0
551

За политическото мълчание

TNikolov

Едно нещо безспорно тегнеше над шестмесечната политическа криза, вкарала ни в тежка безпътица. Кризата е конфликтно говорене, в което позициите са силно поляризирани, няма как да е иначе. Гражданите на улицата викаха „Оставка” и искаха нови избори заради недопустимия опит на една корпорация да превземе държавата, а Сергей Станишев и Лютви Местан, с целия силов ресурс на властта, се опитваха да удържат бутафорията „Орешарски”, обслужваща техните интереси, като твърдяха, че се извършва „метеж” и „реставрация на Бойко Борисов”.

В резултат на което България сякаш оглуша, защото властта избра най-лесната контраатака, за да оцелее, разделяйки страната на „нас” и „тях”, на „София” и „провинция”. БСП се втвърди по стар рефлекс, а кохорта от социално близки анализатори бързо потопи левия електорат в „стилистиката на протеста” и темата за „червените боклуци”. Що се отнася до ДПС, то движението едва ли има накъде повече да се капсулира. Йордан Цонев беше достатъчно циничен да заяви след двойния митинг на „Орлов мост”, че техните избиратели си мълчали, защото не знаели добре езика и съответно нямало какво да кажат.

В политиката премълчаните истини обаче се връщат като бумеранг; мълчанието е оръжие с две остриета. Едномесечно политическо мълчание е може би поносимо, но шестмесечно политическо мълчание е вече тревожен медицински факт. На всички е ясно, че рано или късно въпросите пак ще се зададат и нещата ще трябва да се изговорят. Колкото и това да е неприятно за управляващите. Колкото и те да смятат въпроса „кой?” за „олигофренски”, по същия начин, както техният неофициален партньор Волен Сидеров след всяко свое изпълнение разкрива нечий чужд заговор, напоследък „френски”.

В този смисъл гражданският протест и студентската окупация постигнаха целта си.

Защото те гръмко и категорично оповестиха факти, които вече няма как да се премълчат.

А именно:

В България има недопустимо олигархично срастване на медиен, финансов и политически монопол.

– Правителството на Орешарски е заложник на задкулисни интереси.

– Не се отстояват националните интереси, страната е на път да загроби бъдещето си с участие в непосилни за нея чужди енергийни проекти.

Нима хората не излязоха тъкмо с тези лозунги пред местата на властта, под съпровода на свирки и вувузели? Властта обаче запази гробно мълчание. И което е още по-лошо – отвъд полицейските репресии, контрапротестите и медийните контрареволюционери   – тя направи всичко възможно, за да замаже тези очевадни проблеми, внушавайки на привържениците си, както и на част от обществото, че такива проблеми няма. И никога не е имало. Или ако ги има, те са „бодли” от управленското наследство на Бойко Борисов, а сега вече живеем в „орешарски социализъм” с цветя и небодящи рози.

Всичко това гарнирано – от сутрин до вечер по медиите – с пелена от нищо незначещи думи, с махленското говорене на Мая Манолова или „синтагмите” на Лютви Местан.

А въпросите на протестиращите граждани и студентите така и си останаха без отговор.

Независимо, че бяха насочени не само към Станишев и Местан, но и към Бойко Борисов, който също има какво да каже за разцвета на „империята Пеевски” и на една банка по време на неговото управление. Нищо, че и той до ден днешен се ограничава с това да твърди, че всичко било „заварено положение” от старата „тройна коалиция”.

Будните граждани и ранобудните студенти обаче продължават да питат. И явно от питанията им има ефект, щом вътре в БСП – нещо немислимо за последния четвърт век! – същите тези въпроси вече се отправят към Сергей Станишев.

В което, според мен, е вторият голям успех на гражданските протести. Явно нещо се е загнездило в умовете на левите избиратели, щом със стихването на уличния протест те питат за същите неща своите политици.

А именно:

– Защо ДПС на практика управлява с мандата на БСП без каквото и да е коалиционно споразумение?

– Как се стигна до номинирането на Пеевски и каква е цената за подкрепата от страна на неговата медийна империя?

-Чии интереси всъщност защитава правителството на Орешарски и кой ще понесе отговорността за неговия провал?

Все въпроси, за които се раздра завесата на лявото политическо мълчание. Защото те бяха, на свой ред, произнесени от бивш президент, при това с два мандата, който е и бивш лидер на БСП, както и от бивш кандидат за президент на левицата и бивш външен министър в правителството на Сергей Станишев. А както се казва, щом си казал „а”, ще трябва да кажеш и „б”, докато изкараш докрай цялото „АБВ”.

И така стигаме до проблема за тъй дълго проточилото се политическо мълчание в левицата. През последното десетилетие десницата бе тази, върху която се стовари бремето на премълчаното и тя все още търси как да се измъкне що-годе читава от него, докато същият разговор в ляво – за БСП на власт и тежките дефицити от предишната коалиция – така и не се състоя. А политическото мълчание е сериозно изпитание, то е покривало зад което дебнат болезнено-остри проблеми. Често пъти политическото мълчание може да нанесе дори по-сериозни удари, отколкото и най-болезнената откровеност, като особеността на тези удари е, че тяхната сериозност проличава едва след време. Привържениците на българската левица тепърва ще трябва да размишляват над този политически парадокс, над истината за двете „тройни коалиции”, както и над отказа си категорично да преосмислят комунистическото минало, тоест искрено да подадат ръка за политическо помирение.

Може би тук се крие обяснението за тезата, която Сергей Станишев реши да огласи при откриването на новата сесия на парламента. И тя е: преди правителството на Орешарски България живя под диктатура, а сега живее в демокрация и свобода! Ако г-н Станишев, бидейки историк по образование, не знае кои са характеристиките на диктатурата, толкова по-зле за него. Но ако г-н Станишев търси по този начин да ни внуши нещо друго – например да „реабилитира” семейното си минало – няма как да не му припомним, че България беше наистина диктатура, но под управлението на Тодор Живков и на Политбюро на ЦК на БКП, част от което беше и неговият баща – Димитър Станишев.

Докато сега проблемите на България са други и гражданите от месеци протестират тъкмо срещу олигархичния монопол при това управление. Това са истинските проблеми на страната, по които, ако перифразираме Витгенщайн, щом повече не може да се мълчи, то трябва открито да се говори. Довчера този разговор се водеше само протестно на улицата. От днес той се води и в редиците на БСП, което показва, че пада „закона на омертата”. Тоест идва краят и на „политическото мълчание” в ляво.

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияПътуване към разпознаването
Следваща статияТова изкуство
на поезията