2
785

За „постните дробчета”

 tnikolov

Популизмът на българските политици сякаш удари дъното. И то не само поради страха от улицата или пък заради нескритата им неприязън към служебното правителство.

Има такива моменти на обща парализа в политиката, известни като Ваймарски синдром. Тогава демокрацията изпада в особено състояние на криза, вцепенява се. Или по-точно, както пише Ортега-и-Гасет, онова, което някога е било възходящ импулс, отмира, за да се превърне в дегенерирала душевност. Сиреч имаме преобръщане на ценностите – висшето изчезва, за да възтържествува низшето. Политиците изпадат в трайна неадекватност, отвред прозират меркантилни и егоистични интереси, гръмват всякакви потулвани афери. В резултат на което обществото бива обзето от психотични състояния: вълна от самоубийства, гневни изблици на улицата, неосъществими искания.

Виновна за този колапс на политическото не е единствено кризата в икономиката. Обикновено тя се предшества от криза на ценностите – от дерайлирането на цял един жизнен свят, корозирал в много по-голяма степен, отколкото биха могли да корозират запуснатите ж.п. линии на която и да е държавна железница.

Не си мислете обаче, че споменатият Ваймарски синдром  се е разразил само в Германия преди 1933 г., тоест преди Хитлер да дойде на власт. Нека се върнем мислено към един от най-болезнените моменти в историята на българската демокрация: превратът от 19 май 1934 г., запратил в небитието многопартийната демокрация на родна земя – положение, което комунистите просто узаконяват след края на VI ВНС (1946-1949). Прави впечатление, че някак трудно се връщаме в спомените си за управлението преди 19 май 1934 г. А то е много интересно. Щом отминава световната икономическа криза (1929-1931), властта в България се поема от една възможно най-широка коалиция (спомнете си как през 90-те БСП, в лицето на стратега си Александър Лилов, обичаше да говори за необходимостта от „много широка коалиция). Та коалицията, наречена Народен блок, която управлява в периода 1931-1934 г., е максимално, дори невероятно „широка”. Поради раздробения изборен вот в нейния състав са влизали направо изключващи се по дефиниция партии – най-едрите буржоазни партии (Демократическата, Радикалната), бившите стамболовисти, яростни врагове на демократите (Националлибералната), плюс някои земеделски крилца или перца, изявени врагове на старите партии (БЗНС-Врабча 1 и др.). Какво, освен властта, е могло да сплоти тези довчерашни врагове? И то не задълго. Котерийните страсти и партийните назначения на държавни служби довеждат дотам, че в третото правителство на Никола Мушанов няма министри на просвещението и правосъдието, просто защото коалираните партии не могат да си поделят министерските портфейли. Никой, видите ли, не искал за неговата партия да останат постните дробчета (образованието и правосъдието, където службите били по-малко апетитни).

Въпросните постни дробчета, в съчетание с долни популистки речи и явни корупционни сделки, докарват българската политическа система до дереджето, заради което възрастни хора, даже след 1989 г., махаха презрително с ръка при вестта за възстановяването на старите партии.

Припомням всичко това заради днешната ситуация: брожение на улицата, огромен спад на доверието в политическата система и парализа на политическите елити, които вместо да чертаят политики, се юрнаха след всякакви неизпълними искания, идващи от низините.

През последните години основно Бойко Борисов се вмести в рамките на един „нов популизъм”, с какъвто впрочем се сдобиха и далеч по-устойчиви демокрации в Европа. Политическата рецепта на Борисов бе проста: правителството на ГЕРБ си начертава няколко приоритетни сфери, свързани с усвояването на европейски фондове и големите инфраструктурни проекти, а всичко останало става „по споразумение”. Някой иска нещо: Бойко Борисов го приема и решава. Майките настояват за детски добавки – той ги изслушва и решава колко ще им даде. За онкоболните няма лекарства – премиерът търси и намира. И така до безкрайност. Затруднения имаше само в случаите, когато две групи сблъскваха интересите си. Жителите на Банско искат да застроят част от Пирин, а еколозите – да го опазят. Ха, сега де! Но малки дертове, в сравнение с вредите, които всичко това нанесе на българската политика.

Стигна се до пълен разпад на социалната тъкан. Днес всеки иска всичко. Един иска нова конституция и Велико народно събрание, друг – гражданите да управляват онлайн. Едни искат да одържавяват монополите, а други вопият срещу държавния монопол на „Топлофикация” в София. А смее ли някой да им каже, че не всичко е възможно?

Политиците от всякакви цветове вкупом се подмазват на улицата. И то с усърдие, пред което „управленската стратегия” на Бойко Борисов направо бледнее. Днес уплашени, че „хората” (тоест избирателите) вече не искат „стари лица”, политиците от левия и десния спектър изпадат в демагогски инфантилизъм: всички се обявиха „за” нова конституция (доскоро това искаше само Яне Янев); всички са „против монополите” (какви – е съвсем друг въпрос). В последните дни на това Народното събрание даже Иван Костов подкрепи исканията на палатковия лагер за „програмно”, а не служебно правителство, за да може този парламент да гласува каквото искат протестиращите, а партията на Меглена Кунева би всички рекорди с приемането на 31 мерки за ощастливяване на гражданите, които започват с нова конституция, минават през масов спорт и физкултурен салон за всяко българско дете, и стигат до обещанието тя да построи повече пътища от всички взети досега правителства (!!!).

И така, до установяването на светлото бъдеще.

Както е тръгнало, могат да се сбъднат очакванията на тези анализатори, които предвиждат поява на Бойко Борисов на улицата в опит отново да сбъдне копнежите на масите. Първият му плах опит в Ловеч наистина приключи с освирквания, но кой знае, може би има още резерви да поведе бунта срещу себе си и собственото си управление.

Въпросът е какво ще настъпи след изборите, след вълната от всевъзможни и най-често неизпълними обещания? Най-вероятно ще се възпроизведе парламент, близък до сегашния, в който ГЕРБ ще имат по-малко гласове, БСП ще има малко повече мандати (но недостатъчни, за да сформира сама правителство), ДПС и „Атака“ ще са в приблизително същото положение, а съдбата на „България на гражданите” и най-вече на „Синята коалиция” е под въпрос. И още отсега на хоризонта започва да се мержелее една много, ама много широка коалиция, от ония, които биват заченати в популизъм и все завършват в кавга за постните дробчета.

А  какво ще настъпи на улицата след това, на човек не му се и мисли. Не че всичко е предопределено. Изобщо не е така. Просто българските политици трябва да дойдат на себе си и да спрат да се оправдават с „обстоятелствата”. Инак рискуват безогледността, с която се впускат в настоящата кампания, да ги попари някой ден с горчивата констатация на един от лидерите на Либералната партия – Димитър Петков-Свирчо, който разочарован от българската политика като цяло, завършва един от последните си фейлетони по следния начин: Ех, обстоятелства, обстоятелства! Но за кого да захванем? Нагоре, ако плюем – пада върху лицето ни; надолу, ако плюем – пада на брадите ни! По-добре да захвърлим всичко!

Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияОтидохме отвъд пределите на човечното и безчовечното
Следваща статияПоправките

2 КОМЕНТАРИ

  1. Много добре изказана гледна точка! Не мисля, че някой би могъл да формулира по-добре случващото се в страната ни. Проблемът наистина е в липсата на ценности в народа и за жалост в растящото ново поколение. Ако на тези деца не им се дадат истински достойни и културни ценности ще става все по-зле.