0
3472

Пол Холмс, психодрамата и общото човешко тяло

С Давид Иерохам и Цветелина Йосифова разговаря Марианна Георгиева

Вера Недкова, Три фигури в интериор, 1928, детайл

Книгата на Пол Холмс „Вътрешният свят и неговото представяне. Теория на обектните отношения и психодрамата“, излезе в превод на български през юни 2018 г. като съвместно издание на ИК „Критика и хуманизъм“ и Българското общество по групова анализа и групови процеси (превод Ваня Недялкова, редакция Антоанета Колева).
Пол Холмс е психиатър-консултант на деца и възрастни и първият председател на Британската асоциация по психодрама. Неговият дългогодишен професионален интерес и подходите му в клиничната практика и мисленето за човека и групата са свързани с теориите на психоанализата и психодрамата.

Нека започнем тематично – книгата на Пол Холмс има своя специфична структура, която, от една страна, ползва клиничния материал от една психотерапевтична група и редува описания на психодраматичните сесии с аналитичен коментар на това, което се случва. Така поднесен, достатъчно добре ли експлицира този труд същността на психодрамата? Какъв е смисълът на психодрамата?

Давид Иерохам: Авторът е и психодрама-терапевт, и психоаналитик. В книгата според мен протичат две паралелни реалности, които полагат усилие да се срещнат, като използват за това цялата си креативност. Едната реалност е психодраматичната „сцена“, другата е едно усилие на психоанализата да разбере психодрамата. Описана е една дълга психодраматична сесия с реални (донякъде) пациенти, съпроводена с един опит да бъде отразена през теорията на обектните отношения. Този процес не е представен схематично, а е предаден с много история и позовавания на различни автори, както от страната на психоанализата, така и от страната на психодрамата. Според мен една психоаналитична или една психодраматична терапия, колкото и добре да е описана, никога не може да достигне до същността на това, което се случва между пациента и терапевта. Винаги остава едно поле, в което се разполагаме ние, читателите, с нашето въображение, собствени преживявания, оценки, критики, похвали, личен опит, житейски истории и много друго. Може би аналогията е с това, че едно е да гледаш Шекспир на сцената, друго е да го четеш в превод на Валери Петров и друго в превод на Спас Николов. Преживяването, наречено психодрама, може да се постигне в един по-пълен обем, само ако се участва в него, същото макар и в по-малка степен според мен се отнася и до психоанализата. Обикновено добрите представяния на терапията зависят и от литературните способности на представящите ги, тяхната култура, чувствителност, лична философия. Петте случая на Фройд могат да се сравняват с литературни произведения, колко обаче – освен тесен кръг професионалисти – познават случай на Мелани Клайн или на Лакан. Още по-трудно се описва психодрама, тъй като в нея има много участници, различни роли и не на последно място група (участваща, не точно като в театъра, а много по-активно, като публика). Същевременно трябва да се каже, че да опишеш собствен случай или психодраматична сесия, или груповоаналитична сесия подробно и публично е доста рисковано начинание, особено тук, тъй като веднага попадаш под критичния огън на недобронамереността на други професионалисти.

И все пак какво може да се каже за същността на психодрамата? Мисля, че в книгата тя е представена възможно най-добре. Според мен същността на психодрамата не е да обясни психичния живот, не и да го разбере, а да го покаже. На сцената се показва, чак след това главният герой, а и другите участници достигат по собствените си пътища до разбиране и обяснения на самите себе си. Процесът на „показването“ е труден, деликатен и изключително отговорен и именно тези особености се отразяват в уменията на психодрама-терапевта. Пол Холмс е добър психодрама-терапевт, което е най-важното, но тъй като книгата е написана достъпно и за тези, които не се занимават, но искат да разберат нещо повече не само за психодрамата, но и за теорията на обектните отношения в психоанализата, той е добър в писането.

