За (не)убийството в Украйна: трезво

Оттук нататък за Бабченко ще бъде много трудно да убеждава хората в каквото и да е. А и когато Украйна рече да обвини Русия в нещо, ще ѝ повярват много по-малко хора отпреди.

Но най-напред – за едно непребиване на човек в Русия.

Преди дни – на 3 юни – Николай Соболев, известен в Русия видеоблогър, критичен към Путиновия режим, съобщава в блога си, че е в болница с мозъчно сътресение „от лека степен на тежест”(!), защото бил причакан и пребит на улицата. Съобщението е видяно от 68 хиляди души; иначе неговият канал има 4 милиона абонати. На другия ден пак Соболев съобщава, че побоят бил измислица, която той пуснал като „глобален социален експеримент” с цел да покажел колко лесно е днес да се лансира фалшива новина: само 2 медии направили „фактчекинг”, другите я подхванали…

Контекстът на това събитийце е по-важен от него самото.

Защото контекстът му е една наистина сериозна фалшива новина.

На 29 май от Киев по цял свят медиите разнесоха вестта, че е бил застрелян руснакът Аркадий Бабченко. Тъй като той е журналист, който последователно пише против Путиновия режим, на практика единствената медиатизирана версия беше, че е убит от Русия; по схемата на „лъжливото овчарче”, опроверженията от Русия бяха масово игнорирани. Два дни по-късно медиите транслираха висео с Бабченко, жив, здрав и говорещ на пресконференция, организирана от Украинската служба за сигурност: убийството му било инсценировка с цел да бъде спасен животът му, както и животът на още хора (съобщено бе за 30 и после за 47 души), също набелязани от Русия за убиване в Украйна.

Оттогава се вихрят полемики за действителността и медийната „действителност”, оспорвани подробности и противоречиви реакции, емоционални и не. Когато това поотшуми, ще се окажат важни последствията. Както и при опита за убийство на семейство Скрипал, последствията са по-важни от случая. Някои са ясни отсега.

Първото последствие е, че антируските мнения, единни до разкриването на инсценировката, сега се разцепиха на три:

I: Важното е, че човекът е жив.

II: Важното е, че Украйна произведе fake news.

III: Важното е, че Русия е невинна.

Трите типа реакции се основават на три прости и безспорни факта.

По III: Русия в този случай е невинна безспорно, защото бе обвинена въз основа на лъжа. В резултат, отсега нататък ще бъде по-рисковано Русия да бъде обвинявана в каквото и да е, независимо от основанията. Рискът е, че много хора, които преди биха повярвали на обвинение против Русия, сега вече няма да повярват – и обвинението може да удари обратно по обвинителя. В реалните обстоятелства, а именно, че Русия е извършвала и ще извършва престъпни актове и автоматично ще лъже, че не го е правила, това поставя жертвите на нейните престъпления в много лоша позиция. Официалният Запад, който им е естествен съюзник, вече ще бъде съюзник конюнктурен и несигурен: възможно е и да замълчи за някой случай по чисто политическа целесъобразност, загърбвайки закон и справедливост. Поне „докато се позабрави”.  А междувременно – жертвите да му мислят.

По II: Украйна безспорно произведе fake news. Фалшивите новини са безспорно голямо зло. Поради което държава, която произвежда фалшиви новини, губи престиж – и пред народа си, и международно. Само най-глупавите циници могат да се зарадват, че украинските ченгета били надхитрили руските. Защото малко по-малко глупавите циници одма ще им изтъкнат, че щом украинците могат да излъжат така, както официално обявиха, че са излъгали – те могат да излъжат и за цялата история! Артикулирано примерно така: „Никакво поръчково убийство не е имало, всичко е чингизка уйдурма и чисто украинско активно мероприятие против Русия! А дали Бабченко е участвал осъзнато и дали е бил подведен или принуден – това са подробности. Пък и като не вярваме на руските ченгета, защо да вярваме на украинските – нали всички са от съветската школа на Студената война, дето са ги учили, че забранени хватки няма!” Оттук нататък за Бабченко специално ще бъде много трудно да убеждава хората в каквото и да е. А и когато Украйна рече да обвини Русия в нещо, ще ѝ повярват много по-малко хора отпреди. И т. н. – за Украйна се повтарят и всички последствията от общия случай, описан в I по-горе.

И – накрая, третият безспорен факт, който се оказа най-мъчен за осмисляне:

Аркадий Бабченко е жив.

Налага се да почнем от споменатото радикално мнение, че няма проблем „Бабченко”, защото никаква реална заплаха поначало не е имало. Приписват на Сталин „мениджърския” цинизъм: „Има ли човек – има проблем. Няма ли човек – няма проблем”. Е, тук, слава Богу, е обратното: има човек – няма проблем, и няма какво да се занимаваме повече с него!

