0
715

За настойчивото вглеждане

„Физика и метафизика на петното”, Нина Ковачева и Валентин Стефанов в галерия „Аросита”.

„Настойчиво вглеждане в предметите с цел разгадаване на тайнствената им същност” – това бе детинското определение за метафизика, което си изработих преди много-много години по повод картина на Джорджо де Кирико. Ползвам го и до днес. Може би защото има особено очарование във факта, че колкото и да съзерцавам обектите, колкото и да научавам за тях, същността им си остава все така тайнствена и непостижима. Преди време например приятел физик ми каза, че в един напръстник вода се съдържат толкова атоми, колкото са всички песъчинки в пустинята Сахара, взети на два километра дълбочина. Много се впечатлих. Това, разбира се, не допринася много за постигане същността на водата или пък на пустинята, но е образ, който позволява на мисълта да се рее в наистина безкрайни пространства. И без съмнение ме сродява с цялото човечество, взето около 40 хилядолетия назад във времето, през настоящето и в бъдещето. Тоест сближава ме с всички хора, които са се вглеждали, вглеждат се и предстои да се вглеждат настойчиво в обектите, за да създават философия, наука, култура…

„Физика и метафизика на петното” – още заглавието на изложбата, открита в галерия „Аросита” в София, ме изпълни с радостно предчувствие. Преди всичко защото познавам работата на художниците Нина Ковачева и Валентин Стефанов: способността им с минимални средства и видимо нищо не случване да предизвикат у зрителя лавина от мисли и усещания (поне при мен е така). Това се отнася както за видеата им, представяни в изложбени зали или в градска среда, така и за обектите, фотосите и инсталациите, които те са правили заедно или поотделно. Ако българската публика не ги познава достатъчно добре, то е защото художниците живеят и работят предимно в Париж от 18 години насам.

През 2002 г. имах късмета да видя на живо произведението им In the Out в Цетине, Черна гора, в рамките на Биеналето на съвременното изкуство там. В един от прозорците на музея на втория или третия етаж се прожектираше видео, в което двамата художници просто се движат напред-назад в ателието си, влизат и излизат от кадър, казват си по нещо, което не чуваме… Късно вечер това видео се виждаше прекрасно от главната улица и аз, заедно с други минувачи, често се спирахме да го гледаме. Странното беше, че нямаше и помен от гузното усещане за воайорство, както става, когато погледът ти дори случайно попадне в нечий личен свят. А че светът в In the Out е личен – на двамата художници, спор няма. Само че не е битово непригледен, а съкровено творчески: виждаме двама души, съзвучни и вглъбени в нещо свое, някак неприкосновени в него. И е без значение дали ги гледат или не. Със сигурност тази работа поставя началото на техните видеотворби, прожектирани в градска среда – две от които са представяни и в София (в прозорците на Националната художествена галерия и на Националната художествена академия). Докато за мен конкретно In the Out показва най-добре третия художник, който двамата съставляват заедно – Нина-и-Валентин, или накратко NinaVale (както изписват имейла си).

Именно този трети художник е създателят на инсталацията „Физика и метафизика на петното”. Тя очевидно е мислена специално за галерия „Аросита”, доколкото използва нейните дадености. Пространството от витрината навътре въздейства като малък храм. Част от нишите по едната стена са запълнени с нагънати остатъци от църковни свещи с различна големина и дължина. Сред тях други ниши са покрити с осветени отзад текстове – печатни и ръкописни, откъси от „Божествена комедия” („Рай”, II песен). И ако тази стена е буквално изпълнена със смисъл, то на отсрещната е сложено само едно малко видео – с бавно сменящи се нощни градски панорами, с тук-таме проблясващи светлини. Всъщност това представлява инсталацията, като не забравяме звука: хипнотично-съзерцателна композиция от тонове, подобно на пробиви от непостижими за човешкото ухо честоти.

Така описана, инсталацията не изглежда особено вдъхновяващо. Но то е, защото тя просто трябва да се изживее, да се почувства и осмисли от зрителя, докато е там, на място, в самата нея. Докато пълзи с поглед по думите, които поетично споделят физически явления и наблюдения, спорят и се уповават на мощта на разума, която създава връзка жива / с планетата, която тя върти / и също като вас различна / бива… Докато сред текстовете попада на нишите с преплетени купчини полуизгорели свещи – и почти физически усеща съкровената молитва, въплътена във всяка от тях. И докато се реши най-сетне да загърби този „олтар”, за да съзерцава светлините на незнайни градове – със знанието, че всяка от тях заявява човешко присъствие, различна съдба и еднаква надежда.

Тя е за по-добро бъдеще, разбира се, в индивидуален план. Но и за това, че може би някога, някак и някъде другаде ще прозрем тайнствената същност на нещата…