Цветелина Йосифова

Цветелина Йосифова: Пол Холмс носи идентичността на човек, практикуващ и оставащ равностойно признателен и лоялен на психодрамата и теорията на обектните отношения – две психотерапевтични направления, които в книгата търсят нещо/то помежду. Авторът също така открито заявява, че стъпва на опита си като терапевт и пациент. Без да ощетява нито едно от двете психотерапевтични направления, той едновременно представя какво се случва – чрез описанието на психодраматичната сесия, и как мисли за него – чрез предложените тълкуване и осмисляне през психодраматичната теория и през теорията за обектните отношения. По-често през втората.

Когато четем запис на психодраматична сесия, винаги съществува рискът от усещане за известно „ограбване“. На истинността на образите, защото тук се включва и въображението на четящия, което може да не е настроено към темата на протагониста, ситуацията, групата. На смисъла в психодраматичната сесия, защото разбирането на смисъла става само когато човек участва, необходимо е съпреживяване. На плътността на текста на психодраматичната пиеса, защото в записа винаги нещо може да бъде пропуснато или акцентът поставен на различно място. На сценичното представяне, защото психодрамата използва сцена, има първи актьор, помощни азове, публика, водещ, но това не е театър. Да се чете запис на психодраматична сесия, без да е имало съпреживяване, е като да се опитваме да чуем радиопиеса само с очи или да прочетем книга само с обоняние… Най-ограбен вероятно би се чувствал водещият – човекът, посмял да представи текста на психодраматичната сесия публично и възприеман като автор на цялото. Другите участниците в групата и най-вече протагонистът вероятно биха изпитали същото, четейки подобен запис. В книгата на Пол Холмс усещането за „ограбване“ като че ли бива заменено от чувството за допълване, което носят разсъжденията и анализът на автора относно преживяванията на протагониста. Книгата е различна от други в обичайните професионални формати. Тя създава смисъл и може да бъде четена по различни начини – последователно или проследявайки отделно всяка от двете основни линии на текста. Следвайки само сюжета на психодраматичната сесия или линията на теорията. Именно това я прави допускаща и достъпна за широк кръг читатели. Редки качества за професионална литература. Книгата е и разказ, който по драматичен и увлекателен за читателя начин разкрива теми от живота и преживяванията на първия актьор Джордж, на групата и водещия.

Проследяването на психодраматичната сесия и преживявянията на протагониста в нея оставят усещането за копнеж и противоречие, познат на всеки от нас. Сложното и често необяснимо усещане, което винаги съпътства припомнянето на отношенията с нашия вътрешен свят и персонажите от първичната ни семейна група. За него можем да кажем, че остава наситено и противоречиво дори когато в реалността тези отношения са се случили по добър начин. Като читатели книгата ни предлага това действително сложно преживяване по един естествен, безпристрастен и някак непретенциозен начин, както когато четем роман, и докато не се усетим изцяло въвлечени и погълнати от историята, вълненията и тревогите на нашия първи актьор Джордж… Теоретичната линия на разсъждения, от друга страна, остава стегната, подробна и чиста, преплитайки и изобразявайки в себе си различни автори и тенденции в психоанализата и теорията на обектните отношения.

Ето, постепенно достигаме и до въпроса за смисъла на психодрамата, ако дотук не се е изяснил. Според мен книгата представя добре психодрамата. Морено казва, че психодрамата „изследва истината за човека със сценични средства. Тя се занимава с междуличностните отношения и личния свят на хората“. Оказва се, че трябва да има човек, който да търси истината за себе си. Това сродява психодрамата с философията, социологията, както и с други науки и практически полета на хуманитарното знание, които изследват човека, света и обществото. Психодрамата обаче дава предимство на човека да може да съучаства в изследването. Тя е свързана с изкуствата и театъра. Тази нейна близост е много важно да изясняваме. Тя е едновременно свързваща и разделяща. Самият Морено казва, че идва от Шекспир. Психодрамата работи с образи, които протагонистът и групата създават и които са еднакво значими с думите и тяхното тълкуване. Психодрамата има естетическа функция. Тя се проявява както в психодраматично представление, така и във всяко прозрение, до което групата и отделният участник достигат за себе си. Има първи актьор, помощни азове, които се превъплащават в роли от историята на протагониста, водещ, група и сцена. На повърхността тази терминология идва и е споделена с театъра и тук можем да търсим тяхната изначална близост. Оттук обаче започват и разликите, които ще изясняваме и при следващите въпроси. При психодрамата няма предварително готова пиеса, която да бъде пресъздадена на сцената. Текстът бива създаден в момента на случването и негов автор е протагонистът.
Психодрамата, социометрията и груповата терапия съществуват в триада. Това е групов психотерапевтичен метод. По подобие на груповата анализа, както и всяка друга групова терапия в психодинамичната и екзистенциалната парадигма, психодрамата се занимава с изследване на динамиката и отношенията, които възникват в групата.

