Има нещо гротескно в повторенията в историята. Те свидетелстват, че хората всъщност рядко рефлектират върху нейните уроци и очевидно живеят в собствено историческото време по-малко, отколкото сме склонни да смятаме.

Помислих си за това през изтеклата седмица, в която различни (включително наши) медии ни занимаваха с четиричасовия (епичен) филм на известния американски режисьор Оливър Стоун, в който той разговаря надълго и нашироко с руския диктатор Владимир Путин. Разговаря с респект и с до неприличност неприкрита симпатия. И ето: аз не можах да не си спомня за нездравия интерес на поне няколко десетки западноевропейски леви интелектуалци, които през 20-те и началото на 30-те години посещават СССР и след това обилно осведомяват обществеността в своите страни колко всъщност „свободно“ и „ентусиазирано“ живеят хората в страната на комунизма. Каква „мощ на човешката енергия“, какъв спонтанен изблик на „народен талант“ са споходили тази необятна територия на нечувания социален експеримент на болшевизма. Свидетелствата им имат за основна цел да разсеят мрачните „митове“ на „закостенялата буржоазна идеология“, да обрисуват „автентичните“ образи на комунистическите вождове, които „ретроградите и реакционерите“ в собствените им държави клеймят като диктатори и убийци, докато те са всъщност „крайно интересни“ хора на „дръзките идеи“ и полета на социалното въображение. Всички тези леви клакьори на болшевишкия „рай“, които сериозно се изживяват не като клакьори, а като „дисиденти“ в своята среда, още Владимир Илич Ленин със свойствената си откровена циничност определя като… „полезни идиоти“. С последното съществително „вождът“ без никакъв срам иска да каже, че си дава ясна сметка, как тези хора не са разбрали нищо от истински извършваното в СССР, че са по най-успешен начин излъгани от своите домакини и даже – в това най-вече е „идиотизмът“ им – изглежда съвсем искрено са пожелали да бъдат излъгани, имали са потребността да се излъжат сами. А „полезни“ са били те разбира се с това, че с авторитета си там, на Запад, са придавали легитимност на суровата действителност на „класовата борба“, в която се знае, че комунизмът не може да победи без кръв и репресии.

Не знам дали Путин би определил в себе си Оливър Стоун по същия начин като „вожда на световния пролетариат“, но от публикациите на разговорите му с режисьора си личи, че той чудесно си дава сметка за хипнотизиращото въздействие, което оказва върху него, а също и за ползата, която може да извлече за международния си „имидж“ от този благоразположен американец. Защото в „произведението“ на Оливър Стоун, автократът – цялата биография на който е биография на тесногръд чиновник и кагебист – постепенно се превръща в интригуващ „широко скроен“ човек, чието положение на „най-могъщия човек на планетата“ никак не му е попречило да има свой „оригинален“ и „човешки“ поглед върху: руската и световната история, междучовешките отношения, семейството, религията, литературата и изкуството. Точно както навремето „полезните идиоти“ са превърнали злия семинарист Й. В. Сталин в „загадъчен азиат“ с богат и интригуващ вътрешен живот. Ето как в „произведението“ на Оливър Стоун ние можем да чуем удивително нахални твърдения на „автократа“ Путин, които обаче, положени в контекста на интригуващите разговори с „човека“ Путин, вече престават да бодат така силно съвестта ни. Склонни сме да отминем например, защитата на „историческата фигура“ на Сталин, който, според Путин, бил „противоречива личност“, която е незаслужено демонизирана – личност, казва той, с каквато разполагат и други национални истории, но съвсем не ги осъждат, както се постъпва с Йосиф Висарионович. Например Оливър Кромуел бил за Англия аналогична на Сталин за Русия фигура, но в Англия никой не го представял като толкова черен. След това чуваме, че в днешна Русия Православието така бурно се „възродило“, защото заело мястото на вакуума, образуван от слязлата от сцената комунистическа идеология – тоест чуваме едно фактическо приравняване на Православието към държавна идеология със задължителен характер. Чуваме по-нататък – в отговор на въпрос за това, води ли действително съвременна Русия хибридна и кибервойна със страните на Запада – заявлението на Путин, че Америка обявява за територии, в които има „свои интереси“ практически всички места по земното кълбо, а когато Русия заяви нещо подобно за определена страна, това се посрещало на нож. Тоест фактически не отрича руска намеса в страните от Запада, само че я представя като заслужен отговор на пан-империализма на САЩ.

