0
1118

За недоизказаното

Стивън Грос
Стивън Грос

Всяка стена може да е преграда, но и възможност за комуникация. Всяка раздяла е и връзка. Защото се изгубваме и отново намираме себе си.

„…Аз съм на 64 години. Това е първата ми книга. Искам след време децата ми да знаят с какво се е занимавал баща им…“

Това са част от думите, с които Стивън Грос представи раждането на книгата си „Осъзнат живот. Как изгубваме и отново намираме себе си“[1]. Книга, която месеци наред оглавява класациите на „Сънди Таймс“ и вече е преведена на повече от 20 езика. Стивън Грос е американец, живеещ и работещ в Лондон, дългогодишен психотерапевт, преминал през психиатрични болници, съдебна медицина, детски психиатрични отделения; консултирал деца, младежи и възрастни. Както сам се изрази за себе си, срещал е два вида отношение – или че е водещ терапевт, носител на иновациите от САЩ, или, че се е провалил и затова е в Лондон.

Този кураж да се изправиш срещу чувствата си е характерен и за книгата. Тя съдържа 31 кратки разказа, които още със заглавията си задават известна притчовост на разказаните истории. Заглавия като: „За смеха“, „За ползата от болката“, „За близостта“, „За омразата“, „За понасянето на смъртта“ ясно маркират насоките на изследването и става ясно, че ще ни говорят за най-важното. Същото бихме казали и за названията на петте глави, обединяващи тези разкази, които насочват към основни екзистенциални търсения: „Начала“, „Лъжи“, „Любов“, „Промяна“, „Сбогуване“.

Тази лаконичност на заглавията, характерна повече за изразните езикови средства на Изтока или за античните апории на Зенон, ни подготвя, че писател и читател ще се съсредоточат върху главното в живота. Може да се направи и тази аналогия между разказаните истории в книгата и апориите на Зенон. Може би тези кратки разкази – подобно на античните философски апории – са също такива затруднения и известни недоумения, докато терапевт и пациент търсят естеството на проблема. Както и това, че насочват към един пространствено-времеви континуум, който хем е в конкретната пространствено-времева история на пациента, хем е общочовешко преживяване – универсалността на психоаналитичната теория и практика на Фройд.

„Осъзнат живот“ е дълбоко преживяна и промислена книга, в която си дават среща писателския дар на Стивън Грос и човешката му съпричастност към тези, на които е помагал. И независимо дали разказът е за десетгодишната Емили, която преживява ревност към новороденото си братче в контекста на промяна за цялото семейство, или за „убежището“ – къща във Франция, което е фантазмът на проспериращ мъж, за тъгата ни по порасналите  деца, или за сбогуването с възрастния баща, когото смъртта отделя от близките му – всичко това са късчета от пъзела „живот“.  

„Осъзнат живот“ е една много лична книга, защото в нея Стивън Грос има куража да сподели и тревогите около инфекцията на четиригодишния му син, която потенциално застрашава живота му, деликатно намеква за жената, която го напуска, разказва ни за опита на едно завръщане – завръщането на осемдесетгодишния му баща към родните му места в Унгария и Украйна. И тогава и ние, четящите тази книга, неволно поместваме в контекста на преживяванията на автора и неговите пациенти и нашите житейски истории, нашите катадневни преживявания, опитваме се да се сприятелим с чувствата си и преживяваме собствения си катарзис.

Това е книга, която съчетава великолепното белетристично умение на автора да разказва лаконично най-важното от историята на пациентите си и да изведе като ненатрапчива поанта, напълно професионално, характерното за психичната реалност на героите. Книга, която би удовлетворила и любителя на разкази, и изкушения от психоаналитично белетризиране и професионалиста-психоаналитик. Това е книга за отношенията психотерапевт–пациент. За умението да се слуша, да се асоциира, да изпитваш емпатия, дори когато пациентът е скучен или агресивен; да си почтен в тези отношения и да останеш „човек“ винаги, дори когато твоите човешки слабости и особености те подвеждат.

