0
1746

За превода на португалска поезия

С двамата съставители и преводачи на сборника „В тъжните дни не говорим за птици“ (издателство за поезия „Да“) разговаря Марианна Георгиева.

„В тъжните дни не говорим за птици“ е сборник с португалска поезия, в съставителство на Цочо Бояджиев и Мария Георгиева, които са и преводачи на включените в книгата стихотворения. Публикувана от Издателство за поезия „Да“, тази селекция представлява поглед в португалската поетична идентичност, от една страна, а от друга – прочит „отвъд“, насочен към преведеното непреводимо.

Като за начало – как беше избрано заглавието на сборника „В тъжните дни не говорим за птици“?

Цочо Бояджиев: Използвахме заглавието на едно стихотворение на Филипа Леал.

Мария Георгиева: Това е стих на Филипа Леал, най-младата от всички автори, представени в сборника. Проф. Бояджиев го предложи, на мен много ми допадна и дори не сме коментирали други варианти. Лично за мен това заглавие много подхожда на цялостното настроение на подбраната поезия.

На какъв принцип е направена селекцията на авторите и произведенията?

Цочо Бояджиев: Водещият принцип беше съзвучността на представените творби с нашето разбиране за добра поезия. Разбира се, при такъв подход трябва да уточним, че нашият сборник не представя съвременната португалска поезия в нейната пълнота, в богатството на темите и стилистиката ѝ. До голяма степен подборът е субективен, съобразен с нашия литературен вкус. От друга страна, това са стихотворения, които успяхме да преведем – според нас – прилично, така че те да зазвучат като писани на български. Най-сетне в подборката трябваше да се съобразим и с проблема за авторските права: в сборника попаднаха поети, които любезно предоставиха правото да бъдат преведени и издадени от нас.

Мария Георгиева: На първо място това са автори, които ни предоставиха авторски права. Стихотворенията сме подбирали според личните ни предпочитания и разбира се, са такива, с които смятаме, че сме се справили.

Художественият превод изисква не само висок езиков капацитет, но и голяма чувствителност. Как си обяснявате факта, че португалската художествена литература и особено поезията, са слабо превеждани на български език? Свързано ли е това с някакво нежеление или липса на осъзната необходимост от страна на преводачи, издатели, читатели?

Цочо Бояджиев: Мисля, че проблемът е в неосведомеността. Когато споменем „португалска поезия“, автоматично ни идва на ум името на Песоа и с това се свършва. Но Португалия е родина на великолепни поети. Достатъчно е да споменем дори само Еужениу де Андраде и Вашку Граса Моура, които ни напуснаха неотдавна и които си заслужава да бъдат преведени и издадени в отделни книги. Радостно е, че през тези първи седмици интересът към нашия сборник е голям, така че това издание – надяваме се – ще отвори по-широко открехнатата от нашите предшественици-преводачи врата към тази наистина удивителна поезия.

Мария Георгиева: По мое мнение причините да няма толкова много преводи са далеч по-обикновени. Според мен една от тях е, че малко хора в България владеят езика. Специалността „Португалска филология“ в Софийския университет е сравнително нова (от 1992 г.), както и по-малка в сравнение с други филологии, макар че с времето става все по-популярна. Повечето ми колеги избират да се реализират в други сфери по ред причини. Малко са тези, които се отдават на превода и творческата работа с езика. Като се вземат предвид горните факти, мисля, че все пак има немалко преводи на португалски автори – както поети, така и писатели.

Считате ли, че националният език може до някаква степен да определи начина на писане? Случва ли се подобно нещо в португалската поезия и как е възможно „превеждането“ именно на тази идентичност?

Цочо Бояджиев: Това определено е така. Националните езици имат, извън лексикалното си богатство, своя уникална мелодичност и ритъм, и голямото предизвикателство при превода на поезия е да се съхрани съзвучността между езика на оригинала и този на превода. Проблемът не е само технически, а и ментален, проблем за съизмеримостта между две култури и два светогледа. Съответно това извежда превода на друго равнище. Казано фигуративно, за да се преведе португалска поезия, трябва нещо да жегне сърцето ни, когато слушаме фадо.

Мария Георгиева: Според мен да, защото езикът като система от знаци и правила не е вродена способност, а е резултат от съвместното съществуване на групата, той носи особеностите на бита на тази група. Колкото до „превеждането“ на чуждата идентичност, според мен това е сравнимо с опита, например, да се изстрада напълно чуждото нещастие. Винаги остава нещо незабележимо.