Психодрамата е и истинско олицетворение на своя създател Яков Леви Морено[1] – на начина, по който е мислел за нещата и живял живота си. Живот протекъл в множество промени – емиграция, премествания, възходи, отхвърляния и посвещаване. Изживян бурно, смело и активно. Един еднакво умел зрител и режисьор, стоящ на границата на театъра, психотерапията и социално ангажираната практика с различни групи. Един мислител на действието. Психодрамата възниква след края на Първата световна война. По-късно вече емигрант в САЩ, разбирайки за ужасите на концлагерите и фашизма в Европа, Морено спира да говори на родния си немски език. Можем само да гадаем относно чувствата, придружавали това негово решение. Вероятно езикът не е достигал там, където е трябвало да свърже в думи безумния, ирационален образ на фашизма, мислите и преживявания. Замлъкването се е превърнало в единствено възможен протестен акт. Години след края на Втората световна война, убеден от учениците си, че „езикът не е виновен, за да бъде наказван“, той отново започва да говори на немски.

Всъщност Пол Холмс говори много и за психодрамата след Морено. Реално и неизбежно днес психодрамата е пост-Морено, но какво означава това? Какво различно „друго включва в себе си сега? Ние можем ли да видим този път в перспектива в книгата на Пол Холмс?

Давид Иерохам

Давид Иерохам: За начало на психодрамата Морено дава 1921 г. Преди това имал идеи, някои е успявал да осъществи, като социометрични проекти в лагерите за бежанци около Виена през Първата световна война, Театър на спонтанността, който се превръща и в един лекуващ театър, работа с деца във виенските паркове и други. Самият той казва, че психодрамата е зачената във Виена, но се е родила в Америка, където емигрира през 1925 г. Морено е евреин със сефарадски корени. Неговият баща е живял в Плевен, преди да се пресели в Букурещ, където се ражда Морено, след което семейството се преселва във Виена. Ако евреите „ашкеназими“, като Фройд, са свързани с немската и австроунгарската култура, която е свързана повече с езика и думите, то „сефарадите“ са запленени от образите. Затова някои свързват Фройд с Аполоновото начало, а психодрамата с Дионисиевото. Морено не вярва на психоанализата, като отхвърля идеята, че речта е кралският път към психичното, и чувства, че има нещо преди езика и то е действеността и взаимодействеността, ако така би могло да се каже, тоест отношенията и взаимоотношенията. Тук Пол Холмс намира един от заслоните, на които присядат край един и същ огън двамата странници – психодрамата и обектните отношения. За Морено фундаменталната идея на човешкото съществуване е идеята за креативността и спонтанността. Живеенето не се изразява в адаптиране към съществуващото, а е посрещането на житейските изпитания и техните последствия чрез преодоляването на препятствията и бариерите. Това става само когато притежаваме необходимата спонтанност, за да бъдем креативни, чрез което да можем да влияем на контекста, в който съществуваме. Той отбелязва, че необходимата ни за това свобода все повече намалява и човекът се нуждае от специални условия, за да я постигне. Това може да се създаде в психодраматичния процес, чрез който може да се постигне едно личностно израстване, което се изразява в освобождаването на спонтанността и креативността на участващите в този процес. Това не е ново като философия, още от Аристотел се счита, че човек е щастлив, когато преодолява препятствията, които му пречат да развива и практикува способностите си, каквито и да са те. Същевременно това се случва във взаимодействие с другите. Тоест човекът може да постигне себе си само и във взаимодействие с другите. 

