашата Маруся Тодорова обслужваше 40 тъкачни стана. Биркут се чувства щастлив, когато е накарал изтощените си ръце да се движат още няколко минути, когато всичко наоколо немее пред неговите почти циркови постижения в зидарството. Няма значение, че очите му не виждат нищо друго освен тухли и мазилка, че ръцете му не докосват нищо друго освен тухли, че всичките му сетива, чувства и мисли са просто отражение на тухлите. Важното е да отговори на ласкателствата на режима, да им покаже, че той заслужава… потупванията по гърба.
Какво от това, че всичките му колеги го мразят, защото неговите нечовешки постижения стават критерий за завишаване на нормите. Неговите резултати карат режима да иска от всички зидари да работят като него.
„Щом Биркут може, защо другите да не могат!“
Режимът натиска хората, но те не приемат Биркут за пример, защото това е примерът на един идиот. Обикновените разумни хора никак не се блазнят от това, че казионни окупатори дялат мраморни бюстове на Биркут, отливат гипсови барелефи, за да го увековечат. Те знаят, че мраморът в този случай е материал, който принадлежи повече на гробищата, отколкото на живота. Биркут е глезената примадона на режима, той живее сред пошлия ритуал на показен герой на труда, присъства на тържества винаги на трибуната, кинокамери почтително снимат лицето му, той се пъчи, надува се като зле възпитано дете на внезапно забогатели родители, той е просто марионетка, която служи за трудово украшение на дебелото партийно ръководство.
И тук, в момента, когато ние вече сме отвратени от тази уродлива рожба на идеологическата манипулация, когато ни се иска дори да напуснем салона, за да си спестим мъката от изобразената на екрана човешка деградация, Анджей Вайда ни изненадва. Човекът социалистически робот се пробужда, така както моят старец от Дервиш могила се събуди, за да разпаше пояса си, понеже животът му беше на привършване. Но Биркут е още млад. И тук идва мистериозният обрат. Щом зидарската машина предяви човешки права и се опита да бъде човек, тоест да има мнение, да разсъждава, да избира, тогава конците, които държат марионетката, се скъсват и режимът на „реалния хуманизъм“, както видният полски идеолог Тадеуш Ярошевски го нарича – изхвърля марионетката на боклука.
„На нас ни трябват ръцете ти, а не главата ти!“ е вероятното мото на сталинските „реални хуманисти“.
Пробудилият се човек у зидаря Биркут предявява експлозивно осъзнатите си човешки права. Резултатът е политически процес, в който той е вмъкнат, и бившият герой на социалистическия труд се озовава в затвора, откъдето бива освободен едва през 1956 г., по време на първото полско работническо вълнение.
Пред нас се появява преждевременно остарял човек. И както косите му са посивели, така и многобройните портрети, бюстове и статии на „героя“ са потънали в сив прах. Те отдавна са изхвърлени по мазета и тавани като никому ненужни вещи, както Биркут е изхвърлен – като никому ненужен човек. Като безропотна зидарска машина той имаше видно място, като човек – никакво.
Останалата част от историята на „мраморния човек“ идва през очите на студентката Агнес, която в началото на нашето десетилетие от любопитство към съдбата на Биркут се опитва да открие какво е станало с него. Резултатът от нейните издирвания е един безименен гроб в Гданск. И пак жестоката ирония на Вайда – човекомашината Биркут бе притежавала повече мрамор отколкото цялото Варшавско гробище, а човекът Биркут бе умрял, без да има дори надпис на гроба си.
Тук ние сме оставени в известно неведение, причината за което явно не е в създателите на филма. Епизодът, който би ни обяснил точно какво се е случило с Биркут, е бил изрязан. Но въпреки това постепенно разбираме, че най-вероятно някогашният герой на социалистическия труд е бил застрелян от милицията по време на бурните вълнения в корабостроителниците през 1970 г., месец декември.
