0
2837

За образованието. Ареопагитика

Джон Милтън, източник Уикипедия

Книгата е пета поред във философската поредица на издателство „Лист“, в която са публикувани също и „Левиатан“ от Томас Хобс (в две части), „За обществения договор“ от Жан-Жак Русо и „Утопия“ от Томас Мор. Два обширни откъса от „Ареопагитика“ вече са били публикувани на страниците на списание „Християнство и култура“, но тук те се включват със сериозни поправки и допълнения в справочния апарат.

Следговор на преводача

Двете творби, включени в настоящото издание, са на повече от триста и петдесет години, но темите, които те обсъждат, със сигурност са близки до съвременния (и особено до съвременния български) читател. Той, също като много общественици през 40-те години на XVII в., често роптае, че в училище се учат „ненужни неща“; и на него също много често му се струва, че „свободата да знам, да говоря и да споря на воля“ се намира в огромна опасност. Но повече от всякога преди – и в това е може би голямата разлика – днешният читател гледа на тези свои тревоги през филтъра на невротичните количествени метрики: на неуморното съпоставяне на първи, последващи и последни места в определени класации, на динамики по индексите на деня. Понякога даже се стига дотам, че цифровата реалност на тази „рейтингофилия“ успява да изреже живата тъкан на значимото постижение – било то в сферата на образованието или на свободното изразяване; така важно се оказва не това, което собствено се случва, а неговото цифрово изражение. Една от възможните крайни точки на този скучен и нерадостен маршрут, за съжаление, би могла да отведе до пълно опразване откъм съдържание – до разтваряне на необятен метрично-количествен зев, който някога е бил пълен с качество и със светлина. За образованието и Ареопагитика са далечни, но напълно живи свидетели за някогашното търсене на тази светлина – в училището, на страниците на книгата или на памфлета… Добрата новина е, че докато тези свидетели продължават да ни говорят, за техния съвременен читател никога няма да бъде късно да поспре за минута и (търпеливо) да ги помоли да му услужат с някой от своите възвишени идеали; а защо не и да помогне на силните на деня да ги почитат и да се съобразяват с тях винаги, когато е необходимо.

Мартин Осиковски

Джон Милтън, „За образованието. Ареопагитика“, превод Мартин Осиковски, редактор Калин Янакиев, изд. „Лист“, 2020 г.