Оттук започва и натрупването на опит в психодрамата, която е един сложен организъм с много строги правила и специфични понятия и инструменти. В нея участват преди всичко група хора, които споделят както един индивидуален процес, така и групов процес (имам предвид динамиката на отношенията между участниците в групата) и процес на отношение между водещия психодрамата и участниците, пресъздаващ отношенията между пациента и значимите фигури в неговия живот. Ако в психоанализата се изследва какво има предвид пациентът, когато говори каквото и да било, или това, което стои под изказаното (Фройд се е интересувал живо от археологията), то психодрамата изнася всичко в пространството, наречено сцена, на което се изследват различните аспекти на човешкото, включително тези, които са отвъд нашето рационално познание, които са плод на сънищата ни, халюцинациите ни, въображението ни. След Морено обаче се явяват много страни и възможности на психодрамата, които е необходимо да бъдат изследвани и развивани през самата нейна практика. Преди всичко се създава теорията на психодрамата за детското и изобщо за житейското развитие, като тази теория е свързана преди всичко с междуличностните отношения. Необходимо се оказва и по-нататъшното развитие на социометрията, която ни дава по-голямо знание за груповите процеси и динамика и как тя се повлиява и от самото развитие на сценичните съдържания. Друг принос на „постморенианството“ е използването на така наречената „добавъчна реалност“ и връзката ѝ с развитието на идеята за ограничеността/неограчеността на идеята за свободата. Тук само искам да отбележа, че въпреки Пол Холмс аз считам, както и Морено, че психодрамата може да се използва като допълващ една медикаментозна терапия метод, но по-скоро тя винаги е основен метод, а медикаментозната терапия е палиативен или допълнителен метод към какъвто и да е вид психотерапия. Тук ще добавя, че колкото по-скоро това се осъзнае от психиатричните институции и те допуснат психодрамата в тях –  по един деликатен и доброжелателен начин, това ще допринесе за хуманизирането и подобряването на ефективността на лечението на хоспитализираните психично болни. Практически Морено е работел с много психотични пациенти именно психодраматично. Стана дълго…

Цветелина Йосифова: Пост- или от Морено (насам) психодрама е естествено да има. Тя съдържа приносите, противоречията, сблъсъците, харесванията, нехаресванията, мислите и действията на неговите (и свои) ученици, последователи, отрицатели и приятели. От едната страна стоят идеите и опитът на самия Морено – философ, лекар, психиатър, автор, директор на театър, издател, енциклопедист и… всъщност каквото е пожелал и е било нужно да бъде. Тук наблюдаваме един потопен в динамиката на групата, ревностен изследовател и лечител на човешкото страдание и болка, способен да поеме всяка необходима социална роля, която допринася за осъществяване на мисията му. И като всеки създател Морено развива едновременно теорията и практиката на психодрамата.

Психодрама в института на Морено в Ню Йорк, 1948 г.

От другата страна стои съвремието ни – изтерзано, забързано, заплашващо съществуването на индивида по нови начини, предлагащо много нови предизвикателства. В днешното време – на дигитално наслаждение и анонимност – теорията на психодрамата често се пренебрегва. Изопачавана, нагаждана към нивото на знания, умения и състоянието на ума на отделния практикуващ. Тя бива превръщана в инструмент за бързина и сръчност. Днес много хора (и у нас) практикуват психодрама, ползвайки я единствено като набор от заучени похвати и готови ролеви разигравания, откъснати от реалното преживяване. Или пък като нещо, което остава далече от сценичността и идеята за драма и отношения. Психодрамата не е нито една от тези две тенденции. Тя има сериозна теория за човека и е много здраво свързана с изкуството и театъра. С естетическото в преживяването, с идеята за сценичност и пространство. Веднъж опозната дълбоко и възприета, теорията ѝ може да бъде богато претворена в клиничната практика и в работата с различни групи и общности. Психодрамата е демократична и допускаща. Вероятно, ще кажете, е по-просто да си Морено – откривател и създател, отколкото действащо лице от битността на съвременната психодрама.

