0
890

За образната памет на едно общество

16a. Papakochev Georgi photo

Георги Папакочев е журналист и преподавател по фотожурналистика в НАТФИЗ „Кр. Сарафов”. Роден на 9 януари 1950 г. в София, завършва Международни отношения във ВИИ „Карл Маркс” и второ висше – журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. Дългогодишен журналист в Българското национално радио, той е един от създателите на предаването „12 + 3”. От 1993 г. е водещ в радио „Свободна Европа” – София, а от 1995 г. работи за същата медия в Прага. В момента е кореспондент на „Дойче Веле” в София. Разговорът с него е посветен на наследството от образи, завещано от неговия баща, известния фотограф-художник Петър Папакочев.

 

ФОТО „ПАПАКОЧЕВ”

 

 

С Георги Папакочев разговоря Момчил Методиев

 

Да започнем разговора с кратка биография на вашия баща. Как той стига до фотографията и как се превръща в един от най-известните софийски фотографи?

Съвсем накратко, баща ми Петър Папакочев е роден през 1913 г. в Битоля. Там изучава професията при чичо си Янаки, един от фотографите в този град. И когато става 16-годишен, цялото семейство се премества да живее в София. Баща ми се хваща първоначално на работа при един много интересен човек, който имал фотоателие в сградата, където сега се намира кинофакултетът на НАТФИЗ на „Раковски” – Драшко Дацов, вуйчо на Петко Бочаров. Няколко години работи при него, сам върти ателието на Дацов. В един момент, усещайки сили в себе си, решава да започне собствена практика и наема ателие на „Леге” 29 – сградата вече не съществува, разрушена е от бомбардировките през 1943 г. И сравнително скоро става един от най-популярните, както се казва, „навикани” и търсени фотографи в София. При него се снима хайлайфът, модерното му за времето си ателие е пълно с клиенти. Работата в ателието потръгва, баща ми тогава е млад, много работлив и твърде талантлив. Чудесна рецепта, за да си стъпи човек на краката и да направи име.

А как се развива след 1944 г.? Тази известност не му ли създава проблеми?

С това се сблъсках много по-късно, едва през 70-те години. Моя позната от списанието Жената днес ми възложи да напиша материал в тяхната рубрика за деца, които продължават професията на родителите си, и тъй като тогава бях започнал активно и да снимам, приех да напиша нещо за нашето семейство. Три дни по-късно редакторката ми се обади и ми каза, че темата пада, а на въпроса ми защо, отговори, че не й е удобно да говори по телефона. После разбрах, че тогавашната главна редакторка на списанието Соня Бакиш, съпруга на Станко Тодоров, казала – „Папакочев е царски, придворен фотограф, за такива в нашето списание няма да се пише”. Разбира се, тогава това ме жегна, не бях чувал баща ми да е бил придворен фотограф и го попитах. И той с усмивка ми обясни, че никога не е бил дворцов фотограф, но все пак е имал досег с царя, по-точно с мъртвото му тяло. Оказва се, че негов братовчед в София, художник, бил един от адютантите в двореца. Когато цар Борис умира, този братовчед се обажда на баща ми и му предлага да снима изложения в „Св. Александър Невски” ковчег с останките на Борис III. Това се случва през нощта и на светлината на свещите баща ми прави няколко такива снимки – това е бил единственият досег на баща ми с царя. За съжаление тези снимки не са открити, вероятно са изгорели при бомбардировките в ателието му през 1943 г.

След това баща ми е мобилизиран в армията като фотограф към Трета армия в щаба на генерал Владимир Стойчев. С българската войска достига до Виена, като през цялото време запечатва с фотокамерата си моменти от бойните действия, от живота на войниците, лобни места на паднали български герои. Демобилизиран, вече се връща в София с около два чувала с непроявени филми, които Военното министерство му нарежда да предаде изцяло. Взимат му заснетите филми и те, естествено, изчезват. Сега полагам невероятни усилия по косвени признаци да ги издиря във военния архив във Велико Търново. Имам някакво вътрешно усещане, че все пак тези уникални снимки ще бъдат открити.

Вашият баща, освен че е фотографирал голяма част от софийския хайлайф, е автор и на много от официалните снимки на българските архиереи, част от които публикуваме в този брой. Каква е историята на тези снимки, защо архиереите са решили да се доверят на баща ви?