Но там е работата, че има много хора, за които в случая важи именно сталинската схема: има човек – има проблем. За тях нямаше да има проблем, ако Бабченко беше мъртъв. Като се оказа жив, а те се оказаха излъгани в своята вяра, че е мъртъв – те реагираха с голямо публично негодувание. Най-добрият му синтез бе лозунгът: „Нищо не оправдава създаването на фалшиви новини!”

„Нищо” – следователно и спасяването на човешки живот.

Чухме – но това нали е елементарна глупост?!

Днес тази елементарна глупост се оказва позиция на множество не-елементарни хора. Можем да разберем потреса и обидата на близките и приятелите на Бабченко. Но това са лични работи. И както пише Юлия Латинина, руска публицистка, която не плува по теченията – нито официозните, нито опозиционните: „Нашите чувства струват по-малко от човешкия живот, и не струват нищо, ако в резултат животът на Бабченко е бил спасен или опазен”.

Стряскат обаче думите на Кристоф Делоар, началника на прекрасната световна организация Репортери без граници: „Жалко е това нещо и е достойно за съжаление, че украинската полиция си е поиграла с истината, независимо от мотива им за… този трик.” А веднага беше разпространена още по-крайната формулировка: „Не може да има основания за инсценирането на смъртта на журналист.” Тези думи бяха остро критикувани и в поредица последващи туитове Делоар започна да смекчава позицията си. Но именно тази негова първа реакция обиколи света. Жалко, следва да кажем и ние.

Защото добре е този човек да разбира професионално, че дори да е много вероятно цялата история около Бабченко да е фалшива новина – това не е сигурно. И опитът показва, че никога няма да научим достатъчно за този случай, за да можем да кажем, че сме сигурни. Следователно, да има и 1% вероятност, че и по-малко, тази фалшива новина да е спасила човешки живот, тя е оправдана. Животът е по-важен от лъжата и дори от истината, когато става дума за чужд живот. Като е за нашия – можем да сложим истината над него и да си погинем „за правда”, наша воля. Но да желаем на друг човек смърт в името на Истината – не върви, нали?

Реакцията на Репортери без граници би била напълно уместна против блогърския „глобален социален експеримент” (Да отбележим пътем и фанфаронщината в самопредставянето на това момче, редом със смешния стил!) Боя се обаче, че тази действително непредизвикана, безотговорна фалшива новина няма да намали значимо аудиторията на въпросния „самонабил” се блогър (да си спомним вдовицата от „Ревизор”). Да не вземе да я увеличи! Защото виждаме как фалшивите новини ходят по хората, не по гората. Чисто по човешки можем да разберем, но не да оправдаем, и доста истеричната реакция на Репортери без граници по повод Бабченко.

Тази реакция е плод на специален вид фанатизъм – цехов фанатизъм. „Аз съм журналист, жрец пред олтара на Истината, и ще пожертвам на тоя олтар всичко друго!” Ще рече – и всеки друг. Виждал съм аналогични явления сред правозащитници – като бранят човешките права въз основа на закона (което е трудна и неблагодарна работа, понякога направо героична), могат да стигнат и до фанатизъм – до несъгласие примерно с едно незаконно освобождаване на един незаконно затворен човек. Защото техният олтар е пък Законността! Наумява ми това за провокационната приказка: „Като кажеш принцип – и някой умира”. В случая е уместна.

Можем, разбира се, да продължим разсъжденията си по линия на детайлизацията и да се сетим, че не украинските ченгета, а именно журналисти са непосредствените производители на фалшивата новина за Бабченко, защото са повярвали на ченгетата. Но защо журналистите овреме не се сетиха, че това би могло и да е инсценировка? И трябваше да чакат горделивото „самоизобличение” на ченгетата, за да съобщят вече „истината”, от която е безспорно, казахме, само това, че Бабченко е жив? И виждаме как водачът на Репортери без граници удобно подминава участието и отговорността на самите репортери.

Очевидно журналистът не винаги трябва да вярва на очите си!

А можем да продължим и по линия на обобщенията и да си припомним идеалния лозунг на Кант, следствие от неговия категоричен императив: „Истината! – ако ще и светът да се свърши!” В наше време можем, дори сме интелектуално длъжни, да си кажем, че този лозунг въплъщава ведно и силата на Просвещението, и силата на илюзиите му. Длъжни сме заради историческия ни опит от последните два века. А и във въпросния случай нали дилемата не е истината или свършекът на света, а истината или свършекът на един само човешки живот. Не нашия. Да го пожертваме героично този чужд живот, за Истината – така ли?

Наистина – стига с тоя „чист разум”, бил той и журналистически.

Я малко здрав разум!