Ще кажа направо: за мен най-унизителното в отношението на Оливър Стоун към Путин е тази странна (по същество, ще се осмеля да кажа, дълбоко немъжествена) тяга към „загадъчната сила“ на диктатора. Защото, за разлика от убедените левичари от 20-те година на ХХ в., Оливър Стоун дори не е убеден идеологически привърженик на руския национал-авторитаризъм. Той не е нито „сакралист“, нито „консерватор“, нито „етатист“. Той е чисто и просто омагьосан от силата. Той е от хората, с политико-мазохистичен комплекс, имащи нужда да почувстват и „интериоризират“ загадката на един господар на несвободата, които по същество вършат днес същата работа като „полезните идиоти“ на Ленин от първата половина на ХХ в. Защото в техните „опуси“ диктатурата престава да е зло – тя става „загадка“. Диктатурата престава да е нещо възмутително – тя става „мазохистично-привличащ“ – любовен – страх. Тя е компенсираща „унинието“ от свободата (не предлагаща „остри усещания“) привлекателност на опасната природна стихия.

А може би – ще си позволя тази психологическа хипотеза – тук има и някакво малодушно желание да се освободиш от страховете си, като се помъчиш да „нормализираш“ плашещото те в световен мащаб. Защото да разговаряш с Путин на една ръка разстояние не може да не успокоява. От такава близост дори онзи, който може да изпрати убийци на своите политически противници на другия край на планетата и да нареди „сриването“ на киберсистемите на могъщи европейски страни, е все пак „човечен“ – виждаш ръста му, чуваш гласа му – всичко е в рамките на „човешкото“…

Та той не бил така „демоничен“. Да, да – ще го кажа с увереност – измамна е „близката перспектива“ към диктатурата. От дистанцията на собствената ти демократична страна новините от Русия, където олигарх с милиарден капитал може да се озове за един ден в Сибир, лидерът на опозицията да бъде убит в центъра на столицата, а само за денонощие в Москва и Петербург да бъдат арестувани за участие мирен митинг над 1000 души, ти изглеждат така чудовищни, че започваш да си представяш тази страна като опасно минно поле. И по парадокс можеш да пожелаеш да го видиш отблизо.

И ето – понеже си очаквал едва ли не гигантска затворническа колония, виждайки „колко чисти са им улиците“, че, ха – „те имали молове и супермаркети, заредени както в западните столици“, ха, „те ходят на два крака“, „те пият кафе и ядат в ресторанти“, ти изведнъж се самоуспокояваш. Не, ти си се лъгал, теб са те лъгали!

Това е, казвам, измамата на „близката перспектива“ към диктатурата. Понеже нещата, които тя върши са действително чудовищни – често невместими за нормалната мисъл, стряскащи с размаха и силата на произвола си – ти си изпълнен с особена тревога към този плашещ топос на планетата. И имаш две възможности – да се боиш от него от своя свободен и далечен дом, или – ако си достатъчно богат и известен като Оливър Стоун – да отидеш там, на място и да видиш това безпокоящо те битие с очите си. И тъкмо тогава падаш в измамата. Защото диктатурата не ходи на главата си, не крещи денонощно по високоговорители, не стреля с автомат иззад всеки ъгъл. Външно, пейзажът й (особено, ако е режисиран като витрина за света) не нито необичаен, нито стряскащ. И ти се успокояваш: о, значи и тук хората говорят, отиват на работа, връщат се по домовете си. Не е, както изглеждаше отдалеч. Значи… и няма диктатура. Значи, всичко е нормално, не е страшно. А и Путин – о, та той има ръце, костюм, може би малки ходила на краката, може би някаква бенка там някъде. От близка дистанция той си е съвсем човек! И значи чудовището е само в медиите, само в „нашата пропаганда“. Няма страшно! Завръщаш се – като Оливър Стоун – и го заявяваш на висок глас, чувствайки се дори „дисидент“ сред „своите“. Какво заявяваш обаче? Че няма диктатура? Или че тя не прилича на твоите фантазии за нея? Но за това, че не прилича на твоите фантазии си си виновен ти, който си ги имал. Защо трябва да отмъщаваш на собствената си глупост като проповядваш (вече) на цял свят, че „там всичко е нормално“?

Знаете ли, уважаеми Оливър-Стоуновци и „оливър-стоунчета“, че тъкмо затова диктатурите (и диктаторите) ви канят да ги видите от „близка дистанция“ и дори ви разрешават да поживеете за седмица-две при тях. За да се получи точно този ефект: „ха, та то не било така, както ни казваха (както си мислехме)“. И да си отидете успокоени и готови да успокоявате света.

А през това време да арестуват спокойно Навални (в наши дни), да застрелват Немцов (вчера), да разстрелват набедените „врагове“ от т. нар. „Промпартия“, „кулаците“, „шпионите“, „ляво-(и дясно-)ревизионистите“, „ционистите“, „сепаратистите“, „басмачите“ и т. н. и т. н. (през 20-те години на ХХ в.). Изобщо да се възползват от „полезната ви идиотия“ (по В. И. Ленин).