Историята на тези снимки е проста. Те са правени в периода след 1948 г., до 80-те години на миналия век. Петър Папакочев е автор на официалния портрет на патриарх Кирил след неговата интронизация през 1953 г. Когато е поканен да направи този портрет, баща ми прави едно голямо изключение – в знак на голямо уважение към патриарха за първи път изнася от ателието си прожектори и апаратура и в Светия синод снима новия патриарх. Този портрет става официален за Българската православна църква и оттогава започва традицията да бъде фотограф на архиереите на БПЦ.

През 1971 г., веднага след неговата интронизация, в ателието на Папакочев на ул. „Бачо Киро”2 без предварителна уговорка дойде и току-що избраният патриарх Максим. Случи се така, че аз му отворих вратата – тогава бях студент и учех за изпит. Беше привечер, на вратата се позвъни, отворих и видях пред мен тежко облечени висши духовници и инстинктивно усетих, че са много важни хора. Смешното беше, че патриарх Максим ми подаде ръката си да я целуна, а аз бях тогава един 20-годишен младеж, който не беше научен да целува ръце дори и на възрастните хора, камо ли на свещеници. И доста се притесних. Зад патриарха един от придружителите ми направи знак да му целуна ръката и аз, разбира се, инстинктивно направих това, което днес прави цивилизованият свят – символично склоних глава над ръката. Беше нещо средно между здрависване и целуване на ръка. Когато съобщих на баща ми кой е дошъл, той истински се притесни – беше в съседната стая и ретушираше някакви снимки. Развълнува се много, защото току-що избраният патриарх да дойде на крака в ателието ти беше действително висока чест.

През тези години Петър Папакочев, не че ми е баща, но наистина беше един от най-големите майстори на ателиарната фотография, снимаше високопрофесионално. Наред с това, имаше още едно качество, което отците вероятно са ценили – беше частник. Не беше държавен снимач, не беше фотограф на ЦК, нито работеше в тогавашната „Българска фотография”. Беше майстор с високо реноме и съвсем нормално беше патриархът да потърси най-доброто и да го получи. За около година по-късно баща ми изработи сам, авторски и ръчно около 200–300 портрета на патриарха, които бяха каширани и раздадени във всички манастири и църкви. Така днес в техните архиви има оригинални снимки, изработени от самия Петър Папакочев, а това с годините става ценно.

При моя баща се снимаше не само висшият клир – професорите от Духовната академия също идваха в ателието му да си направят снимки или официални портрети. Просто харесваха изкуството на баща ми. Но и той успяваше да създаде твърде непринудена атмосфера. Много му бяха приятни срещите с тези хора, разговорите с тях, а и те инстинктивно усещаха, че пред тях стои обикновен градски човек, който няма предразсъдъци към Църквата в тези тежки и опасни времена тогава.

А ако трябва да се отговори на въпроса защо баща ми имаше добро отношение към Църквата, отговорът е прост. Моят дядо по бащина линия е родом от село, което се намира в планината Пелистер край Битоля и се казва Гопеш. Селото е било наполовина влашко, наполовина македонско. В местната църква е служил поп Кочо, един от прадядовците на моя баща, който във влашкия изказ е станал папа Кочо, Папакоч, и оттам нашата фамилия в България става Папакочев. А неговите братовчеди от Битоля, които също бяха фотографи, носеха фамилията Папакоч.

Дядото на баща ми по майчина линия също е бил свещеник – известният поп Евтим, изселен от Македония за пробългарска дейност. След идването си в България започва да служи в църквата на град Елин Пелин, където се намира и гробът му. Неговата дъщеря и моя баба Анастасия доживя до началото на 70-те години. Тя беше много религиозна жена, но удивителното беше, че съзнателно не ходеше на църква. Защото тази женица с патриархално македонско възпитание, с много стабилни морални ценности, с четири деца, които е изгледала почти сама, изглежда беше усетила безумието, свързано с Църквата и със свещениците след 50-те години. Беше много оскърбена и казваше: „Вярата си я пазя в сърцето”. В кухнята винаги имаше едно кандило с малка икона, което се палеше, когато трябва. Религиозността й беше много индивидуална, много дълбока, но същевременно никак показна. Нещо, което очевидно се е предало и на нас, на мен, на сестра ми, на нашето семейство.

Разбира се, при нас постоянно минаваха свещеници да правят водосвет на дома, на ателието. И още нещо. Една от големите заслуги на покойния патриарх Максим беше издаването на Библията през 80-те години. Това беше единственият случай, в който баща ми наистина използва познанствата си в Св. синод и успя да издейства два броя от тази Библия – едната я подари на мен, а другата на сестра ми. Пазя я като нещо особено лично и ценно.