Като всеки групов терапевтичен метод практикуването на психодрама иска посвещаване. Габриеле Висман-Брун[2] казва, че през първите шест месеца от работата си като психодрама-терапевт в Института по психодрама в Юберлинген, Германия, ръководен от Грета Лойц[3], е имала преживяване, че прави неща без все още да ги разбира. Едва шест месеца по-късно е започнала „да разбира по малко“. Тук бих казала, че очевидно тя е талантлив ученик. Проумяването на психодрамата, как тя се практикува и как поражда смисъл, е продължителен процес, който отказва много психотерапевти по пътя им към нея. Тя изисква посвещаване, за което днешният човек няма време. Той търси и се бори за бързи статути. Един известен български психотерапевт преди години казваше, че „за психодрамата се изисква не само знание, но и талант“. Никога не съм изяснявала какво има предвид. По-късно той се отказа от психодрамата.
Психодрамата, сътворена и практикувана от Морено, е близка до сънуването наяве, близка до театъра, изкуството и до културни течения като сюрреализма и дадаизма. Тя е близка до състоянието на онази вътрешна увереност и интуиция, в която не се отказваш от идеите и мечтите си. Разбираш ги, можеш да ги осмисляш и практикуваш. Тя е създадена като извлечена от всекидневието и страданието на човека, групата и човека в групата. Тя се занимава с отношения на човека в групата.

Има ли психодрамата национални специфики? Вие как усещате себе си в тези два контекста – психодраматист в България и психодраматист в света?

Давид Иерохам: Ще стана кратък. Развитието на психодрамата тук е, меко казано, странно. Много известни психотерапевти са минали обучение по психодрама, по една или друга причина са се отказали от нея, но страстно говорят срещу нея. Аз си обяснявам това с факта, че да правиш психодрама е трудно и изисква една култура на образността, която липсва, както на хората, отиващи към психологията, така и на по-малката част от психиатрите. За психиатрите казвам част, защото тези, които са действащи, имат усета за драматичното в психичните заболявания, носят отговорност за пациентите си, за разлика от това, което психолозите научават в университетите и в някои номенклатурни психотерапевтични обучения.
Хората изпитват болка, включително и психичната болка, по един и същ начин. Разликата е в начините, по които я посрещат или се справят с нея. Някои остават на нивото на медикаментите, блокиращи болката, други очакват някой вълшебник да им каже магични думи, за предпочитане е да е известен като психотерапевт, психоаналитик, политик и други. Други се докосват до истинската психодрама, която изисква посвещаване на една трудна работа за повишаване на креативността и спонтанността на субекта. Същото се отнася и за обучените в психодрамата професионалисти – някои се докосват до истинската психодрама и или остават пленени от нейните възможности, или побягват, защото се страхуват от една промяна, която ще ги обезоръжи, ще им напомни, че са обикновени хора, като се изплашват, че ще загубят както властта си над пациента, така и „номенклатурната“ си слава. Така е май и по другите земи. Ако психодраматистът създаде около себе си един кръг от доброжелателни съмишленици, с които да развива както себе и професионалните си умения, така и самата психодрама, и мисли повече за това кое е добро не толкова за него и неговата властова позиция, а за пациентите и за самата философия на професията, това ще е добре за тукашната психодрама. Тук обаче постигането на такава цел е трудно.

Цветелина Йосифова: Психодрамата е първият психотерапевтичен метод със система за формиране у нас. От времето на това начало ни делят над три десетилетия. Вероятно по тази причина психодрамата е и най-многобройно населения метод. Хората, които по някаква причина не съумяват да разберат теорията и езика на психодрамата, вероятно за да не признаят собствения си провал в срещата с нея, често стават опоненти и обвинители. Малцината, които проявяват повече търпение и усет към идеите и културата ѝ, успяват да правят истинска психодрама.
Да правиш истинска психодрама означава да си способен да видиш смисъла от приложението на един едновременно психологически и драматичен метод – нетясно и незатворено. Да го откриеш за себе си и да го пробваш. Все неща, които времето, в което живеем, по никакъв начин не насърчава. Да се учиш бавно, да добиваш сигурност, да ставаш майстор в работата са все състояния, изключени от ценностната скала днес. Липсва пространство за съзерцание и осмисляне. Живеем във време на ожесточена битка на професионални статути и за статути. Съдържанието – като знание и компресия, разбиране и ценност, бива отместено, забравено, става неважно. Има и обратната тенденция. На задълбочаване и истинност. Тя е по-малко проявена, по-рядка. За нея обаче е по-лесно да се говори и затова няма да го правя.

