1
458

За „полезните идиоти”

TNikolov

Европа е все по-податлива на смътни страхове, които трудно се обличат в политически формулировки, но пък лесно прерастват в катастрофични или антидемократични умонастроения. Всеки от тези страхове си има привилегировани говорители. Струва ми се обаче, че често изпускаме от внимание една устойчива и немалобройна група – тази на „полезните идиоти”. Става дума за особена кръстоска от политически активни лица, ненавиждащи демокрацията на неин собствен терен, които във форумите са сполучливо кръстени „мразилки”. Хора, които в изблик на тази си омраза са готови на всичко –най-вече да бият чело на червения килим, обслужващ нечия авторитарна власт. Такива са яростните фенове на Путин, но не са само те. Има популистки движения в Европа, които не се свенят да признаят публично, че финансират медийните си изяви с пари на аятоласите от Иран – какво лошо, щом така сдържат американския хегемонизъм… Вярно, феновете на Северна Корея понамаляха (по обясними причини), ала са налице фенове на Уго Чавес и неговия пръв ученик Николас Мадуро, които заеха „латино-нишата”, която Куба на Кастро запълваше през 60-те и 70-те години на миналия век.

За да не прозвучи заглавието обидно, бързам веднага да уточня, че изразът „полезни идиоти” не е мой, а на Ленин. И че е плод на „политическата целесъобразност”. Под „полезни идиоти” вождът на болшевишката революция (известен с безцеремонния си език) е разбирал онези леви симпатизанти и горещи привърженици на Съветска Русия, от които режимът в Москва има реална полза, защото му служат като рупори навън. Вярно, терминът липсва в пълните събрани съчинения на Ленин, което дава повод на западни левичари да твърдят, че използването му било злонамерена инсинуация срещу хора, чиито сърца туптят в синхрон с Кремълския часовник. Истината е, че тези думи придобиват гласност, благодарение на руския художник Юрий Аненков, автор на един от прочутите портрети на Ленин (1921), който си водел бележки за изреченото от вожда, докато онзи му позирал. Оригиналите на тези бележки бяха публикувани преди време от писателя Едвард Радзински.

С времето словосъчетанието „полезни идиоти” наистина набира сила, доколкото изразява политическа тенденция, която изобщо не свършва с Ленин. Би Би Си в началото на 2015 г. излъчи цяла документална поредица по темата, а в един филм на Бойко Василев, излъчен неотдавна по БНТ, известният немски разследващ журналист Гюнтер Валраф даже реторично попита: „Докога ние, хората в ляво, ще продължаваме да сме „полезните идиоти”?”.

Въпрос, който изисква отговор, защото драмата продължава. Комунистическата власт в Москва се смени с друг авторитарен режим, съчетаващ в едно съветизъм с царизъм, а тенденцията се запази. И днес путинизмът рекрутира определен брой „полезни идиоти” – от лявото, през крайно лявото, та до крайно дясното – които, каквото и да се случи, продължават да го възхваляват и славословят.

1. Русия е решението на всички икономически проблеми на Европа. Там е пазарът, там са суровините и т.н. Всеки опит да се обясни на рупорите на путинизма, че руската икономика също крие големи рискове поради задлъжнялост и структурни проблеми (спомен за дефолта през 1998 г.), както и че потреблението в Русия се е свило до това на Холандия, остават глас в пустиня. „Кат Русия няма втора…”

2. Путин винаги е прав. Прав е, когато взима Крим. Ще го вземе, зер, той си е негов, как няма да го вземе. Както и цяла Украйна е негова. И не само тя. А и нали там е възникнала Киевска Рус. Всичко останало – граници, договори, международни отношения няма никакво значение. Путин е прав, когато руски войскови части, макар и без опознавателни знаци, се разпореждат в Донбас. И ще е също толкова прав, когато сега бива принуден да ги изтегли. Той е помазан от Бога с всички възможни права.

3. Затова и Русия е в пълното си право да прави каквото си иска. В Русия безнаказано се убиват по улиците журналисти и политици, без това изобщо да впечатлява медийните трубадури на путинизма в света. Че то навсякъде има престъпност.

Освен това Русия има право да стреля по цели – в Сирия или другаде  – откъдето си иска. Както и да нарушава всяко въздушно пространство, щом сметне, че й отърва. Явно за всяка страна това трябва да е въпрос на чест, ако се съди по реакциите на руската дипломация или по твърденията на медийните путинисти. Понятия като „национален суверенитет” са приложими само по отношение на „американския хегемонизъм”. Там правилото е – „Но пасаран”…

И това не е от днес. За да проследим процеса на „полезната идиотизация”, ще е необходима още малко история.

*  *  *

През 1993 г. се появи книгата на френския журналист и историк Тиери Волтон „Голямата вербовка” (Le grand recrutement), която вдигна шум в Европа. Авторът е имал достъп до секретни архиви на Коминтерна в краткия промеждутък, в който Елцин възнамеряваше да изобличи престъпленията на комунизма. После ключът отново щракна. Работата е там, че повечето от тези документи са второ копие от донесения, адресирани до Четвърти отдел на Червената армия (бъдещото ГРУ). Жалко, че книгата не е позната в България, защото в нея има любопитни факти, които хвърлят нова светлина върху Лайпцигския процес.

