0
2339

За необходимостта от контекст

„Наръчник на хореографа“, Джонатан Бъроуз, София, 2017, изд. „Метеор“, превод от английски Ани Васева

Хореографът Джонатан Бъроуз и композиторът Матео Фарджион представиха „Лекция за пет пари“ и „Пиеса за кравата“ на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през 2012 г.

„Изследвам ли, докато пиша тази книга? Или пиша тази книга? Не искам това, което правя, да е просто пробване, тест за нещо, което ще се случи после. Искам то да се случи сега.
Затова бих искал да създам един нов принцип и да го добавя към списъка си с правила, по които се опитвам да пиша тази книга.
Новият принцип е следният: „не изследване, само работа“.
Това, разбира се, не означава, че няма да изследвам неща.“
Дж. Бъроуз, „Наръчник на хореографа“, стр. 47

Да четеш Джонатан Бъроуз е едновременно предизвикателство и очарование: в прости, завършени, често противопоставящи се една на друга формулировки може да се разкрие изкушаващо огромна свобода за интерпретация. И може би точно това е целта на „Наръчник на хореографа“, най-новото попълнение в издателската продукция на творческия колектив „Метеор“ („Що е то съвременен танц?“ (2017), Ани Васева; „Облаци. Философия на свободното тяло” (2017 г.), Боян Манчев; „Пиеса за теб“ на Ани Васева (2016 г.).

От първото издание на книгата през 2010 г. в Обединеното кралство и САЩ вече са продадени над 10 000 бройки, което е учудващо за един своеобразен учебник по хореография. На какво се дължи този успех? Вероятно на включената ценна практическа информация: от принципите за генериране на хореографски материал до финансирането на идеята; от начините за комуникация с публиката до осветлението и техническата част на представлението; от работата с композитор и камера до нюансирането на разликите в различните техники и технологии във вече необятното понятие „съвременен танц и пърформанс“. Може би успехът се дължи на друго – на дестилираните кратки, ударни прозрения за работата на хореографа от легендите в тази област – Жером Бел, Мърс Кънингам, Ксавие Льо Роа, Дебора Хей, Мег Стюарт са само част от цитираните артисти. С тяхно съгласие авторът (и впрочем хореограф от не по-нисък ранг) Джонатан Бъроуз прави нещо много повече от наръчник – той създава интерактивна енциклопедия, в която събира множество гласове и наблюдения с едновременната цел да конкретизира, контекстуализира и освободи от остарели натрупвания понятието за хореография. По съвсем естествен начин споделените мисли и препоръки си противоречат, допълват се или се намират в тотален дисонанс една с друга, но това е всъщност и едно от най-ценните предимства на наръчника – да задейства в читателя рефлекс за мислене и активно, интензивно разсъждение върху процеса на концептуализиране, композицията и организацията на сценичния акт.

Може би тук е моментът да споделя определението „перформативна“, дадено от преводачката на книгата: дори в самото съдържание има три глави „повторение“ една под друга, решение, което като че ли хореографира структурата по начин, комуникиращ активно с целия смисъл и текст. „Наръчник на хореографа“ би могъл да се определи като жест на свободата в една безкромпромисна и нетрадиционна форма, в която дори и самият текст е организиран хореографски от едно съзнание, умело боравещо с концепции, ритъм, промени в структурата и постоянно задаващо нови и неочаквани кодове на общуване. Книгата би могла да бъде настолно четиво, ценно с противопоставянето на гледни точки, тя приканва читателите към смелост, провокирайки техните граници и разбирания.

Няколко думи за аудиторията на „Наръчник на хореографа“ – това биха могли да бъдат както правещи изкуство, така и гледащи; както учещи се да създават артистичен продукт, така и вече завършени творци: текстът едновременно задава контекст и провокира към създаването на такъв. Очарованието на съдържанието е в неговата стилизирана непринуденост, фриволност, но съчетана със солидни драматургични натрупвания. В този смисъл книгата е колкото забавна за четене, толкова и смущаваща с дълбочината на откритията, споделени в нея. Много от тези открития нямат аналог в българския танцов контекст, затова книгата притежава и аспекта на важна, необходима и най-вече адекватна теоретична подготовка за съвременния танц и пърформанс.

Сред множеството ценни моменти най-ярко впечатление прави широкоскроеността, с която Джонатан Бъроуз борави с изкуството без значение дали е класическо, или съвременно; визуално, литературно, танцово или музикално. Неговите предложения са валидни за всяка дейност, свързана с проблемите на композицията, динамиката и ритъма. Един от особено любимите ми моменти е стихотворението на Дъглас Дън „Кралицата на белгийците“ (превод на Ани Васева), поместено в дългия цикъл, посветен на повторението:

Кралицата на белгийците

За да отбележат смъртта на Астрид
Белгийците направили пощенска марка,
Която баща ми ценеше заради лицето ѝ
Като това на майка ми, красота от трийсетте,
Спокойно по ръбовете.
Сега е в албума ми,
Нещо получено в наследство, като съвет,
За да открия в лицето
На кралица от ръба на Европа,
Това, което е открил баща ми.
Кралица Астрид, която баща ми
Сложил в албум заради лицето ѝ
Е вдъхната от мислите ми от любов.
Стои там като сърцето на всичко, което познавам.
Сега съм на възрастта, на която е бил баща ми.

Douglas Dunn, New Selected Poems 1964-2000
Faber and Faber Limited, 2003, с.12

Деликатно и ненатрапливо Джонатан Бъроуз очертава възможността за немеханично повторение, като веднага след това прави скок от литературата в постмодерния танц, давайки за пример солото „Жестове в червено“ (Getures in Red, 1975) на американския хореограф Дългас Дън и поставя може би най-важния въпрос от всички: „Кое представление промени всичко за теб и защо?“.

Може би в преразказа на тази кратка, но много силна част можем да усетим атмосферата и заряда, които носи „Наръчник на хореографа“ като цяло. Джонатан Бъроуз дава неочакван, конкретен и ясен пример; следват прецизирани и понякога лаконични коментари с множество вътрешни препратки; след което почти винаги той завършва с въпрос. Защото това е действително наръчник, в който обаче вместо препоръки има въпроси, широко пространство за избор и задължително поле за собствена интерпретация.

Друг момент, който определено ще остане в съзнанието ми, е доста по-семпъл и оптимистичен: точно когато концептите и възможностите за интерпретация се разширят до степен на невъзможност, Бъроуз изговаря кратко в един нов ред: „Това е само глупав танц“. Срещаме тази реплика не толкова често, но на точните места, тя внася действително неповторимо чувство за лекота и ирония, от което всъщност материалът става още по-многопластов, още по-предизвикателен.

С рядко срещана искреност и щедрост хореографът споделя стъпки от собствения си път, които определено могат да вдъхновяват или окуражат правещите изкуство. Без някакви ясни „указания“, той дава ценно, рационално и емоционално knowhow от света на хореографията. „Наръчник на хореографа“ е смел, новаторски текст, създаден колкото да окуражава, толкова и да подлага на съмнение устойчивостта на идеи от всякакъв характер: не на последно място би могъл да послужи като проверка за бъдещи или минали артистични концепции. Настолна книга, теоретична подготовка, сбор на практически упражнения и идеи за развитие на хореографски материал – „Наръчник на хореографа“ е необходимо четиво, което навременно се включва във все по-активния живот на съвременния танц и пърформанс у нас.