За образованието

[…] И така, учението има за цел да възстанови разрушените останки от нашите първородители по пътя на възвръщане на способността да познаваме Бога правилно и оттук – да Го обичаме, да Му подражаваме, да бъдем като Него, което е възможно в най-висока степен чрез изпълване на душите с истинска добродетел; веднъж единена под небесната благодат на вярата, тя е най-висшата форма на съвършенство. Тъй като обаче нашето разбиране в това тяло не може да се насочи в друга посока освен към сетивните неща, нито може да достигне до ясно познание за Бога и невидимите неща освен чрез внимателно изучаване на видимите и нисши твари, то същият метод трябва да се следва и при всяко разумно преподаване. И понеже никой народ няма достатъчно опит и традиции във всички видове учение, то на нас ни преподават преди всичко езиците на онези люде, които в дадено време са били най-усърдни в търсенето на мъдростта; по този начин езикът се превръща просто в едно пособие за препредаване на неща, които е полезно да знаем. Макар обаче един изследовател на езика да трябва да се гордее с това, че владее всички езици, които Вавилон е разпръснал по света, ако той не е изучил самите неща в тях толкова добре, колкото и думите и речниците, то той не би следвало да се смята за учен човек в по-голяма степен от кой да е йомен[1] или търговец, вещо запознат единствено с майчиното си наречие. Оттук стават ясни многото грешки, които, общо взето, са превърнали учението в нещо така неприятно и толкова неуспешно. Първо, ние постъпваме зле, като прекарваме седем или осем години в нескопосано изучаване на толкова латински и гръцки, колкото може да се научи лесно и с удоволствие и за една година[2]. Нашите умения в това отношение изостават отчасти поради твърде честите свободни дни в училищата и университетите, отчасти поради безсмисленото изискване да се насилват празните умове на децата със съчиняване на теми, стихове и слова, които са дела на най-зрелия разсъдък и последната работа на глава, преизпълнена с изискани максими и много [реторическа] находчивост[3] в резултат на дълго четене и наблюдаване. Такива работи не бива да се изстискват насила от бедните младежи като кръв от носа или да се късат като неузрели плодове. Да не говорим за ужасния им навик да варварстват срещу латинския и гръцкия идиом с безпризорните си англицизми, непоносими за четене и неизбежни без едно продължително и разсъдливо общуване с чисти и добре осмислени автори, чийто вкус те едва усещат; от друга страна, ако – след известна подготовка и заучаване на определени [слово]форми – те бъдат насочени към упражняването им в рамките на дадена кратка книга, която им е преподадена изцяло, те биха могли веднага да пристъпят към изучаването на същността на добрите неща и на изкуствата в нужния порядък, което бързо ще постави целия език в тяхна власт. Мисля, че това е най-разумният и ползотворен начин за изучаване на езици, чрез който най-вече следва да се надяваме да дадем сметка на Бога за младостта си, прекарана в такива занимания. Що се отнася до обичайния начин за преподаване на изкуствата, то аз намирам за стара грешка на университетите – все още ненапълно възстановени от тромавата схоластика на варварските времена, – че вместо да започват с изкуствата, които са най-лесни и най-очевидни за възприятието, те представят на все още незаписалите се новаци в самото начало най-умозрителните абстракции на логиката и метафизиката. И така, тъкмо напуснали плитчините и неподвижните води, в които неразумно са били заклещени заради научаването на шепа ужасно построени думи, те изведнъж биват превозени към различен климат, където се подхвърлят и премятат с необременените си умове в бездънните и бурни дълбочини на спора, за да развият най-вече омраза и презрение към учението, по време на което [учение] им се подиграват и ги залъгват с надробени понятия и бръщолевене, докато те очакват знания, които носят задоволство и радост; после пък бедността или младежката възраст непреклонно ги призовават в различните си пътища и с помощта на приятели забързано ги отпращат било към користолюбиво и сребролюбиво, било към неуко ревнителско богословие; други биват привлечени от правото, като насочват целите си не към мъдрото и неземно съзерцаване на справедливостта и честността, на което никога не са ги учили, а към щедрите и приятни мисли за съдебни процеси, тлъсти искове и неспирни хонорари; други се захващат с държавни дела с души, които са толкова откъснати от добродетелта и истински благородното възпитание, че намират ласкателствата, дворцовите хитрости и тираничните афоризми за връх на мъдростта – те изпълват безплодните си сърца с доброволно робство, освен ако, както ми се ще да мисля, просто не лицемерничат. Накрай, други – с духове, които са по-волни и насочени към удоволствието, – като не намират нищо по-добро, се оттеглят към насладите на спокойствието и разкоша, като изживяват дните си в пиршества и забавления; това наистина е най-мъдрият и безопасен път от всичките дотук, освен ако те не са били захванати с повече почтеност. Ето това са грешките, това са плодовете на злоупотребата с нашата първокласна младеж в училищата и университетите – било то чрез заучаване единствено на думи, било [чрез учене] на такива неща, които по-добре да останат ненаучени.