Кое беше непреводимото в този сборник?

Цочо Бояджиев: Непреводимото е и непреведено. Очевидният пример е saudade. Основната трудност при превеждането на португалска поезия е неочакваната, понякога стряскаща асоциативност, богатата метафорика, установяването на смислови връзки, които съвсем не са самоочевидни. Макар и в изолирани случаи, ние не винаги сме успявали да разкодираме подобни „шифрограми“ и такива стихотворения не са включени в сборника.

Мария Георгиева: Струва ми се, това са онези неща, които не сме успели да забележим, защото не са част от нашето възприятие за света, от нашия бит. В чисто езиково отношение изразните средства са много трудни за превеждане.

Един от авторите, включени в сборника – Педро Тамен, в свое интервю казва, че се е отказал да превежда поезия, защото за него това е невъзможно. Как протече съвместната ви работа с авторите и как те се отнасяха към идеята тяхната литература да бъде преведена на български? 

Цочо Бояджиев: Е, поезия все пак се превежда! Колкото и условен да е резултатът, преводът все пак отваря хоризонта към иначе недостъпни за читателя текстове. Превеждането е вид служене, повинност, и отстъпът от тази повинност, макар и в някакъв смисъл разбираем, не заслужава адмирации.

Мария Георгиева: Това е много философски въпрос. Невъзможното, струва ми се, има много измерения. Мога да кажа, че със сигурност е трудно. Благодарение на проф. Бояджиев обаче процесът беше много приятен. Авторите изключително много се зарадваха, когато се свързах с тях и им предложих да преведем техни стихотворения на български език. Бяха много ентусиазирани, веднага ни изпратиха още стихотворения и дори цели стихосбирки. Обръщахме се към тях, когато срещахме трудности с превода. Често ни пишеха, за да разберат как върви работата ни. Впечатленията ми от тях са изцяло положителни.

Като всеки фашизоиден или поне тоталитарен режим и този на Салазар слага своя отпечатък върху цялата история на Португалия? Как това се отразява на литературата и каква е тя по време и след него? 

Цочо Бояджиев: Режимът на Салазар е по-скоро авторитарен, не предполагащ – за разлика от комунистическия тоталитаризъм – всеобхватен контрол върху всички сфери на живота. Затова и казионната поезия, ако има такава, е въпрос на личен избор, а не задължителна норма. 

Мария Георгиева: Моето усещане е, че заради този режим португалците още повече са започнали да ценят свободата, да я изследват, да я изпитват. В литературата ги усещам непримирими с установените граници, в постоянно търсене.

От сборника е видно, че съвременната португалска поезия обича да се занимава както със своя национален етос, така и с въпросите отвъд националната и дори европейската идентичност. След като сте направили селекцията на толкова автори и произведения, кои мислите, че са основните теми и стилове, характерни за португалската поезия днес?

Цочо Бояджиев: Връщаме се към началото на нашия разговор. Това е субективен подбор и от него е много проблематично да се правят обобщаващи изводи. Мога да потвърдя само, че превеждането на тази удивително въздействаща поезия ми достави огромно удоволствие и че охотно бих продължил това си занимание.

Мария Георгиева: Най-силно усещам присъствието на нежна тъга във всяко стихотворение, на места звучи като обреченост, самота, изоставеност, изгубеност, често като свобода, стремеж, като особено щастие, любов. Според мен португалците са експерти по тъгата, затова имат, ако мога да го нарека така, свой вид тъга – саудаде. Португалската поезия е много мислена поезия, изживяна, почувствана.

В ТЪЖНИТЕ ДНИ НЕ ГОВОРИМ ЗА ПТИЦИ

В тъжните дни не говорим за птици.
Звъним на приятелите и те не са у дома,
а после на улицата измолваме огънче,
все едно молим за ново-новеничко сърце.

В тъжните дни е зима
и ние вървим в студа с цигара в ръката,
за да опарим вятъра, и казваме
„добър ден“ на минувачите,
които вече са ни отминали,
без да ги забележим.

В тъжните дни сами си говорим
и винаги има птица, която,
вместо да кацне в сърцето,
стърчи над нещата
и не говори с нас.

Филипа Леал