1
2031

За приятелството (2)

Георги-Марков

„Истинското приятелство не само ни спестява бедността на самотата и отчуждението, но често ни обогатява с множество нови връзки и движения, с ново значително познание за околния свят и живота.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ век. Публикува се за първи път.

Ако самото начало на истинското приятелство представлява загадка, то неговото развитие и съществуване са безспорна реалност. Чрез него ние получаваме и чрез него ние даваме истински дарове, между нас и приятелите ни тече богат обмен. Не вярвам да има човешко същество, което да не е изпитало радостта от нечия привързаност, облекчението от нечия сигурност, удоволствието от нечие общуване. Приятелят идва при нас като представител на доброто в света, той става важна връзка между нас и околния свят. Така че истинското приятелство не само ни спестява бедността на самотата и отчуждението, но често пъти ни обогатява с множество нови връзки, приятелства и движения, с ново значително познание за околния свят и живота. Чрез приятеля ние фактически живеем допълнителен живот, защото следим, интересуваме се и се вълнуваме от това, което той чувства, мисли, прави. Неговият жизнен опит малко или много става наш жизнен опит, както неговите успехи и радости са донякъде наши успехи и радости, или пък неговите провали и страдания са до голяма степен наши провали и страдания. Точно това е имал предвид гражданинът, който се явил при свети Петър и казал: „Но аз живях седем живота… Имах шестима приятели“.

Приятелското чувство е може би най-волната птица, някога летяла над земята. Защото тя дарява с присъствието си най-различни хора и събира най-невероятни и противоречиви компании. Животът и литературата ни предават това неизмеримо богатство от комбинации: приятелство между високонравствени граждани, приятелство между герои, между престъпници, велики хора и прости граждани и всички възможни съчетания между тях. Феодалните и класови деления са настоявали приятелството да има феодален или класов характер. Истинското приятелство никога не се е подчинило на такова изискване. То е прескачало и класови, и расови бариери, за да свърже най-различни хора. Въпреки че твърде често закони са преследвали и наказвали приятелството. Вземете например днешните абсурдни закони в Южна Африка или СССР, където една малка група хора заповядва на огромен брой хора да не изпитват приятелски чувства спрямо хора, които съответният режим ненавижда. Тук трябва да кажа, че намесата на режима за прекъсване на приятелските връзки особено що се отнася до нас, българите, е много успешна. Без да упреквам някогашните си приятели в нищо, искам само да им кажа, че от всички вярности на този свят – спрямо страна, партия, режим, професия – има една вярност, която стои най-високо. Това е верността на човека към човека. И тя е основният камък, върху който се гради приятелството.