Повече няма да Ви[4] занимавам с разкриването на това, което не бива да правим, а направо ще Ви отведа настрани към едно възвишение, откъдето ще Ви посоча правилния път към добродетелното и благородно образование; при първото изкачване той е наистина е мъчен, но иначе е толкова гладък, толкова зелен, толкова преизпълнен с божествени гледки и мелодични звуци отвсякъде, че даже арфата на Орфей не би била по-пленителна. Нямам съмнение, че на Вас ще Ви бъде по-трудно да отклоните нашите най-глупави и мързеливи младежи, нашите пънове и дънери, от безкрайното желание за една такава щастлива прехрана, отколкото на нас сега [ни е трудно] да мъкнем и влачим най-отбраните си и благонадеждни глави към онази магарешка трапеза с тръни и къпини, която обичайно им се предлага за храна и забавление по време на най-податливата за учение и най-нежната им възраст. И така, аз наричам пълноценно и благородно онова образование, което подготвя човек за справедливо, умело и великодушно изпълнение както на частна, така и на обществена служба, както в мирно време, така и във време на война[5]. А за да се постигне това между дванадесет- и двадесет и една годишна възраст[6] – за по-малко време, отколкото днес се отделя на чисто безделничество с граматика и софистика, – нужно е да се съблюдава следният ред. […]

В учебните си занимания те трябва да започнат най-напред с основните и необходими правила на някоя добра граматика – или тази, която сега се ползва[7], или някоя друга, по-добра: и докато се занимават с това, в своя изговор те трябва да развият ясно и отчетливо произношение – възможно най-близко до италианското, особено що се отнася до гласните звукове. Причината за това е, че ние, англичаните, понеже сме от далечния Север, не си отваряме устите достатъчно широко в студения въздух, за да постигнем изяществото на един южен език, и всички други народи забелязват, че говорим изключително затворено и навътре; ето защо да се зацапва латинският език с английски изговор е толкова непоносимо, колкото и да се слуша правен френски[8]. След това, за да ги направим вещи познавачи на най-потребното от граматиката, а оттук – и за да ги настроим и спечелим отрано за любовта към добродетелта и към правилното усърдие, така че да не бъдат случайно победени от някоя ласкателна съблазън или суетен възглед, на тях би трябвало да им се преподаде някоя лека и хубава книга за образованието; такива [четива] гърците имат предостатъчно – например Кебет[9], Плутарх[10] и други сократически беседи[11]. Но ние нямаме никакви запазени [съчинения от този вид] от класически автори на латински език, с изключение на първите две или три книги на Квинтилиан, както и някои други отбрани работи[12]. Тук главното и най-основното ще бъде те да бъдат настройвани при всяка възможност с такива лекции и обяснения, които да ги насочват и привличат към доброволно подчиняване по отношение на добродетелта, разпалено чрез усърдието на учението и възхитата [от нея]; да бъдат развълнувани с възвишени надежди да живеят като смели мъже и достойни патриоти, скъпи на Бога и прочути навеки, така че да презрат и възненавидят всичките си детинщини и неученост и да се възрадват в мъжествени и благородни упражнения. Този, който има умението и подходящото красноречие да ги насочи към това – отчасти с меко и сполучливо убеждаване, отчасти, ако е необходимо, с насаждане на някакъв страх, но преди всичко със собствения си пример[13], – за кратко време ще съумее да ги изпълни с невероятно старание и смелост, като вдъхне в младите им гърди възвишен и благороден плам, който няма да пропусне да превърне много от тях в почтени и безупречни мъже. […]