„Осъзнат живот“ е книга за препрочитане. Трудно избледнява образът на момчето,  което казва: „Мозъкът ми е разбит… не е като на другите хора“. Тогава и пациентът, и терапевтът се потопяват в тази само тяхна атмосфера с признанието: „Да, това е много, много тъжно.“ Потапят се в тази понякога неизбежна тъга и в страданието, наместо в заблудата на бодряшки-неуместното: „Я, се стегни!“. Една особена сънна мъгла обгръща образа на осемдесетгодишния баща, който като че съзнателно си налага амнезия и се движи като на сън, завръщайки се в родните места. Спомня си Холокоста, факта, че е останал жив го връща към детството с думите: „Извадих късмет“.

Това е трудна книга. Пълна с болка. Болка, която понякога е неизбежна и през която трябва да преминеш, трябва да я избродиш. И да търсиш брод за спасението си. И пациентът, и терапевтът търсят брод и се борят за живота – къде поотделно, къде заедно в терапевтичния процес. Още Фройд ни завеща в творбата „Траур и меланхолия“(1917) – пълно е с болка, която обаче ти дава усещането, че си жив, дава ти куража да продължиш напред.

Всички разкази имат една специфика – хем са завършени истории, хем ти оставят чувството за недоизказаност. Недоизказаност не като белетристичен наратив, а недоизказаност в чувствата. Това е и една от многото сполуки на Стивън Грос – великолепно разказана история, към която нито можеш да прибавиш, нито можеш да отмахнеш нещо. В човешките отношения винаги остава една недоизказаност. Още Фройд в „Малкия Ханс. Анализа на фобията на едно петгодишно момче“ (1909) пише: „…нека нашият мъничък изследовател преждевременно добие опита, че всяко познание е само частица и че на всяко стъпало на познанието винаги остава нерешен проблем“

Стивън Грос, с характерното за психотерапевта умение да бъде археолог в душевността, изравя на светло понякога неподозирани или привидно забравени нюанси. Например как смехът и самоиронията са завоалираност на депресивността, как сексуалните ни преживявания са ерзац и копнеж по невъзможната вече физическа близост с порасналите ни деца, как тъгата по смъртта на родителите ни никога не отшумява.

В края на споделените си мисли и чувства за книгата на Стивън Грос ще се върна към неговия предговор, в който се казва, че една „стена може да е преграда, но и възможност за комуникация… Всяка раздяла е и връзка“. Защото се изгубваме и отново намираме себе си.

Затова може би Стивън Грос завършва книгата си, споделяйки, че понякога нощем, когато се събуди, открива, че търси в мислите си пациентите, някои от които са толкова далече – дори в смъртта. Открива, че ги търси, за да им каже още нещо…

Стивън Грос е роден в САЩ, получава образованието си в Калифорнийския университет в Бъркли, а по-късно и в Бейлиъл колидж, Оксфорд. Повече от 25 години практикува като психоаналитик и психотерапевт в лондонската клиника „Портман“. Като обучаващ и супервизиращ психоаналитик преподава в Института по психоанализа на Британското психоаналитично общество и в психоаналитичната секция на Лондонския университетски колеж. Автор е на множество теоретични и клинични статии, поместени във влиятелни научни списания, но както сам споделя: „Разказът е по-убедителен от всяко обективистично изследване“. През 2013 г. публикува в Англия „Осъзнат живот: как изгубваме и отново намираме себе си“ –  книга дестилирала опита му от над 50 000 часа прекарани в слушане, съпреживяване и пресътворяване на личните истории на пациентите му. Книгата е преведена на около 30 езика, сред които и български.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистрант към програма „Артистични психосоциални практики“ на НБУ и Червената къща. Литературовед в Института за литература на БАН. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995), „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др.           

[1] Стивън Грос. „Осъзнат живот. Как изгубваме и отново намираме себе си“. София, изд. „Колибри“, 2017, 228 с.