4
1372

За паметника
на цар Самуил

DEnev

Мнозина вече си пробваха остроумието върху паметника на цар Самуил, къде – по-успешно, къде – не толкова.

Аз самият, признавам, също си го пробвах. В едно интервю. И то още преди доста месеци, ако не и година – далеч преди сегашната какофония, наречена с наслада от медиите „скандал”. Там оприличих лицето на фигурата от проекта на скулптора Александър Хайтов с лицето на марципанен дядо Коледа. Бях изказал сериозни съмнения и във връзка с разполагането на шестметровия колос в уюта на градинката на църквата „Св. Георги”, каквато беше първоначалната идея. Защото бях успял да видя проекта за същия този паметник на скулптора Емил Попов – проект далеч по-концептуален и модерен и с далеч по-поносима, човешка височина от два метра и нещо. Проектът на Емил Попов ме спечели, освен с цялостната визия, тъкмо с лицето на цар Самуил. Скулпторният портрет в много отношения е висшата атестация за възможностите на твореца-пластик. По всеобщо мнение сред специалистите, корифеите на този труден жанр в България са двама – Георги Чапкънов и Емил Попов. В лицето на Самуил на Емил Попов имаше онова, което тотално липсва при Самуил на Александър Хайтов. И което е ключът при монументалното решение на образа му.

Липсва онова, което назоваваме с думата „жал”.

Липсва белегът на жалостта, която е изпитал цар Самуил. Която го е обгърнала като облак при вида на неговите покосени войни с белите очи. И която е пръснала сърцето му.

Как ще изобразиш жалостта върху паметник? Емил Попов беше успял да я изобрази.

Но паметникът вече го има. Дело на скулптора Александър Хайтов.

На 8 юни към обяд се отправих към „Света София”, за да видя паметника. Не знаех, че церемонията е насрочена тъкмо за този час. Сварих градинката с композицията на ослепените Самуилови войни на Далчев опасана с полицейски ленти. Виждах гърбовете на фотографите и телевизионерите, покачени на специалното скеле. Виждах орловите пера на калпаците на строените гвардейци. И можех да чувам думите от микрофона. Чух как президентът приема строя, чух поздрава му. Чух и отговора на гвардейците, който вдигна ята от гълъби. Реших да не се опитвам да приближавам мястото на събитието, а да гледам и слушам така – отдалеч. Виждах достатъчно добре самия паметник, все още опакован в бял саван. И това ми стигаше.

Дръпнаха савана. Произнесоха се речите. Патриархът освети паметника. И в този миг звънарката Мария Зъбова удари горе камбаните на „Св. Александър Невски”.

Тук искам да направя стоп-кадър. Паметникът, така или иначе, вече е осветен. Това е паметникът на цар Самуил в столицата. Първият паметник на български цар тук. Който, между другото, седи съвсем прилично на фона на зеленината на вековните дървета зад него, включително и с височината си от шест метра и с нищо не накърнява сакралното пространство около базиликата „Света София”. Мястото е избрано добре.

Може да имаме много забележки към паметника. Обаче в областта на естетическото. В областта на обществено-историческите основания за паметника драстични спорове не би трябвало да има. А тъкмо там се развихриха най-крайните спекулации. Та десни, та леви, та най-леви, та най-десни. Паметникът бил осеян с кръстчета и лъвчета. А с какво да е осеян? С цитати от Ален Бадиу? Аргументите „против” най-своеволно прескачаха от естетическия полюс към историческия.

Да, паметникът можеше да е много повече в естетическо отношение. Дори можеше по някакъв начин като стилистика да се потърси мост към фигурите на Далчев отсреща, това сигурно би бил най-добрият вариант. Нещо, което, впрочем, в немалка степен изповядваше проектът на Емил Попов.

Но, повтарям. Паметникът е съвсем приличен. И поради това – ще свикнем с него. А голямата роля – и това е най-важното в случая – която той ще изиграе в изкупването на историческия ни дълг към този най-корав и най-трагичен български цар, ще осъзнаваме тепърва. Царят, който жали своите войници – това е чудото невиждано, което остави хилядолетната си бразда в народната памет. И заради това нему принадлежеше първенството да се увенчае с царски паметник в столицата. Както и стана. Божият промисъл никога не греши.

Нещо повече. Не знам дали ясно си даваме сметка, че този български цар най-вероятно – ние можем да съдим за това, разбира се, единствено по дълбоката диря, която е оставил в народната памет – е светец! Там, на небесата. И сега тази небесна благодат ще се отрази на паметника, не веднага, разбира се  – както патината на дъждовете и ветровете ще се отрази лека-полека на бронзовите му плещи.

Само трябва да почакаме известно време. Ако младите започнат да си правят срещите около този паметник, това, според мен, ще означава, че небесната благодат е слязла върху него. Както е при паметника на Свети Патриарх Евтимий.

Само трябва да почакаме известно време, без да плещим, по възможност, големи глупости.