Ареопагитика

[…] Не отричам, че за Църквата и държавата е от изключителна важност да се проявява бдителност за поведението на книгите и хората; а след това и да се ограничават и затварят, да се въздава най-строга справедливост на онези от тях, които са сторили зло. Защото книгите не са съвършено мъртви неща, но всъщност съдържат възможност за живот в себе си – толкова дейна, колкото е и душата, която ги е износила; те даже съхраняват като във фиала по най-чист начин деятелността и същността на живия интелект, който ги е отхранил[14]. Аз зная, че книгите са толкова жизнени и толкова стихийно плодовити, колкото и легендарните зъби на змея; че ако бъдат засети нашир и длъж, после могат да поникнат като въоръжени мъже[15]. И все пак, от друга страна, освен ако не сме изключително внимателни, да се погуби една добра книга, е все едно да се погуби човек. Този, който убива човек, убива разумно същество, образа на Бога; онзи обаче, който унищожава добрата книга, убива самия разум – убива, така да се каже, образа на Бога напълно открито пред всички. Много хора живеят само за да обременяват земята под себе си; една добра книга обаче е драгоценната жизнена кръв на извисения дух, нарочно балсамирана и затворена в съкровищница за живот отвъд живота. Истина е, че никой век не може да възстанови живота (и вероятно това не е голяма загуба), но с хода на вековете рядко се възстановява отхвърлената и изгубена истина, а поради това цели народи страдат горчиво. Затова трябва да сме много внимателни по какъв начин преследваме живия труд на обществениците, как разливаме онзи отлежал човешки живот, съхранен и натрупан в книгите. Защото е ясно, че по този начин може да се извърши един вид човекоубийство, понякога да се понесе мъченическа смърт, а ако се отнася до целия тираж – един вид масово унищожение. В този случай екзекуцията не приключва с унищожаването на изначалния живот, ами погубва и онзи етеричен и пети елемент[16], духа на самия разум, погубва по-скоро безсмъртието, отколкото живота. Но за да не бъда осъден за въвеждане на цензурата[17], докато ѝ се противопоставям, аз няма да се откажа от затруднението да се обърна към историята, която ще покаже какво е било сторено от древните и прочути държави срещу тази неуредица до момента, в който планът за цензуриране не изпълзял на бял свят от редовете на Инквизицията, не бил захванат от някои от нашите прелати и не заразил някои от нашите презвитери. […]

Ние знаем, че доброто и злото израстват в този свят почти неразделно; че познаването на доброто е толкова свързано и преплетено с познаването на злото и толкова мъчно се различава от него поради много коварни прилики, че даже онези размесени семена, разделянето и подреждането по вид на които било възложено като вечна работа на Психея, не били по-разбъркани[18]. Познанието за добро и познанието за зло навлезли в света като двойка близнаци, след като бил усетен вкусът от кората на една ябълка[19]. И вероятно в това се състои осъждането на Адам за познаването на добро и зло – да познава доброто чрез злото[20]. Щом като, следователно, настоящото състояние на човека е такова, то каква мъдрост би могла да се избере, на каква непорочност би могло да се отдаде предпочитание, без да се познава злото? Този, който може да разбере и осмисли порока с всички негови клопки и привидни удоволствия и все пак да се въздържи, да отличи, да предпочете онова, което е наистина по-добро, той е истинският християнски войн. Не мога да възхвалявам скитащата се отшелническа добродетел, която не се упражнява и не е задъхана от изтощение, която никога не се впуска в битка и вижда своя противник, но се измъква от състезанието, в което трябва да се надбягва в прах и пот за безсмъртна награда[21]. Със сигурност в света ние носим не невинност, а по-скоро нечистота. Това, което ни пречиства, е изпитание, но то изпитва чрез своята противоположност. Следователно онази добродетел, която е млада и неопитна в съзерцаването на злото и го отхвърля, без да познава големите неща, които порокът обещава на своите последователи, е само празна, но не и чиста добродетел – нейната белота е повърхностна. Затова и нашият мъдрец и задълбочен поет Спенсър[22], когото се осмелявам да смятам за по-добър учител от Скот или от Аквината[23], като описва умереността в лицето на Гайон, прекарва него и съпътстващия го поклонник през пещерата на Мамон и през жилището на земните наслаждения, за да може той да види и да знае, но все пак да се въздържи[24]. Щом като, следователно, познаването и изследването на порока в този свят е толкова важно за изграждането на човешката добродетел, а търсенето на заблуждението – за потвърждаване на истината, то как бихме могли по-сигурно и по-безопасно да се впуснем в обиталищата на греха и лъжата, ако не чрез четене на всякакъв вид трактати и слушане на всякакъв вид разсъждения? Именно това е ползата, която може да се придобие от безразборното четене на книги. […]

