0
488

За писателите и личните складове
с истории

„За писателите и градовете”, Драган Великич, издателство „Агата-А“, 2013 г., превод от сръбски Мария-Йоанна Стоядинович

Dragan_VelikicСръбският писател Драган Великич е убеден, че всеки автор носи в себе си част от земното кълбо и е все едно дали става въпрос за Макондо или Буенос Айрес, за Александрия или Дъблин, за Итака или Триест. „Писането е умение да се проточат вътрешните географски карти в система от знаци… Дълбочината на езика крои шифри, графични и звукови карти, а малкото значения, които изтичат като пясъчна струя при светлината на деня, наричаме случайност или съдба”, пише Великич. Той е един от най-награждаваните сръбски писатели, а у нас е познат вече с романа си „Руският прозорец”, за който получава наградата „НИН” през 2007 и Mitteleuropa Preis през 2008 г. Сега на български език, отново в превод на Мария-Йоанна Стоядинович, излиза и сборникът „За писателите и градовете”, в който са събрани на едно място есета и статии, писани в продължение на осемнайсет години.

Повечето от тези текстове са излизали в сръбски и чуждестранни списания, едни са посветени на градовете, които се разгръщат като книги – Будапеща, Виена или Урбино, други рисуват портретите на писатели като Итало Звево, Тишма или Владимир Набоков, а трети чертаят сложната карта на личните траектории – от първия сблъсък с географията, когато през ноември 1958 г. петгодишният Драган Великич слиза от „белградския” влак и не може да повярва как коловозът просто изчезва в морето, все едно потъва в някакъв дълбок кладенец, до първите му спомени от вила „Мария” в Пула.

Драган Великич е роден през 1953 г. в Белград, израства в хърватския град Пула и завършва литературознание в Белград. В началото на 90-те години работи като журналист, по-късно е главен редактор на издателство „B92”, автор е на осем романа. Той обаче обича да представя себе си с думите: „По националност съм сърбин, роден в Белград. Израснал съм в Хърватия, в мултиетническата Истрия, в град Пула, който още от времето на Римската империя винаги е бил на границата. Мекият средиземноморски климат заобля острите ръбове между нациите.”

Литературната работилница е склад, убеден е Драган Великич и даже описва творчеството като непрекъснато ровене в този склад. „Утайката, от която всеки писател изгражда своя литературен свят, е единствена и неповторима като отпечатъка на пръст”, пише в есето „Утро в картина на Миро”.

Първите седем есета са посветени именно на процеса на създаване на текста – Великич е по следите на раждането на историите, пита дали автобиографията не е единствената литературна форма, която съществува, и се ядосва на представите, според които писателите от Балканите трябва да се придържат към екзотиката на фолклора, да носят малко от дъха и суматохата на Ориента, за да бъде всичко наред.

„Данило Киш отдавна беше казал, че французите не се интересуват от любовния роман на някои сърбин или българин, защото тази тема е запазена за французина. Но екзотиката, свидетелствата от ада на социализма биха могли да привлекат вниманието на читателите във Франция”, пише Великич. И дава пример как един западен критик говори отрицателно в предаването „Литературен квартет” на немската телевизия ZDF за романа му „Площадът на Данте”, без дори да го е чел. Критикът просто бил подразнен, че един сърбин може да бъде сравняван с класика на немската литература Роберт Музил.

Иначе Драган Великич е умел разказвач – в тези есета той не разчиства литературни сметки. Те не оставят у читателя усещането за един нескончаем монолог,  а са покана за разговор, при това разговор между равни. Великич събира лични впечатления и литературни герои, спомени и исторически факти, разказва истории, спори, радва се, признава си разочарованията и понякога дори иронизира себе си.

Великич е убеден е, че „душата на писателя е всмукана в порите на произведението”, а представата за другия е изключително важна, защото без нея и без този опит, който носи, не съществува тревогата, която е движещата сила на творческия процес.

„Писането е ровене и в този смисъл е все едно къде израства писателят – дали в европейска метрополия или в някоя затънтена балканска дупка, дали в град, който мери миналото си с хилядолетия, или в селище, което до преди два часа е било военен лагер. Самият акт на писане създава една нова топография”, пише Великич. И не е трудно в този сборник да се проследят личните посоки на Великич – от първите му спомени в Пула до Музея на техниката в Берлин и от улиците на стария Триест, които прекосява Джеймс Джойс, до виенските кафенета и масите само с един стол, където човек може да потъне в себе си.

 

Снимката на главната страница е на novosti.rs