И на последно място. Нека Общинска полиция да се навърта наоколо. Представяте ли си ако една сутрин осъмнем само с празния постамент. Тогава вече наистина ще я втасаме.

Едва тогава май наистина ще разберем – по парадоксален начин – колко ни е ценен този паметник.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияЕвропейските джихадисти
Следваща статияХюго Рейс и фаталистичният минимализъм на пътуващия трубадур

4 КОМЕНТАРИ

  1. Вие сам казвате „липсва това, което наричаме жал“ . Жалостта към ослепените войници, която убива Самуил. Казвате,че паметникът може да бъде повече в естетическо отношение.
    Според мен липсва мостът към фигурите на Далчев. А те са трагични. Известно е, че Далчев е може би все още най – добрият български пластик и майстор на драмата. Към л“Самуиловите войни“ той има особено емоционално отношение породено от стихотворението на неговия брат „Към Родината“ ….за туй, че съм безсилен да забравя за ослепените бойци на Сомуила… Далчев свързва цялатя си обич към Родината с трагедията на войниците, последвана от смъртта на цар Самуил.
    Вижте и работата на проф. Гондов – величавата фигура на царя с превити колене, не от поражението, а от непосилната мъка.
    Такава е фигурата на Самуил – трагична и ние трябва да имаме изисквания.

  2. НЕ РАЗБИРАТЕ ЛИ ЗАЩО СВЕТЯТ ОЧИТЕ
    НА ЦАР САМУИЛ, СЛЕПЦИ МОЗЪЧНИ!?
    В истинското, тоест, от просто даровитото, та до гениалното изкуство ВИНАГИ неизменно и органично съсъществуват ДВА фундиращи творбата аспекта – ИДЕЕН, който изразява ЗАМИСЪЛЪТ, НРАВСТВЕНИЯТ СМИСЪЛ на творбата и ЕСТЕТИЧЕСКИ, който изразява силата на художественото майсторство, чисто творческата страна на скулптурата, романа, музиката, картината, карикатурата….
    СВЕТЕЩИТЕ ОЧИ на цар Самуил въплъщават ИДЕЙНИЯТ, НРАВСТВЕНИЯТ СМИСЪЛ на скулптурата.
    ЗАЩО?
    ЗАТОВА, ЗАЩОТО…
    ЗАТОВА, ЗАЩОТО ВИЗАНТИЙСКИЯТ ИМПЕРАТОР Е ОСЛЕПИЛ 14.000 /четиринадесет хиляди/ Самуилови войници, като на всеки сто войника е оставил по ЕДИН с ЕДНО ОКО, за да ги водят…
    ОЧИТЕ НА ЦАР САМУИЛ СВЕТЯТ ТАКА КОЛОСАЛНО И ДАЖЕ ЗВЕРСКИ НАПРЕГНАТИ, ЗАЩОТО ИЗРАЗЯВАТ НЕГОВАТА ДЛЪЖНОСТ КАТО ЦАР И НЕГОВАТА ЛИЧНА НРАВСТВЕНА ВОЛЯ ДА ОСВЕТИ СЪС СОБСТВЕНИТЕ СИ ДВЕ ОЧИ ПЪТЯ НА ОСЛЕПЕНИТЕ СИ ВОЙНИЦИ…
    Ех, вие, слепци мозъчни, ех, ти, Деяне Енев /ако беше жив обичащият те Дончо Цончев, щеше с неговите си две ръце да ти ококори очите/, ех ти, заместник кмете Чобанов, Веждиата трябва да ти откъсне ушите…
    ВЕЛИКИ ЦАРЮ САМУИЛЕ, ЗАЕДНО С ГОСПОДА, ПРОСТИ НА МОЗЪЧНИТЕ СЛЕПЦИ, ТЕ НЕ РАЗБИРАТ И НЕ ЗНАЯТ КАКВО ПРАВЯТ….
    ТЕ СА СЛЕПЦИ В ДУШИТЕ, А НЕ В ОЧИТЕ!

  3. И още няколко думи…
    В скулптурата на Хайтов ЧУДОВИЩНАТА СВЕТЛИНА в ОЧИТЕ на цар Самуил по никакъв начин НЕ трябва да се възприема от ценителят и познавачът на изкуството като екстравагантен елемент на художествената страна на произведението.
    Тази ЧУДОВИЩНА ПО СИЛАТА СИ СВЕТЛИНА е ВСИЧКОТО, в което и чрез което Хайтов въплъщава своята ИДЕЯ, заложена в скулптурата.
    Ето защо начинът, по който творецът е решил да въплъти ИДЕЯТА си, е невероятно озарение на твореца и уникално оригинален творчески акт.
    Деян просто не схваща това, защото той иска да види в Хайтовата скулптура ДРУГА ИДЕЯ /на Емил, примерно/, но Хайтов НЕ е ЕМИЛ; не е Емил НЕ защото е по-слаб, а защото е ПО-ОРИГИНАЛЕН скулптур.