[1] Yeoman, свободен дребен земевладелец. – Бел.пр.
[2] Ранната Милтънова биография на Джон Оубри (1681 г.) свидетелства, че Милтън „се заел с обучението на двамата синове на сестра си, Едуард и Джон, когато първият бил на 10, а вторият – на 9 години, и след година ги научил да разбират латински автори от първи прочит, а за три години те преминали през най-добрите латински и гръцки поети“ (Helen Darbishire, ed., The Early Lives of Milton (London: Constable, 1932), 12). – Бел.пр.
[3] В тесния смисъл на реторическата инвенция, inventio – т.е. намирането на подходящи доводи, които след това се разработват в речта. – Бел.пр.
[4] Авторът се обръща към Самюел Хартлиб – поръчител на текста.
[5] Този основополагащ за целия трактат възглед е с платонико-аристотелистки корени (и решително антикоменианско звучене): в Закони например (I, 643e-644a) Платон отбелязва, че „думата „образование“ идва от хора, които не са смятали, че смисълът ѝ трябва да е такъв, какъвто е днес, а са разбирали под това образованието с оглед на добродетелта още от детска възраст, което кара човек да обича и желае да стане съвършен гражданин, знаещ да управлява и да бъде управляван според справедливостта. Възпитанието, което това понятие разграничава, сега би трябвало, както ми се струва, само то да се назовава „образование“, докато онова, което е устремено към материални придобивки, физическа сила или към някаква друга ученост, несъпроводена с ум и справедливост, е занаятчийско, неприсъщо на свободния човек и изобщо не заслужава да се нарича образование“ (прев. Невена Панова; Платон, Закони, прев. Невена Панова, Георги Гочев (София: Сонм, 2006), 106); в този смисъл и според Аристотел в Политика (VII.14, 1333a-b) „целият живот се разделя на работа и свободно време, война и мир, а дейностите – на насочени към нужното и полезното и насочени към прекрасното. При тези двойки трябва да има същото разделение, както и при частите на душата и техните дейности: войната е в името на мира, работата – в името на свободното време, необходимото и полезното – в името на прекрасното. […] Хората трябва да умеят да работят и да воюват, но още повече трябва да умеят да живеят в мир и да използват свободното си време. Трябва да умеят да извършват нужните и необходими дела, но още повече трябва да умеят да извършват прекрасните“ (Аристотел, Политика, прев. Анастас Герджиков (София: Отворено общество, 1995), 219); за коменианския контрапункт на всичко това вж. стр. 134-6 в следговора. – Бел.пр.
[6] Съгласно забележката в CPW 2: 379 (бел. 59), от тук нататък става ясно, че Милтъновата програма свива в рамките на девет години материал, който обичайно се изучава за четиринадесет години (т.е. начално училище – 7 години; бакалавърска степен – 4 години; магистърска степен – 3 години); при това Милтъновите ученици започват обучението си на дванадесет години – пет години по-късно от обичайната седемгодишна възраст на английския „първолак“ от XVII в. – Бел.пр.
[7] Т.е. граматиката на Уилям Лили (1468? – 1523?), първоначално подготвена специално за учениците в „Сейнт Пол“ – училището, което и Милтън посещава като дете – с помощта на основателя Джон Колет (1467 – 1519) и Еразъм Ротердамски (1469 – 1536). Скоро след основаването на „Сейнт Пол“ (ок. 1509 г.) Лили става и неговият първи ръководител по решение на Колет (1512 г.), а първите издания на части от бъдещата граматика датират от 1513 г.; в завършен вид тя се появява за първи път през 1540 г. като William Lily, Institutio compendiaria totius grammaticae (Londini: ex officina Thomae Bertheleti, 1540) и две години по-късно като William Lily, An Introduction of the Eyght Partes of Speche, and the Construction of the Same (Londini: in officina Thomae Bertheleti, 1542); заляга в основата на An Introduction to the Latin Tongue, for the Use of Youth (Eton: printed by J. Pote; sold also by Thomas Pote, 1758), впоследствие The Eton Latin Grammar, и остава популярна чак до 60-те години на XIX в.; вж. Hedwig Gwosdek, ed., Lily’s Grammar of Latin in English: An Introduction of the Eyght Partes of Speche, and the Construction of the Same (Oxford: Oxford University Press, 2013), 14-15. – Бел.пр.
