0
644

За прославата и паметта

Връзката между Музея на Югославия и Йосип Броз Тито не е на изследователска дистанция, необходима за осмисляне и оценка на периода, а на прослава – при това едностранна и недопускаща критика.

Когато преди няколко седмици ненадейно се озовах в Музея на Югославия в Белград, първоначалната ми изненада от желанието на моите спътници да го посетят, бързо отстъпи на любопитство към съвременното себевъзприятие на някогашните югославяни, както и на интереса към сегашното им отношение към недалечната история, което, мислех, музеят щеше да разкрие. В това отношение преживяването изненада, но не разочарова. За да подредя впечатленията си, първо ще опиша видяното, след което ще го анализирам и накрая ще го свържа с някои по-значими въпроси, приложими и в българския контекст.

Обиколка на музея

Музеят се помещава в обширен парк извън центъра на Белград и включва три здания – основна сграда, именувана “Музей на 25-ти май” (рождената дата на Йосип Броз Тито); стария музей, функциониращ като отворен склад, и “Къщата на цветята”, някога зимна градина, а днес – мавзолей на югославския ръководител. Музеят функционира в сегашната си форма от 1996 г., като преди това е бил мемориален център на Тито, в който са се съхранявали архиви, подаръци, колекции и пр.

Основната сграда на музея в своята импозантност напомня резиденция “Бояна” (понастоящем Национален исторически музей). Донякъде изненадващо, постоянна изложба липсва, а нейните зали се използват само за временни. Тази, на която попаднах, бе озаглавена “Тито в Африка – изобразяване на солидарността” (27 юни – 3 септември 2017 г.), курирана съвместно с изследователи от Университета в Екзетър, Великобритания. (Необходима е кратка скоба – Тито е основен инициатор на “Движението на необвързаните държави” – блок от страни, които не са членове на военни съюзи, сред които Индия, Египет, Индонезия, Гана и редица други представители на развиващия се свят. Тази статия не се фокусира върху историческата конкретика или оценка на политиката на Тито в това направление, а върху нейното представяне в изложбата.) В мащабна мраморна зала са подбрани фотографии, изрезки и артефакти от посещенията на Тито в африканските страни. Хронологията е представена интерактивно чрез карта на континента, свързана с таблà за всяко негово посещение. Дизайнът е атрактивен, като с различни цветове акцентира върху няколко направления на политиката на Тито (солидарност; анти-колониализъм; протоколни посещения; “другия/другост”, the other/otherness, крайъгълна концепция в постколониалните изследвания). На фотографиите виждаме Тито с египетския лидер Насър; посещението му в Алжир в контекста на Алжирската война срещу Франция; как млади африканци носят портрета му; как той и жена му Йованка са се накичили с традиционно африканско облекло; как е на сафари “за солидарност” (sic)… В по-малка зала са изложени част от подаръците, които е получил по време на тези посещения: някои от тях – произведения на изкуството; други – просто гоблени с ликовете на техните податели, като например самопровъзгласилия се за император на Централна Африка Жан-Бедел Бокаса. Останалите няколко зали в сградата бяха внушително празни, очаквайки по-мащабна временна изложба.

Старият музей, дом на изложбата “Складът отваря”, наподобява дълъг коридор с витрини от двете страни, в които са изложени тематично хиляди предмети: костюмите на Тито; униформата на Тито; бюрото на Тито; кореспонденцията на Тито; снимките на Тито (видимо добре приет и от Брежнев, и от Кенеди); подаръците на Тито (сред които и изящества на приложното изкуство); ежедневните предмети на Тито (телевизор, телефон, грамофон, пишеща машина…). Изглежда всички налични експонати от архивите на Тито са извадени на показ тук. Югославия извън Тито е представена от няколко плаката на Милошевич и флаговете на отделните републики.