Малко е да кажа, че това е голям филм. Може би най-големият филм на Анджей Вайда и един от най-големите филми, произведени някога в Източна Европа. Човек стои, немее и сваля шапка пред огромния художествен талант на създателите на филма и пред още по-огромната им гражданска честност.
Защото тук не става въпрос за евтино полусантиментално проследяване на драмата на един човек, който се е издигнал, а след това е пропаднал, не става дума изобщо за толкова популярния трик в цяла Източна Европа, където полумръсничките съвести на казионни писатели и режисьори флиртуват с гражданската тема, не става дума и за поръчано от партията уж самокритично произведение (за поредно измиване на ръцете), а за безпощадно дирене на истината за живота на цяла страна. Образно казано, това е филм за помпозните, мраморните лъжи на един безчовечен режим, които са противопоставени на обикновената човешка истина. Филмът стреля в много посоки. Той обвинява не само върхушката на режима, но и неговите безскрупулни трубадури, които с едничката цел за лично благоденствие са създали цели фабрики за лъжи. Една от най-хубавите сцени е тази на остаряващия режисьор от студията за хроникални и документални филми, който преди години пръв бе създал стахановската слава на Биркут. Сега ние виждаме един циник, потънал в охолството на партиен буржоа, който говори за някогашните идеали, горе-долу както професионален сводник би говорил за отдавна умрели проститутки. И този образ ме накара да потръпна, защото ми се видя толкова близък и подобен на хора, които добре познавам. Готов съм да се обзаложа, че при променени политически обстоятелства ние ще чуем много подобни цинизми, и то от доста високи места.
През двата живота на Матеуш Биркут и неговата мистериозна смърт са ни представени двата живота и мистериозната агония на Полша. Сам Вайда слива собствения си живот с този на страната. Ако във втората част на филма ние чувстваме, че той почти се идентифицира с образа на непокорния, разбунтувалия се Биркут, в първата част Вайда се причислява сам към филмовите режисьори лъжци. В един епизод е показано създаването на партиен пропаганден филм и между имената на неговите създатели Вайда е сложил собственото си име. Това не е демагогия, нито плитък самокритичен трик, а дълбоко и гневно разкаяние на честен гражданин.
Забележете, има много голяма разлика между този филм и разни демагогски и псевдограждански произведения, които се появиха например в България. Във филма на Анджей Вайда вината не е запратена в миналото, не е прехвърлена на измисления период на „култа към личността“, никакъв априлски пленум не е признат за нова ера, а минало и настояще са неразривно свързани, така както са свързани в живота. Пред нас са епизоди от работническото въстание в Полша през 1970 г., които са в пряка връзка с неотдавнашните работнически брожения, с целия днешен живот на страната, всред който все още стърчат много от мраморните чучела на миналото. Човек има чувството, че настоящето не бърза да забрави миналото, а го вика на съд, за да превърне процеса срещу него в процес срещу умъртвяването на човешкото в човека. В нито един епизод няма да доловите дори намек от толкова отблъскващото размазване на истините, от пошлия партиен патос, предназначен да прикрие воплите, от гузното мълчание на професионални идеологически фокусници. В „Човекът от мрамор“ мълчат само мраморните статуи. Всичко друго шуми, говори, вика, вълнува се, както се вълнува цялата страна.
Художественото майсторство, вложено в тази филм, е напълно съответстващо на неговия идеологически заряд. Идея и форма са се слели, за да ни представят най-внушително и разтърсващо зрелище. Когато преди години Вайда постави в Краков „Бесове“ на Достоевски, аз си помислих, че той е могъл да постигне такава силна изразителност само върху театралната сцена. Сега трябва да кажа, че много епизоди в този филм носят в себе си същата изразителна мощ. В продължение на близо три часа човек стои и гледа като замаян тази съвременна легенда за двубоя между истината на живото човешко лице и лъжата на мраморната му имитация.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