Морено търси корените на психодрамата в театъра на спонтанността

Психодрамата у нас е подложена на много фалшив показ и атаки – вътрешни и външни, понякога и на известна профанизация. Опазването ѝ е важно и става съществена част от заниманието да бъдеш психодраматист. Като че ли психодрамата се намира в едно разцепване, в очакване да достигне времето на своята по-спокойна и цялостна депресивна позиция. Такива времена са трудни за всяка професионална област. Когато после ги изследваме исторически, изпитваме тъга заради пропуснатите възможности и срещи. Когато ги живеем, сме в още по-трудна ситуация. Всички тези тенденции не отминават психодрамата в България. Винаги съм смятала, че тук обаче ги преживяваме по-бурно, по-безогледно и по някакъв начин по-болезнено.

В книгата си Пол Холмс много често коментира връзката между различните групи, в които един индивид се намира – семейна, социална, национална, и т.н., и споделя, че понякога психодрамата може да осигурява само поддържаща (той казва „палеативна“) помощ. Вие съгласни ли сте с това? Защото Морено казва, че човек е космичен и божествен. И аз виждам някакво генерално противоречие в тези, да ги наречем – нагласи?

Давид Иерохам: Според философията на психодрамата, социометрията и груповата терапия, човекът се развива в мрежата на отношенията. Не само това, ние носим в психичното семейните си отношения, отношенията в групите, в които участваме, отношенията в общността, обществото. Практически обаче ние участваме в тях през роли, чрез които се изразява нашия Аз. В психодрамата и социометрията тези отношения се изразяват (схематично) през така наречените „социален атом“ и „културен атом“. Това са по-специализирани знания, но Морено е писал, че не би могло да има Исус Христос и Възкресение, ако я нямаше общността, в която се случват събитията. От друга страна, всеки носи в себе си един гений. Има интересно сравнение със Самсон. Когато филистимляните го пленяват, той е слаб поради това, че любовницата му го е остригала. Те не знаят точно колко е слаб и със стотици се стоварват върху него, а той, повтарям, е бил слаб – като всеки обикновен човек, като всички нас. След това в затвора косата му пораства и той събаря сградата, в която го съдят и ще го убият, и там загиват враговете му, май както и той самият. И тук Яков Морено, чийто баща е живял в Плевен, роден в Букурещ, живял във Виена, емигрирал в Съединените щати, добавя: „но нали и всеки от нас може да си пусне дълга коса“.

Цветелина Йосифова: Не мисля, че Пол Холмс казва точно това. По-скоро споменава, че има подобна тенденция в мисленето и възприемането на психодрамата от психотерапевти от други направления. Тази тенденция, добре уловена от Пол Холмс, е съответна на онова, което описах по-горе. За мен това е незаслужено подценяване на психодрамата от хора, които вероятно не я познават, не са искали или не са съумели да я разберат.
Психодрамата може да има палиативна функция, но може и да бъде в центъра на психотерапевтичния процес. Зависи как я дефинираме. Когато е в центъра на психотерапевтичния процес, тя отключва именно онези процеси у човека, които допринасят за по-доброто му функциониране и свързване в групата. Изоморфността на тези процеси в различните общности и голямата обществена група лесно може да бъде наблюдавана и доказана. Психодрамата оздравява хората, като повишава тяхната спонтанност и креативност. Тя преоткрива у човека изначално присъщи му способности –да се превъплъщава в различни роли, да бъде креативен и спонтанен. Именно това значи човек да е космичен и божествен.
Психотерапевтичният процес е сложно и продължително пътуване. Той неизменно бива съпътстван от периоди на блокажи и разнородни по характера си неподвижности.  Психодрамата е особено подходяща за отблокиране на състоянията на стаза и завръщане към движението – на ума, на мисълта, на чувствата и емоциите. Тя дава шанс на всеки да работи с психичната си болка по дълбок, достъпен и равнопоставящ начин, чрез способности и ресурси, които той самият вече притежава.