Разбира се, спомням си като вчера кордоните от милиционери и отрядници пред „Св. Александър Невски” на Великден, помня как от Икономическия институт, който тогава се казваше „Карл Маркс”, изгониха от комсомола студент, защото получавал стипендия от някакви църковни организации. Всички тези щуротии действително бяха отблъскващи. Но бяхме млади хора тогава и задоволявахме любопитство си далеч от централните църкви. На Великден беше хубаво да се отиде някъде в по-страничните квартали – в Боянската или в Княжевската църква, тогава това привличаше повече младежите, отколкото възрастните. Въпреки че и там е имало хора от Държавна сигурност, които са брояли посетителите, идентифицирали са ги и са ги отчитали в донесенията си. Докладите им са били толкова пошли, че чак смешни. А ревностните богомолци са знаели, че са следени, и пак са ходели на църква.

Съдбата беше щастлива към мен и ми даде възможност да живея и работя десет години в Прага. Един изключително интересен в религиозно отношение град, красив не само с даденостите си, но и със своите многобройни църкви. Те са толкова прекрасни и великолепни, че туристите често ги бъркат с катедрали, а всъщност в Прага има само две. Наистина, бароковите храмове са построени, за да ознаменуват пълната победа на католицизма над онова, което са се опитвали да правят св. св. Кирил и Методий в Моравия. Ироничното е, че чехите славят искрено славянските свети братя, на историческия Карлов мост има впечатляващ техен паметник, но… пишат на латиница.

Духовниците все пак заемат сравнително малко място сред образите, заснети от вашия баща. Може ли да се обобщи по някакъв начин значението на неговата работа за визуалната култура на градска София?

Галерията от образи, минали пред обектива и пред очите на баща ми, действително е огромна. Отговорно твърдя, че в нея присъства почти целият културен, интелектуален и духовен елит на страната от 40-те до 90-те години на миналия век, дори и някои политици. За щастие Петър Папакочев никога не е снимал Тодор Живков, но с ирония коментираше грозните му официални портрети. Просто защото Живков си имаше фотографи, на които се разрешаваше да го снимат само по партийно-служебна линия.

Аз искрено се радвам, че фотографското творчество, което баща ми остави след себе си, може да се намери във всеки по-стар софийски дом, а и не само столичен. Съвсем естествено е човек да иска да остави след себе си своя иконичен образ, с който би желал да го запомнят неговите деца и внуци. Портретът му да краси албумите, стените, семейните архиви. Точно това правеше баща ми, хората на снимките му бяха наистина красиви и естествени. Освен това той се отнасяше с огромно уважение към всеки човек, застанал пред неговия обектив. И художественото му фотографско наследство беше преоткрито петнайсетина години след неговата кончина, когато, съвсем изненадващо за нашата фамилия, Столична община взе решение да постави паметна плоча на дома на ул. „Бачо Киро” 2, където беше неговото ателие, както и да кръсти една улица в столичния квартал „Манастирски ливади” на негово име. Което е доказателство за високата обществена оценка на неговото изкуство.

Без да съм изкуствовед, си мисля, че визуалният смисъл на едно църковно изображение, икона, стенопис, фреска, е по някакъв начин да съхрани за поколенията физическия лик на някаква библейска сцена, на ктитора на храма, на монарха, какъвто е случаят в Боянската църква. С разполагаемите за епохата средства човек винаги се е старал по някакъв начин да увековечи нещо, което почита и уважава, което боготвори. С появата на фотографията в средата на ХІХ век нещата стават много прости, популярни и достъпни. Рисуването на портрети на заможните хора в Европа и по света е било доста скъпа и сложна работа, докато фотографията дава възможност дори и на обикновения човек да придобие своята лична икона, своя фотостенопис сравнително бързо, евтино и документално точно. И така фотографските изображения се превръщат в продължение на цялата тази визуална история на изкуството, но осъществено вече с модерните физико-химични средства. Тези неща тепърва ще се оценяват в България. На Запад сред ценителите на фотографското изкуство има огромен брой колекционери, които инвестират огромни средства за придобиването на качествена и стойностна фотография. Цената на старите снимки, изображения и образни документи постоянно расте. В този смисъл фотографското наследство на баща ми тепърва ще бъде анализирано, още повече че при него не става дума за архитектурни паметници, пейзажи или градски гледки, а за студийни фотопортрети, за физиономиите на конкретни личности в определен исторически момент. Това всъщност е част от образната памет на една нация, на едно общество, особено когато то неудържимо чезне демографски. И тази памет наистина следва да бъде съхранена.

сп. Християнство и култура, брой 79