Но какви са отношенията между обществото и приятелските звена. Някога древните гърци са мечтали да имат цяло общество от приятели. Едва ли човек би могъл да фантазира за нещо по-голямо и по-красиво. Древногръцката идея за общество от приятели значително превишава нравственото очарование на всички последвали религии и идеи. За съжаление в цялата си история хората винаги са били далече от такова общество. Нещо повече, приятелството сякаш е действало в обратната посока за антагонизиране на обществото. Съществуването на множество приятелски звена поначало не означава, че те непременно са несъвместими и враждебни. Трагедията започва, когато тия приятелски звена или групи се впуснат в борба за власт или богатство и фактически изгорят мостовете на приятелство помежду си. Така стигаме до днешното състояние, че приятелската връзка между човек и човек е противопоставена на тоталитарното общество, особено обществото, чиято идеология е омразата. И точно затова истинското приятелство между хората в една днешна България е реакция срещу диктатурата на режима. Въпреки твърде успешното прилагане на принципа „Разделяй и владей“, никога преди в цялата ни история гражданите на нашата страна не са били свързани така тясно с всевъзможен вид приятелски отношения. Никога преди взаимоподпомагането не се е разпростирало така цялостно, за да компенсира в значителна степен онова, което режимът отнема на хората. Никога преди нуждата от приятел не е била крещяща. Нашият народ казва: „Приятел в нужда се познава“, защото изпитанията са тези моменти, които циментират приятелството. В изпитанията ние често пъти губим сигурността си и приятелите са тези, които ни я възвръщат. И същевременно изпитанията или черните моменти ни помагат да отсеем най-добре брашното от триците. Прекалено банална и прекалено тъжна истина е, че когато сте силен или богат, вие имате много приятели, а когато обеднеете или загубите всичко – малцина остават край вас. И това е едно от най-горчивите разочарования на приятелството. Но нека се разберем – тук не става дума за истинското приятелство. То също може да угасне по много причини, но никога няма нищо общо с морала на плъховете, които напускат първи потъващия кораб. Аз съм виждал силни на деня личности, заобиколени от тълпи приятели и почитатели. Виждал съм как те щедро раздават услуги и помощи. И съм ги виждал след това като огорчени самотници, които след като са загубили възможността си да правят услуги, са били напуснати от всички. Обвинението в този случай е в двете посоки. Първо, спрямо тълпата използвачи, и второ, спрямо този, който се е обградил с тях и който вместо искрени приятелски чувства им е предлагал услуги. Запомнете, твърде често ние смятаме услугата за единствен белег на приятелство, което е една от най-трагичните ни заблуди. Маса хора си въобразяват, че чрез услуги създават приятелство, а всъщност те се опитват да купят нещо, което по принцип не се продава. Не казвам, че приятелите не бива да си помагат или да си правят услуги, но услугите са просто взаимно удобни сделки, които човек може да сключва и с неприятелите си. За мнозина наши граждани приятелството се проверява чрез услугите, които им се правят. И пази Боже да не направите услугата. Тогава изведнъж човекът от приятел става неприятел. Преди години преподавах в един студентски курс за инженери керамици. Между първокурсниците студентки беше дъщерята на близък мой приятел. Тя беше извънредно слаба студентка. Просто учението не я интересуваше и като че истинските й интереси бяха да се омъжи и има деца. Понеже колегите ми знаеха, че тя е дъщеря на мой приятел, пишеха й тройки просто за да мине. Но когато държа изпит по моя предмет, аз почувствах, че цялото й следване е една лъжа и безсмислица. Писах й двойка, поради което тя напусна следването. Когато се опитах да обясня на баща й, той ми извика: „Ти не си никакъв приятел! Не искам да те виждам!“. Тогава за първи път сериозно си помислих за границите на приятелството и дали въобще е имало приятелство. Ако вие наистина сте привързан към някого, ако наистина разбирате някого и държите на него, никога няма да дръзнете да поискате от този човек да отиде срещу съвестта си, за да ви угоди. И веднага искам да посоча друг пример за приятелска услуга. От векове в много наши села съществува (и още продължава да съществува) обичаят, когато някой започне да гради къща, приятелите да се съберат и в свободното си време да му помогнат при строежа. Спомням си, например, моят монтьор си взе отпуска, за да помогне в строежа на къща на свой приятел, който току-що беше се оженил. Много пъти в нашите села и особено по време на война или бедствия приятели орат нивите на отсъстващи приятели, поемат грижи за семействата им и се стараят да облекчат несгодите им. Този вид услуги за мен са израз на най-чистото приятелство между хората. Те нямат нищо общо с толкова популярния лозунг на съвременното услужджийство „ти на мене, а аз на тебе“. Поради непрестанната бъркотия в снабдяването, комуналните услуги и въобще правата на хората у нас, в днешно време под формата на „приятелство“ се разви до най-крайна степен обмяната „услуга за услугата“. Махленският месар ще скрие хубаво парче месо за приятел, който пък ще му уреди да си вземе евтино плат за дрехи от друг приятел, на който пък ще доставят за компенсация пирони, а продавача на пирони ще бъде компенсиран с ходатайство за ново жилище, докато този, който раздава жилището, ще получи паспорт за Македония да види балдъзата си и т.н. Веригата е безкрайна, но тя обикновено няма нищо общо с приятелството. Тя е верига от практически, вероятно необходими връзки, но тя нито дава подаръците, нито носи задълженията на приятелството.