[8] Става въпрос за лошото качество на норманския френски (популярно определян като „варварски, кучешки, кухненски“; „език-мелез, bastard French“ и т.н.), към 40-те години на XVII в. все още запазен за частична употреба като официален език за юридически цели; вж. напр. David Mellinkoff, The Language of the Law (Boston: Little, Brown and Company, 1963), 105. – Бел.пр.
[9] Става въпрос за съчинението Пинакс (Картина съгласно българския превод на Марко Балабанов от 1889 г.) – алегоричен диалог между чужденец и старец за щастливия живот, погрешно приписван на Сократовия ученик Кебет от Тива (ок. 430 – 350 г. пр.Хр.; главно действащо лице в Платоновия Федон); тъй като изучаването на гръцки език според Милтъновия план започва на по-късен етап, текстовете от гръцки автори, посочени тук, би следвало да се четат в латински преводи. (Препратките към конкретни съчинения на автори, посочени в учебната програма, следват изцяло предложенията под линия в CPW 2: 384, sqq., които са съобразени с достъпните за Милтън издания.) – Бел.пр.
[10] Т.е. За образованието на децата (Нравствени съчинения 1a-14c; LCL 197: 1-70). – Бел.пр.
[11] „Сократически“ в общия смисъл на текстове в диалогична форма; в случая – други Плутархови съчинения, подбрани откъси от Държавата и Закони на Платон. – Бел.пр.
[12] Вероятно кн. I – II от Обучението на оратора на Квинтилиан, където редом с останалото се разискват и въпроси, свързани с обучението на децата. – Бел.пр.
[13] Срв. Платон, Закони, 334-5 (VII, 793d-794a): „Следователно, ако до навършване на тригодишна възраст на момчето или момичето човек извършва посоченото от нас точно, а не го приема само между другото, това би било от твърде голяма полза за малките възпитаници. Но на три, четири, пет и дори на шест години нравът на душата би имал нужда от игри. С разпуснатостта обаче вече трябва да се спре, като децата се наказват, но не позорно, а точно както казахме и за робите – не трябва наказващите да проявя­ват надменност, с което да внушават гняв у наказваните, но и не трябва да допускат разпуснатост, като ги оставят ненаказани – точно така трябва да се постъпва и спрямо свободни хора“ (прев. Невена Панова). – Бел.пр.
[14] Скритата препратка е към The Advancement of Learning на Френсис Бейкън: „Образите на човешката схватливост и познания остават в книгите – предпазени от развалата на времето и способни на вечно обновление; те даже не могат да се нарекат собствено „образи“, защото продължават да дават семена [след като бъдат записани] и да ги хвърлят в умовете на други, като подбуждат и водят до безкрайно много действия и схващания в следващи епохи“ (James Spedding et al., ed., The Works of Francis Bacon, vol. 3 (London: Longman, 1857), 318). – Бел.пр.
[15] Съгласно Аполодоровия разказ в Митологическа библиотека (III.iv.1), когато Кадъм пожелал да принесе в жертва една крава от стадата на Пелагонт, той изпратил неколцина от своите хора да му донесат вода от извора Ария; оказало се, че изворът се пази от змей, който погубил пратениците; тогава Кадъм убил змея и засял зъбите му по съвет на богиня Атина; от тези зъби впоследствие поникнали въоръжени мъже, които Кадъм нарекъл „спарти“, т.