Психоанализата говори за пренос, а Морено ревизира това понятие и въвежда ново – „теле“. Това не дава ли една по-дълбока надежда не само за сприятеляване на психоанализата с психодрамата, а за обяснение на това как съществуваме едновременно като човешки същества – индивидуално и общностно. Как си представяте, че Морено е стигнал до това понятие?

Давид Иерохам: Когато говорим само за пренос, имаме предвид един затворен кръг на отношения и пречупването на всички нови събития през това „старо“, което е непродуктивно и дисфункционално в живота ни. Преносът е симптоматика, която носим със себе си. В психодрамата считаме, че в нашите отношения извън познатото има и нещо от откровението на човечността, ако мога така да се изразя, което е познание за другия, родено от спонтанността ни, колкото и тя да е възможно подтисната от инерцията на клишетата. Морено вярва в креативността на хората и в това, че отношенията също са плод на креативни взаимодействия, в способността да се живеят и алтернативите – може в реалния живот, но може прототипът им да се появи в сънищата на хората или в мечтаенето им. Освен това той счита, че има и моменти на „среща“, в които се включват всички наши чувства, но като разпознати и неосъждащи другия. Това нарича „теле“. По принцип проблемите за това как си въздействаме и как се усещаме психически едни други не са достатъчно добре просветлени, те ще остана винаги в сферата на това, което наричаме „мистериозно“. Съществуват думи като „проективна идентификация“, „емпатия“, „пренос и контрапренос“ и „теле“. Последното се отнася повече до стремеж към отношения и е избавено от надменността на другите понятия, които според мен претендират за интерпретативна мощ и диагностициране – претенция, която винаги понижава креативността в познанието и поставя бариери пред него.

Яков Морено

Книгата на Пол Холмс реално допринася за отрезвяването на хората, които работят в полето на психотерапията, или по-просто казано, на тези, които претендират, че са в професиите, които се грижат за психичното здраве. Естествено, допринася и за сприятеляването или по-доброто познаване на различните идеологии. Това обаче е почти непостижимо. Искам да кажа, че не съм оптимист, тъй като оптимизмът като чувство е насочен към постигането на реалистична цел. От друга страна, съм обнадежден. Чувството „надежда“ е едно общо състояние на духа, но насочено навътре към самия себе си или пък просто за вярна посока.

Цветелина Йосифова: При Морено теле[4] като понятие възниква във връзка със срещата и обмяната на потоци от мисли, чувства и преживявания, свързани с нея. Според него теле-отношенията са в основата на терапевтичния процес. За Морено общуването е съвкупност от теле-отношения и преносни процеси. Теле е способността да усещаш и разбираш между хората отвъд думите, една невидима връзка, която сплотява групата. Морено счита, че теле-отношенията са по-автентични и стремежът трябва да бъде намаляване на преносните отношения. Преносът е понятие от психоаналитичната теория на Фройд. Той се отнася до придобити или изтласкани в детството процеси, които се актуализират и повтарят в реалния живот на възрастния човек при взаимодействието му с терапевта или други хора от реалността. Връзката между двете според мен е през онова комплексно състояние, което в психодрамата се нарича surplus reality[5] или добавъчна реалност. Едно изобретение, което пронизва цялата психодраматична сесия – преди, на сцената и в работата с групата и протагониста. То дава възможност на човек да може да представя на сцената както реални неща, така и въображаеми неща, защото човек живее именно така – във реални неща и в такива, които не са и няма да се случат. Книгата на Пол Холмс добре описва тази перспектива на психодрамата.
Вероятно Морено е искал да излезе от клопката на единственото клинично описание и терминологизирането на човешкото преживяване, което винаги е тясно. Като клиницист да даде в ума си възможност на хората да имат въображение, да живеят в реалността, но и да могат да фантазират и да си представят неща.

