0
2965

За правата на душите и телата

„За тялото и душата“

Независимо дали ще го приемете като съвременна приказка, изпълнена с меланхолия, като романтична трагикомедия, или като доста смущаващ филм, който не се притеснява да провокира зрителския комфорт, в основата си „За тялото и душата“ е несръчна и деликатна любовна история между двама „социални инвалиди“, които трябва да преодолеят безпокойствата и задръжките, за да се открият за себе си, за другия и за света. Със сдържания си режисьорски подход и невероятната лаконичност на диалозите, унгарката Илдико Енеди постига неочаквано общуване между съня и реалността, в един изпълнен с хумор (а ла Аки Каурисмаки) и тъга отрязък от съвременния градски живот, наситен с отчуждение и самота.

Преди да се впуснем в дебрите на цивилизацията, се озоваваме сред природата, където елен и кошута се разхождат на воля в заснежена гора. После сюжетът заменя идилията с реалността и ни пренася в кланица, а усещането за свобода се трансформира в примирено затворничество. Работният ден в кланицата в предградията на Будапеща започва рутинно. Скоро финансовият директор Ендре забелязва непознато лице сред служителите в двора – това е стеснителната Мария, новият контрольор по качеството. Тя  е строга и прецизна, спазвайки всяка запетайка от правилника… Ендре и Мария имат привилегировано място в професионалната йерархия, без при това да се ползват от възхищението или респекта на заобикалящите. Заклет ерген, с парализирана лява ръка, застаряващият Ендре е прям и не особено привлекателен. Парализирана от свръхтревожност, граничеща с аутизъм, почти асоциална и маниакална на тема ред и чистота, Мария е считана за високомерна от колегите си и става обект на подигравки. Самотници, попаднали в плен на своите увреждания, те сякаш са осъдени да останат обикновени зрители на собствения си живот. В последствие се оказва, че двамата отшелници сънуват един и същи сън – щипка фантазия, която се превръща в онирична „транскрипция“ на странните им отношения.

„За тялото и душата“

Как да бъдеш обичан от толкова студена и дистанцирана жена? Как да бъдеш обичана от мъж, който се е предал и е изгубил вкуса на любовта едновременно с двигателните си способности? Истински източник на вдъхновение, тази необикновена любов позволява на Мария да се отвори за света, да преодолее своята праволинейност и страха си от непознатото, отдавайки се на чужди за нея усещания и сетивни преживявания. Същото се случва и при Ендре, който трябва да си припомни какво е да обичаш, фокусиран върху една непредсказуема жена, която го тегли извън баналността на всекидневието му.

„За тялото и душата“ е красива филмова пледоария за правото на любов и правото да бъдеш различен. В хода на общуването – несръчно и срамежливо или изненадващо, Илдико Енеди описва персонажите си, маргинали по неволя, с топлота и разбиране. Подходът ѝ е внимателен и търпелив, позволявайки ни да споделим притесненията на Мария, както и тези на Ендре, и отношението им към телата (своето и чуждите), превръщайки ни в техни съучастници. Режисьорката използва различни драматургични  стратегии, за да се опита да събере двамата протагонисти. Те си говорят и се гледат, и дори се влюбват мълчаливо, но не се докосват, не разменят дори чисто професионално ръкостискане. При все това ръцете им са по-експресивни от устата, всичките им емоции и чувства минават през тях, а благодарение на чудесните изпълнения на Александра Борбей и Геза Морчани думите стават второстепенни. Актьорите обитават персонажите си с наситеност и спокойствие, които са на висотата на ироничния поглед, който филмът споделя спрямо най-абсурдните и сложни аспекти от човешкото съществуване.

„За тялото и душата“ смесва баналното и необикновеното, колебаейки се между реализма и комизма, и ни отвежда почти омагьосани в сърцето на една бурлескова приказка за две души, които са се отказали от телата си, за самотата на телата и „чифтосването“ на душите, за две тела, които си връщат правото да съществуват. Сценарият се отличава с рядък финес и позволява на Илдико Енеди да критикува, в хода на невероятни ситуации (чрез съучастието на гротескови второстепенни персонажи), с хумор и дори с поезия, едно общество, болно на много нива. Филмът не се колебае да поеме естетически предизвикателства, залагайки на прецизната камера, специфичното кадриране и липсата на дълбочина на кадъра, за да подчертае изолацията и мълчаливото страдание на двамата герои, които всяка нощ се срещат в съня, но им е трудно да се открият в реалността. Документалните кадри на дейността в кланицата любопитно контрастират с общо взето кротките взаимоотношения между персонажите, но целта на контраста не са шок и противопоставяне с морални измерения, а по-скоро някакво възстановяване на „телесното измерение“, своеобразно приземяване.

„За тялото и душата“

С тематична си ориентация към самотата, потребността от докосване – физическо и духовно, приемането на различността, носителят на Златна мечка от Берлинале 2017 доста напомня за тазгодишния фаворит „Не ме докосвай“ (реж. Адина Пинтилие), но сценарият и режисьорският подход са на светлинни години (именно онова разстояние, което отделя качественото кино от експеримента). „За тялото и душата“ е филм, който уцелва право в сърцето, защото знае как да спечели едновременно интелигентността на зрителя и най-искрените му емоции, балансирайки с обезоръжаваща естественост между бруталната реалност и деликатната крехкост на интимните взаимоотношения.

 

 

 

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияДжони и Иванушка, или за възпитанието
Следваща статияДоналд Тръмп и геополитическото безумие