Както казах – няма еднопосочно приятелство. То е взимане и даване, като най-истинските приятели предпочитат да дават, вместо да взимат. И когато говорим за границата на приятелството, аз искам да я посоча много точно. Тя е границата, зад която приятелят чувства, че не може да даде повече. И другият трябва да бъде щастлив с това, което му е дадено, и да не иска преминаване на границата, ако е истински приятел и ако държи на приятеля си. Самото приятелско чувство в голяма степен определя обема на взимането и даването. За някои хора вие можете дори да дадете живота си, за други – далеч по-малко. Но отново подчертавам, главният, основният елемент на приятелството при този обмен е ДАВАНЕТО, а не  ВЗИМАНЕТО. Във връзка с това искам да спомена един особен случай. Една моя позната тук, в Англия, неотдавна получи рядък и много скъп подарък от свой приятел. Научих, че той често със скромната си заплата й подарявал скъпи неща. „А ти някога подари ли му нещо?“, попитах я аз. „Защо ще му подарявам!“ – отвърна тя – „Той изпитва такова удоволствие, когато прави подарък, че това му стига! За него е щастие да ми прави подаръци!“. Едва ли има по-трогателно разбиране на приятелството.

Забелязал съм, че мнозина хора са приели известни приятелства като напълно установена даденост. От една страна това е хубаво, защото човек живее с твърдото убеждение, че има приятели, сигурен е в тях. А от друга страна, като че тази сигурност го освобождава от грижата за приятелството. Точно по тази причина, понеже сме стари приятели и се знаем добре, ние понякога си позволяваме да се държим така, че непоправимо разрушаваме приятелството. Всичко започва с това, че ние си въобразяваме, че познаваме толкова добре нашия приятел, че няма нужда всеки път да се опитваме да го разбираме, че дори няма нужда да го слушаме. Ние дори не забелязваме първата пукнатина в приятелското чувство. Толкова много приятелства са умрели от една и съща болест – липсата на внимание. Затова се казва, че човек трябва да се грижи за приятелството, а не да го смята като нещо веднъж завинаги гарантирано. Има хора, които не правят разлика между приятелско чувство и признателност. Ако някой ви направи услуга или ви помогне в нещо, вие сте му признателни и му благодарите. Но за приятелство не се благодари. И на приятели не се благодари.

Познавам хора, особено тук на Запад, които изпитват вроден страх от приятелство. Това са самотни, нещастни същества, които не смеят да приближат никого към себе си от страх, че могат да бъдат уязвени, могат да загубят. Страхът от общуване показва пълна неувереност в собствените качества или неспособност да се разбират другите. Този вид хора изпитват непрестанно подозрение спрямо целия свят, който за тях представлява дебнеща опасност. Неспособни да общуват с приятели, те общуват с кучета и котки. Каквато и сантиментална привързаност да изпитват към животните, тези граждани не могат да ме уверят, че получават от едно куче нещо равно на общуване с човешки същества. Един такъв гражданин веднъж ми каза, че докато животните били невинни същества с истинска лоялност, то всички приятели били използвачи и подлеци. Може би той търси оправдание за неспособността си да общува. При всички случаи обаче това подчертава изключителната важност на приятелската лоялност. Наистина няма по-силен удар от този, който приятел може да ви нанесе, няма по-остра болка от болката, която приятел може да ви причини, и няма по-жестока измяна от измяната на приятел. Ние, съвременните българи, имаме богат житейски опит в това отношение, който ме кара отново да повторя, че от всички вярности на този свят най-високо стои верността на приятеля към приятеля. Вярност, която идва от дълбоко разбиране и чиста съвест.

И накрая няколко думи за приятелството и любовта. Мнозина мъже са смятали и смятат, че не може да има приятелство между тях и жени, че сексуалното различие предотвратява чистото приятелско чувство. Наистина любовта е нещо различно от приятелството, но аз не мога да ги противопоставя. Човек трябва да е много назадничав и неинтелигентен, за да вижда приятелството с жени единствено в сексуална посока. Едни от най-хубавите и големи приятелства, които знам, са били между мъже и жени. Бих казал, че като приятели жените са по-интуитивни, по-отзивчиви и без никакво съмнение по-верни.

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияЗадочна България
Следваща статия„Опорните точки” след края на Орешарски