И така, ако се окаже, че светът има едно общо човешко тяло, какво е според вас то?

Давид Иерохам: Отговарям: мъж и жена, обгърнали се един друг в най-креативния познат в човешката история акт – зачеване на дете, като не могат да бъдат различени, защото и двамата са с много дълга коса.

Цветелина Йосифова: В една идеална ситуация това би било тялото на бог – нито мъж, нито жена. Милостив, съвършен, неотменен и вечен.
В реалната моментна ситуация това би било едно изтерзано, напрегнато, но все пак изцяло човешко тяло, което потреперва от студ. Облечено едновременно в панталон и рокля. С лице на клоун, замръзнало в гримаса на ужас. В едната си ръка държащо провиснал лозунг с неясно изписан текст, който някой вече крещи с мегафон и това се чува някъде иззад образа, а другата е обхванала здраво нещо малко, и което, когато се взрем, разбираме, че е обикновена ябълка.

И накрая – за Пол Холмс можем да прочетем, но опишете как започва една ваша психодраматична сесия?

Давид Иерохам: Човекът трябва да присъства…

Цветелина Йосифова: Опитвам да бъда възможно най-„неготова“ за психодраматичната сесия, да нямам представи, очаквания, хипотези. Идеята е в несигурността и липсата на предварителен план да бъдат привнесени движения, действия и сцени от външната реалност на групата, вътре на психодраматичната сцена. Да събера вече проектирани във външната реалност неща и да ги върна в психодраматичната сесия. Да съм настроена по-добре към онова, което предстои да се появи само на тази и на никоя друга сцена и само от тази и от никоя друга група. Тази привидна „неподготвеност“ ми помага да видя групата и всеки отделен участник като за пръв път. След това постепенно на сцената започват да се появяват лица, отделни думи, откъслечна реч и потича процесът… Едва тогава допускам в ума си идеите какво да е началото.

Цветелина Йосифова е психотерапевт, психодрама-терапевт и първият групов аналитик в България, съосновател и председател на съвета на учредителите на Червената къща, преподава в магистърската програма „Артистични психо-социални практики и психодрама“ на НБУ.

Д-р Давид Иерохам е психиатър, психотерапевт, един от пионерите на психодрамата в България. Президент на Българската асоциация по психодрама и терапия (1994–1996) и един от учредителите на Българската асоциация по психотерапия. Президент на първия българо-френски конгрес по психотерапия (1997). Дългогодишен консултант на социалните програми на Центъра за култура и дебат „Червената къща-Андрей Николов“.

[1] Джейкъб Леви Морено (Jacob Levi Moreno) (1889–1974) – вдъхновител и основател на метода на Психодрамата, социометрията и груповата терапия. По-нататък в текста и често в практиката за назоваване на метода се използва само психодрама.
[2] Габриеле Висман-Брун от Швейцария е психодрама-терапевт и един от двамата обучители (заедно с д-р Йоран Хьогберг от Швеция) на първата група по психодрама у нас в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век.
[3] Грета Лойц от Германия е лекар и психодрама-терапевт. Един от първите ученици, последователи и тълкуватели на текстовете на Я. Л. Морено. Със свои приносни текстове за развитието на теорията на психодрамата, социометрията и груповата терапия.
[4] Теле – понятие от психодрамата, от гръцки далече, на дистанция от, отдалечен, описващо нагласата и състоянието на човека, в които той може да усеща, възприема и разбира неща за другия и групата отвъд езика. Я.Л. Морено свързва понятието с идеята за срещата в психодрамата.
[5] Surplus Reality (Добавъчна реалност) – понятие от психодрамата, чудновато приспособление, което пронизвайки целия групов психотерапевтичен процес, прави за протагониста (пациента) преживяването ново, магично, фантазно и близко до сънуването.