0
652

За отмъщението и прошката

„Три билборда извън града“

„Три билборда извън града“ е най-многопластовият филм на Мартин Макдона, свободно смесващ  жанровете, без да създава усещане за целенасочена формална игра. В афиша на Киномания 2017. 

„Три билборда извън града“ е идеален сюжет за драматурга на изгубените души и пропуснатите възможности. Може и да не знаете, но още преди да нахлуе шеметно в киното с Оскар за късометражен филм (Six Shooter, 2005) и номинация за сценария на брилянтния „В Брюж“ (2008), ирландецът Мартин Макдона вече е автор на две много успешни трилогии пиеси. И преди да се отдаде на черния хумор, абсурда и криминалната интрига, които преливат от филмовите му проекти, Макдона се интересуваше главно от „малките“ хора, които (подобно на Чеховите герои) мечтаеха да надскочат съдбата си, като персонажите от „Бившата мис на малкия град“, „Куцльото от забутания остров“ или „Самотният запад“.

Към влиянието на американските драматурзи Сам Шепърд („Побъркани от любов“) и Бет Хенли („Престъпления на сърцето“), което се долавя отчетливо в първите му творби, Макдона усвоява и препратки от стила на Дейвид Мамет и Харолд Пинтър. Така зареден, той дебютира в пълнометражното кино едновременно като сценарист и режисьор (с текст, написан директно за екрана) с камерната кримидрама „В Брюж“. После задълбава в noir-а и абсурда и се „мести“ в Ел Ей с откачената кръстоска между братята Коен и Тарантино „Седем психопата“ (2012). Явно в киното му харесва и смята да поостане.

С Наградата за сценарий от Венеция и Наградата на публиката от Сан Себастиан, „Три билборда…“ съчетава по малко от всички съставки, които формират наративния подход на Макдона – от безнадеждността на човека, (из)оставен на самия себе си, през мрачните обсесии на „Пухения“ и „Ръкомахане в Спокан“, до необикновеното чувство за хумор, което проблясва в мрака на вироглавия живот.

Намираме се в Ебинг, Мисури. Милдред Хейс е във втората фаза на скръбта – гняв, след като година по-рано непълнолетната ѝ дъщеря е била убита, а все още няма заподозрени. Затова Милдред поръчва на местната рекламна агенция да сложат специални надписи на трите изоставени билборда по стария път, който минава недалеч от къщата ѝ. Директното обвинение към бездействащата полиция отприщва лавина от неочаквани реакции и стечения на обстоятелствата. Лаконичността и външната невъзмутимост на майката много ефектно се съчетават с яростта от безсилието, която кипи вътре в нея, съпроводена от чувство за вина и твърдоглава решимост да постигне своето на всяка цена. Болката я е направила безчувствена към чуждото страдание, в това число към проблемите на полицейския началник Уилоуби и семейството му. Бил Уилоуби е следващият в тази история, който не се вписва в типичния образ на провинциален полицай – той не е нито некадърен, нито твърде вманиачен в професията си, а просто човек, при това съвестен и чувствителен, за разлика от подчинения си Диксън. Зареден до козирката с комплекси и потискани емоции, Джейсън Диксън – кръстоска между шут и злодей – е характерен образ от света на Мартин Макдона, който претърпява неочаквано развитие. Двамата с Милдред си поделят „правата“ над фабулата и всъщност разделят сюжета на две паралелни линии със собствен заряд и послание, проследяващи еволюцията на персонажите, които на пръв поглед са пълна противоположност един на друг. Откровенията на Уилоуби помагат на Джейсън и Милдред да открият същността на проблема си и да продължат… нанякъде.

„Три билборда извън града“

„Три билборда извън града“ със сигурност не е комедия, макар че съдържа задължителното количество черен хумор, породен по равно от умението на Макдона да дестилира иронията на съдбата, и от склонността на неговите персонажи да си блъскат главата в стената на очевидното, отново и отново. Третият му пълнометражен филм не е точно и криминална история, въпреки полицейското разследване (или липсата на такова). А ако очаквате нещо в стила на „Седем психопата“, може да останете разочаровани. Това, което започва като псевдокримка, заплашваща да прелее от словоизлияния, постепенно добива форма и се изпълва с много различни съдържания. Драматичният заряд постепенно набира скорост и се разсейва, когато най-малко очакваме, само за да започне да се трупа отново. Това превръща „Три билборда…“ в най-многопластовия кинопроект на Мартин Макдона, свободно смесващ  жанровете, без да създава усещане за целенасочена формална игра. Структурата на филма е като коледно дърво, под което постоянно се появяват нови и нови подаръци и за зрителя не остава друго, освен да ги разопакова. Очарователен е начинът, по който нещо, което в даден момент изглежда от съществено значение, в следващия се отдръпва назад, подобно на вълна, която трябва да отстъпи място на следващата… Така финално историята се оказва заредена с много повече позитивна енергия, отколкото е изглеждало потенциално възможно в началото.

Наред с вече приобщените към света на Макдона Уди Харелсън и Сам Рокуел, в „Три билборда..“ е поканена и Франсис Макдорманд (съпругата на Джоуел Коен), която в голяма степен се е „фамилиаризирала“ с подобен тип сюжети, и следователно участието ѝ във филма едва ли е случаен избор. Всеки един от актьорите си тежи на мястото, дори когато е в контраамплоа, какъвто до голяма степен е случаят с Харелсън, а всички персонажи, главни и второстепенни, са подредени като плочки от домино в мига преди да се отприщи Ефектът. Останалото е в прошката, без нито грам сантиментална дидактика. Превъзходно!

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.

Предишна статияПутин, алтернативата и Западът
Следваща статияВреме и място