Ала онова, което според мен, се натрапва като извод от книгата на Тиери Волтон, е невероятно стройната и същевременно проста схема, чрез която Москва въздейства върху „умовете и сърцата” (както се казваше навремето). Впечатляващ е самият начин, по който тя набира, рекрутира или вербува (въпрос на терминология) своите „полезни идиоти”. За по-оперативно, те са разделени на следните три категории:

хора, които действат по силата на убежденията си (без финансиране);

хора, симпатизиращи на Съветска Русия (с частично финансово стимулиране);

хора, които нямат идеали, но за пари са готови на всичко (пълно финансиране);

Авторът на тази класификация – белгиецът Анри Робинсон (псевдоним Хари) – е от неизвестните лица в историята, а всъщност е създателят на може би най-голямата шпионска мрежа в ХХ век. Зад кадър той подпомага „червените революции” в Европа след Първата световна война, свободно владее основните европейски езици. Оглавява  Организационния отдел в ИК на Коминтерна и в същото време работи за Разузнавателното отделение (РУ) на Червената армия. През 1925 г. Робинсон (Хари) се установява във Франция и измисля една невероятна мрежа от осведомители, която жъне огромен успех – институцията на „рабкорите” (работническите кореспонденти).

Става дума за следното: дава се възможност на левите в Европа да имат дори не десетки, а стотици издания – малотиражки, многотиражки, че и големи вестници. Ако властите закрият едно или друго издание, тутакси като гъба на негово място избуява второ или трето. Парите не са проблем. Всички тези издания имат своите „рабкори”, кореспонденти сред масите. Платени или насърчени финансово, те, от една страна, държат будно класовото съзнание на трудещите се, а от друга – набират нужната информация. Чрез „рабкорите” Москва дирижира настроенията на работническото движение (стачки, искания). От друга страна, с тяхна помощ Робинсон разполага с изчерпателни данни за цялото производство в стратегически секторите в Европа и при желание може да се снабди с помощта на тези „полезни симпатизанти” (за да не използвам друга дума) с чертежи и промишлени тайни.

Платените „рабкори” са особено полезни през Втората световна война и непосредствено след нея, някъде до края на сталинизма. Има ги и у нас – Иван Фунев ги обезсмъртява в една картина от 1931 г. За да стане ясно колко успешна е стратегията на Анри Робинсон, нека уточним, че той изпраща донесенията си на две места: в Комнитерна и в РУ на Червената армия, като се представя по различен начин пред своите кореспонденти – пред едни като коминтерновец, пред други – като деец на съветския шпионаж (в зависимост от техните убеждения и мотивировка).

Накратко, пропаганда и информация в едно.

И тук стигаме до втората ключова фигура от епохата – майсторът на съветския агитпроп Вили Мюнценберг. Немски комунист, изключителен организатор и тактик, Мюнценберг пък е човекът зад кадър, който организира защитата на Георги Димитров на Лайпцигския процес и нанася съкрушителен удар на Гьобелсовата пропаганда. Този „червен кардинал”, както го нарича писателят Артур Кьостлер, е всъщност човекът, прозрял залога на процеса в Лайпциг – това, че „оправдаването на Димитров ще е и оправдателна присъда за комунизма, която ще свали завинаги обвиненията в конспирация и насилие, а комунистическият терор ще бъде сведен до прийом на нацистката пропаганда; при успех, комунистите се превръщат в честни защитници на свободата и демокрацията, само че по-решителни от другите”, както пише Кьостлер.

Размахът на Мюнценберг е впечатляващ, а и каузата е голяма – зловещата сянка на Хитлер наистина е надвиснала над Европа. Именно той създава антифашистките комитети във всички страни, именно той намира (убеждава, вербува) „защитници на мира”; именно той организира мащабния контрапроцес в Лондон, на който световни общественици оправдават подсъдимите в Лайпциг (естествено с парите на Коминтерна). Някъде тогава съветската пропаганда попада и на една „петорка” от студенти в Кеймбридж, чиято слава ще гръмне десетилетия по-късно – става дума за „съветските къртици” във Великобритания, най-известен сред които е Ким Филби.

*  *  *

Такива са пропагандно-информационните жалони на Съветска Русия, които, не може да не се съгласим, са постигнали определени висоти.

А как е днес?

Не разполагаме със съответните документи, но ако вярваме на очите си, трябва да приемем, че „рабкорите” на путинизма са величина, доближаваща се до квотата от съветско време. Не липсват и „селкори” в интернет, които дращят редовно из форумите.

Едни по убеждение, в зависимост от семейния си или лично формиран хоризонт.

Други – чрез минимална финансова стимулация (според класификацията на Анри Робинсон).

Трети, с константен цинизъм, заявяват, че хранят семейства и намират вътрешно оправдание във факта, че в свят, който е в криза, всичко е кал. Затова няма какво да се мисли, трябва да се вземат едни пари. И те охотно попържат всичко и всички, мразейки най-вече себе си за това, докъде са се докарали. Най-много някой ден да ги споходи пиянското разкаяние на Богомил Райнов, който, залитайки, размахвал поредната си вестникарска клевета с думите: „Пак се продадох”.

Такъв, накратко, е профилът на този „полезен идиотизъм”, който ни залива основно от интернет.

Профилът на сектата „Свидетели на Путин”.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статия„Боко Харам“ и глобалният тероризъм
Следваща статияРазобличаване чрез танц

1 коментар

  1. Съгласен съм с автора, но статията е доста едностранна, което ѝ придава пропаганден оттенък. Америка също има своите полезни идиоти и компрадорски демокрации в източна Европа.