0
1176

За осиновяването дословно

или как вербатим театърът се среща с физическия пърформанс

„Йон“, фотограф Фелия Барух

В/ХОД, съвместен проект на Студио за документален театър VOX POPULI и Червената къща, е една от новите платформи за съвременно изкуство у нас, която цели да подкрепи проекти в областта на документалното и социално ангажирано изкуство. В рамките на тази програма се вписва „Йон“ (Пиеса за осиновените), представление със силен съвременен заряд и находчиво приложени изразни средства, смесващо вербатим театър, физически театър и съвременен танц. Младият екип на представлението, ръководен от хореографа Стефани Ханджийска, подхожда задълбочено и смело към сложната тема за осиновяването.

Основната линия на представлението е съсредоточена върху личните истории на специалисти, родители и осиновени и представлява колаж от техните мисли и реални преживявания. Много от тези истории имат силно драматичен отенък и съзнанието за тяхната близост скъсява дистанцията, която обикновено театралният зрител има към едно представление. Поначало вербатим театърът се ангажира с определен социален жест, в случая на „Йон“ това е хвърлянето на светлина върху една страна от живота, която много често се възприема като невидима. От текста на представлението става ясно, че осиновяването се оказва доста мъглив и неясен процес – често за самите осиновяващи и още повече за децата. Случайността играе главна роля, а законът като че ли повече пречи, отколкото да помага на двете страни. В „Йон“ зрителят изслушва късчета от целия процес на едно осиновяване, както и реплики от всички страни, взели участие в неговото осъществяване. Може би в този случай по-подходящото определение от „зрител“ е „свидетел“, а сцената изпълнява своята първостепенна функция според Брехт – да бъде трибуна.

„Йон“, фотограф Фелия Барух

В „Йон“ не става въпрос за емоционално съпреживяване на ситуацията на осиновяването, а за обективното му разглеждане като проблем и феномен, освобождава се енергията не на сантименталността, а на емпатията. Мисля, че огромна роля за постигането на този ефект изиграва движенческият ключ, през който е решен целият текст на представлението.

Пътят на дословното предаване на личните истории за и с осиновяването се случва през тялото и това създава особено индивидуална връзка между изпълнителя и текста; бихме могли да помислим дори и върху измерение като телесност на текста, намерено с лекота и непосредственост в „Йон“.

Това твърдение не бива да омаловажава вокалното усилие на актьорите: всеки от тях играе със слушалки, едновременно слушайки и изговаряйки автентичната история, разказана от реален човек. Но симултанно с изговарянето актьорите изпълняват своя втора „партитура“, съставена от движения, понякога в унисон, понякога в иронично дистанциране от изговореното. Движенията произвеждат една втора конкретика на представлението, между жеста и танцовия елемент, между вид онагледяване на действието,за което се говори, с тялото и свободния поток на движение, възникнал като успоредна линия с текста. Често преходите между тези моменти са незабелязани и изненадващи, тъй като историята, която се изговаря, е преди всичко силна, интригуваща, любопитна, тя държи вниманието на зрителя. Ако тази история се възприема от съзнанието, може би вторият разказ (на тялото) е материал за подсъзнанието на зрителя.

Момент, който силно задейства енергията в „Йон“, е присъствието на музиканта Стефан Ханджиев, който между отделните блокове от текст свири на виолончело композиции от Георги Атанасов Minstrell. Като че ли тук звукът на инструмента замества гласа на актьора; той се явява като едно продължение на гласа отвъд думите, но взел есенцията на техния смисъл, ритъм и история. Виолончелото е може би общият глас на темата за осиновяването; неговият тембър и соловото изпълнение пресъздават атмосферата на липса и изолираност, сдържаност и несигурност, която осиновяването носи като проблематика.

В този ред на мисли бих определила „Йон“ като едно от най-интересните изследвания на вербатим театъра у нас. Въпреки че това е едва вторият авторски опит на Стефани Ханджийска (след The Time Stopper), в него се виждат задълбочено разбиране на вербатим техниката и физическия театър и заявка за сериозни изследвания в областта. В младия екип от актьори е намерен точният баланс между индивидуална игра и присъствие като ансамбъл. Видимо е, че изпълнителите работят с една и съща естетика, намерена специално за целите на „Йон“. Това е хибрид между вербатим театър и физически театър, между всекидневна реч и движения и по-специфични, ексцентрични форми и интонации. Най-ценното в този опит е непосредствеността, която младите хора – Стефани Ханджийска и изпълнителите Боян Арсов, Василия Дребова, Деян Георгиев, Пламена Пенчева влагат в процеса на „Йон“. Самите те се превръщат в посланици на Йон, фигура от гръцката митология, която маркира изоставянето на едно дете от естествените му родители и отглеждането му като оракул. Въпреки заглавието, в представлението авторите не правят референция към едноименната пиеса на Еврипид, те насочват енергията си към изследване на съвременната ситуация с осиновяването като явление.

Безспорно успешен и необходим опит на младите в съвременното българско изкуство.