“Къщата на цветята” е малка постройка с пирамидален покрив, в чийто център стои масивният мраморен гроб на югославския лидер. В него е положена и жена му Йованка, макар това да е упоменато единствено с дребен шрифт в брошурата. Екзотични цветя растат до мраморните плочи, а покрай тях се влиза в два малки странични коридора. В единия е изложена колекцията от щафети на Тито, подарени от младежки сдружения по повод Деня на младостта, честван на рождения му ден; както и карта, на която са отбелязани всички държави, изпратили делегация на неговото погребение през 1980 г. В другия има макет на влака на Тито и карта на Югославия с ежегодния негов маршрут, отбелязващ революцията. Изложбата свършва с незаобиколимо преминаване през музейния магазин.

Разбор на проблемите

Най-очевидната слабост на Музея на Югославия е решението югославската история да се разглежда изцяло чрез фигурата на ръководителя, т.е. това е своеобразен музей на Тито. Югославските народи са представени чрез даровете към Тито; югославската младеж осъществява себе си чрез щафетата за Тито; отношенията с другите държави и народи са функция на посещенията на Тито и на това кой е уважил погребението му. По този начин се създава негласно внушение, в която йерархията и силната концентрация на власт са възприети като нормални. Впрочем колекцията от всички негови притежания е съпоставима с изложби, илюстриращи разточителството на абсолютните монарси от старите режими.

Това е пряко свързано с друг тежък проблем на музея – неговата непредставителност. Липсват информация и експонати за каквото и да е, извън фигурата на лидера – например за културни постижения, икономически въпроси, политически събития, бит или ежедневие; още по-малко равносметка на този период или опит за обяснение на последвалия разпад. Съдейки по експонатите, човек би си помислил, че историята на Югославия и региона приключва с кончината на Тито. Разбира се, няма напълно представителен музей – това би бил музей на всичко минало, който по борхесов маниер би заел пространството на настоящето, – но Музеят на Югославия очебийно се разминава със заявената си цел. Това не е дори музей на единия процент; това е музей на Единия.

Институцията обаче е неуспешна дори и в тази си функция поради третия сериозен недостатък – липсата на критическа дистанция. Безспорно, в тоталитарна система фигурата на лидера е ключова, което предопределя историческия и музейния интерес към нея. Същевременно връзката между Музея на Югославия и Йосип Броз Тито не е такава на изследователска дистанция, необходима за осмисляне и оценка на периода, а на прослава – при това едностранна и недопускаща критика. Така изложбата “Тито в Африка” успява да преведе събитията на академичния новговор на постколониалните изследвания, но не и да ги подложи на относително безпристрастен анализ. Учудващо липсват етичните измерения на връзките, които Тито изгражда с африканските държави – гореспоменатият Жан-Бедел Бокаса например е военен диктатор, чиято жестокост най-добре е илюстрирана от убийството на над 100 ученици, за което е отговорен, но няма да прочетете това в брошурата, нито в обяснителните надписи из залата. Когато обаче виждаме снимка на бял човек в бял костюм (Тито), заобиколен от чернокожи и повалил лъв на сафари – кадър, който предизвиква единствено повдигане на вежди, – прочитаме детайлно, че не трябва да тълкуваме видяното като расизъм или проява на колониалистко отношение поради специфичния контекст на африканската дипломация в периода. Всеки надпис в целия музеен комплекс обяснява действията на Тито с презумпцията, че са правилни; т.е. създава впечатлението, че той е непогрешим. В този ред на мисли, Музеят на Югославия митологизира образа на вожда, а Музей за прослава на Тито би било много по-точно название на институцията.

Конструиране на памет

Обсъдените проблеми позволяват да разгледам въпроси с универсална значимост, включително и в българския контекст, като тези за възприятието на историята и колективната памет. Преди всичко трябва да отбележа, че поради редица причини (сред които непознаваемостта на миналото в неговата цялост и невъзможността за абсолютна точност в предположенията за причинно-следствени връзки) няма единна История, а единствено възможни, повече или по-малко вероятни истории. Фактът, че до ден-днешен има различни исторически прочити за събития, отдалечени с хилядолетия, е несъмнен аргумент за това. Опитът за осмисляне на събитията е само възможен разказ на историята, или наратив, който неминуемо включва подбор на факти и тяхното тълкуване.