е. засети. У Овидий в Метаморфози III.101-111: „Ей пред героя Палада, закрилница негова, иде. // Слязла от въздуха тя, заповядва му да закопава // змейските зъби в земята за прираст на бъдното племе. // Кадъм набляга с ръка върху плуга, отваря бразда и // зъбите – посев човешки – послушно наръсва в земята. // Буците почна­ха – кой би повярвал това? – да се движат, // изпод браздите растат върховете на копия първо, // шлемове после, поникват глави с пъстроцветни развени // гриви, след туй рамене и гърди, и ръце под доспехи. // Новият посев мъже щитоносци така избуява, // както когато се тегли завеса на празнична сцена […]“ (Овидий, Метаморфози, прев. Георги Батаклиев (София: Народна култура, 1974, 52-53). – Бел.пр.
[16] Т.е. квинтесенцията, петият стихиен елемент (редом със земята, водата, въздуха и огъня); етер или ефир; в Изгубеният рай (VII.243-50) се отъждествява с първичната светлина при сътворението на света: „И рече Бог: да бъде светлина. И светлината // ефирна, квинтесенцията чиста, се яви // от глъбините първа и от родния си изток // по своя път през гъстия въздушен мрак пое // в сияен облак закълбена; че без слънце още // бе този свят и в облачния шатър тя лежеше // до време. Бог видя, че светлината е добра, // и в полусфери светлината отдели от мрака // тогава – светлината ден, а мрака нощ нарече“ (Джон Милтън, Изгубеният рай, прев. Александър Шурбанов, изд. 2 (София: Захарий Стоянов, 2008), 269). – Бел.пр.
[17] При всички условности и въпреки всички забележки, които могат да се отправят, с „цензура/цензор“ навсякъде в настоящия превод се превеждат съотв. Милтъновите licencing/licencer. – Бел.пр.
[18] Милтън препраща към Златното магаре на Апулей (VI.10; LCL 44: 270-272), където ревнивата Венера поставя на Психея непосилната задача да раздели по вид струпани накуп семена от жито, ечемик, просо, мак, грах, леща и боб до залез-слънце; Психея, която вече била спечелила любовта на Купидон, се справя благодарение на помощта на състрадателните мравки. – Бел.пр.
[19] Бит. 3:5-7: „Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той“. – Бел.пр.
[20] Срв. Милтън, Изгубеният рай, 166 (IV.220-223): „и там стоеше досами живота // смъртта ни – на познанието кобното дърво, // познанието на доброто, заплатено скъпо // с познание на злото“. – Бел.пр.
[21] Срв. I Кор. 9:24-25: „Не знаете ли, че, които се надтичват на игрище, всички тичат, ала само един получава наградата? Така тичайте, за да постигнете целта“. – Бел.пр.
[22] Едмънд Спенсър (1552 – 1599 г.), автор на недовършената поема Кралицата на феите от 1590 – 1596 г.; творбата е посветена на кралица Елизабет I и планирана в дванадесет книги – дванадесет алегорични рицарски истории, по една за всяка от основните морални добродетели; от тях Спенсър успява да завърши половината (съотв. за светостта, умереността, целомъдрието, приятелството, справедливостта и добрите обноски). – Бел.пр.
[23] Т.е. от средновековните схоластици Джон Дънс Скот (1266 – 1308 г.) и Тома от Аквино (1224 – 1274 г.). – Бел.пр.
[24] Милтън препраща към Кралицата на феите II.7, „Легенда за сър Гайон, или за умереността“ на Спенсър (вж. стр. 71, бел. 93); любопитното в случая е, че сър Гайон се среща с Мамон сам – като изоставя „своя доверен водач“, Гайон продължава по своя път, „без никой да го придружава“ (John Upton, ed., Spensers Faerie Queene, vol. 1 (London: J. and R. Tonson in the Strand, 1758), 239), докато в Милтъновия вариант той бива придружен от Поклонника като алегоричен образ на разума. Съгласно наблюдението в CPW 2: 516 (бел. 108) по този начин, изглежда, Милтън утвърждава собственото си разбиране за водещата роля на разума като избор (вж. стр. 82 горе) при добродетелното въздържание, докато у Спенсър е точно обратното – добродетелният човек може да се въздържа дори и без (или може би именно без) помощта на разума. – Бел.пр.