В музеен контекст наративът се създава чрез подбора и подредбата на експонати. Вече илюстрирах как непредставителния подбор може да създаде изкривена представа за обекта на изложбата в Музея на Югославия. Същевременно редът, в който са показани експонатите, също влияе на възприятието[1]. В киномонтажа eфектът на Кулешов е идентичен похват – съпоставката на два кадъра един до друг предизвиква нов смисъл, различен от този на кадрите поотделно. Бихме възприели различно фотография на Тито, говорещ от трибуна, в зависимост от това дали до нея има кадър от манифестация, или такъв от потушаване на Хърватската пролет. В зависимост от подредбата и търсения наратив, експонатите също така могат да придобият и нов смисъл, разминаващ се с реалността – достатъчно е да погледнем Орхан-Памуковия Музей на невинноста в Истанбул, дом на колекция от реални предмети, илюстриращи напълно фиктивна история.

Това е от особена важност при колективната или историческата памет. Тъй като тя най-често не е свързана с лични преживявания и спомени, то почти винаги има посредник между индивида и разказа за нея – бил той музей, лектор, книга или учебник. Това неминуемо създава възможност за изкривяване на наратива в нечия полза от страна на посредника. Сюзън Зонтаг например отхвърля концепцията за колективна памет изобщо, предлагайки по-точния според нея термин “колективно наставление” (collective instruction)[2]; а друг изследовател я определя като “форма на политически мит, който е наратив за миналото на дадена общност, изграден от подбрани (исторически точни или не) събития, и който има капацитета да предизвика емоции и да произведе или измени поведението на членове на тази общност”[3]. Без да взимам думите им безкритично, историческата памет не се изживява, а се изгражда; или казано на езика на социалните науки, се конструира. В този контекст отговорността на музеите като институции, изграждащи националната историческа памет, е огромна.

При наличието на критическо мислене, мога просто да погледна на музеи като този на Югославия като на неубедителен наратив и да остроумнича със спътниците си. Ако такова липсва обаче, независимо дали то още е в процес на изграждане като при учениците, или периодът за това е бил безвъзвратно пропуснат поради други обстоятелства, последиците са сериозни, тъй като индивидът не възприема видяното като наратив, възможен разказ, а като самата История. Това е и огромният риск при възможното изграждане на музей в монументална сграда на планински връх, който ще оставя неназован. Представяйки силно идеализиран и изкривен наратив, Калиопа би могла да предяви претенции към Клио.

Велислав Иванов (р.1988) е магистър по Европейско право и политика от Университета в Единбург и докторант по Политологични изследвания на ЕС в СУ „Св. Климент Охридски“. В академичните си публикации изследва евроинтеграцията на Западните Балкани. Автор е на сборника с разкази „Образи и отражения“. 

 

[1] Carrier, D. (2003). Remembering the past: Art museums as memory theatres. The Journal of Aesthetics and Art Criticism, 61(1), 61-65.                                                                                                                 

[2] Sontag, Susan (2003) Regarding the Pain of Others. New York: Penguin Books, стр. 76.

[3] Dutceac Segesten, Anamaria (2011) Myth, Identity and Conflict: A Comparative Analysis of Romanian and Serbian History Textbooks. Plymouth: Lexington Books, стр.2.

Велислав Иванов (р. 1988) е възпитаник на СУ „Св. Климент Охридски“ и Университета в Единбург, Великобритания. В академичните си публикации изследва евроинтеграцията на Западните Балкани. Автор е на сборника с разкази „Образи и отражения“ (ИК „Колибри“, 2017).
Предишна статияБългарското време
Следваща статияЗа себе си и за много други неща