1
754

За противо-съборното решение на Св. Синод (2)

KYanakiev

Въпреки че от миналия понеделник интригите около Всеправославния Събор претърпяха развитие (което, впрочем, още повече засили у мнозина подозрението за „дирижиран“ от Москва опит Съборът да бъде провален) в този мой текст (както и в предишния) аз продължавам да си поставям само една цел – да покажа, че решението на нашия Св. Синод от 01.06. т. г., с което започна всичко, е некоректно и крие от нас редица неща, които обаче ние знаем (и желаем да научат тук и нашите читатели).

И тъй, в т. 3 от мотивите, обосноваващи Решението на Св. Синод от 01.06. т. г. (да поиска отлагане на Всеправославния Събор, като в противен случай заявява, че БПЦ няма да участва в него) е посочена „невъзможността, според вече приетия регламент за провеждане на Събора, да бъдат редактирани текстовете в хода на неговата работа“. А, както става ясно от предходно становище на Св. Синод, БПЦ имала забележки по внесения на Събора документ под заглавие „За отношението на Православната църква към останалия християнски свят“.

По-ясно и детайлно въпросната „дефективност“ на регламента ни разяснява Ловчанският митроп. Гавриил във вече цитираното в предишния ми текст интервю: „… ние отиваме на един Събор – казва митрополитът – където нещата са предрешени, няма какво да решаваме там, тъй като промени (в предложените документи – б. м.) не може да има. Тъй като промени с консенсус не се правят. Хайде, представете си, че в Народното събрание гласуват с консенсус, какво ще приемат? Нищо. Винаги ще има някой, който ще е против – това въобще ще блокира работата на Народното събрание… никаква поправка няма да може да се направи, да кажем – на този документ (за отношението на Православната църква към останалия християнски свят – б. м.), а и на който и да било друг, защото в никой случай всички църкви няма да гласуват за това, все ще има някои, които ще са против“.

От казаното от митрополита бихме могли да разберем, че (практическата) невъзможност да бъдат редактирани и изменени текстовете, вече предложени за гласуване на Събора, за която говори т. 3 от Решението на Синода идва от това, че в регламента за него е заложено положението, че всички (и всякакви) решения там могат да се вземат само с консенсус (с пълно единодушие).

Веднага ще кажа, че това е вярно и ще добавя, че в този смисъл аз съм напълно съгласен с недоволствата на митроп. Гавриил, както и с находчивата му в случая аналогия с работата на едно Народно събрание, длъжно да приема решенията си само с пълно единодушие.

Искам обаче в този текст да разясня на читателите онова, което нито Св. Синод, нито уважаваният Ловчански митрополит ни казват ясно, а именно – как се стигна до приемането на тъкмо този регламент за работата на Всеправославния събор. А след това да поставя няколко въпроса, които настойчиво се нуждаят от отговор от страна именно на Св. Синод. Първо – била ли е в течение БПЦ за визиите на различните Поместни църкви за въпросния регламент, за процеса на неговото изработване и приемане тъкмо в този му вид? И второ – как е участвала, как е гласувала за положенията в него (защото безспорно, той не се е появил без нейното знание и участие)?

И тъй, по първия пункт. Утвърждавам с пълна убеденост, че принципът за консенсуса (пълното единодушие) по взимането на решенията на Събора, срещу които така красноречиво възразява митроп. Гавриил, е рожба изключително на волята и натиска на Руската православна църква. И тук място за противоречие няма, защото са налице факти.

Факт е, ще кажа веднага, че според предложението на Константинополската патриаршия, взимането на решенията на Събора е трябвало да става с обикновено мнозинство (т. е. именно с мнозинството от гласовете на участващите епископи, независимо от коя поместна автокефална църква са). За това имаме документално свидетелство, при това в текст, свързан именно с Българската църква. Така, в цитираната от мен и миналия път „Докладна записка“ от първото мирно посещение на патр. Неофит в Константинопол, 20-23. 09. 2013 г. е записано: „От Вселенската патриаршия искат на Събранието на предстоятелите (насрочено за март 2014 г. – б. м.) да се реши как ще бъдат вземани решенията на Светия и Велик Събор, като Константинополската църква предлага те да не бъдат вземани с единодушие, а с обикновено мнозинство, така както са вземани всички решения на Вселенските събори“. Нещо повече, в непосредствено следващия текст в „Докладната записка“ е казано, че Константинопол настоява БПЦ да изрази становище относно четири пункта: „Председателство на Събора, начин на взимане на решенията, състав на Събора и брой на темите, които ще бъдат разисквани и решавани.[1] Още тук питам: каква позиция е взела БПЦ по този, очевидно все още нерешен през септември 2013 г., въпрос за „начина на вземане на решенията на Събора“? Защото също несъмнен факт е, че напротив, тезата, че решенията трябва да се взимат с консенсус (единодушие) е било становището на Руската православна църква. Който не вярва, нека прочете изключително проясняващото „Выступление митрополита Волоколамского Илариона (Алфеева) на конференции „Всеправославный Собор: мнения и ожидания““ от 19.04. 2016 г., в което „външният министър на РПЦ“ недвусмислено заявява: „… нас ни безпокоеше (още през 2011 г., когато подготовката е още в началото си – б. м.) въпросът за това как ще се приемат решенията на Събора: с консенсус или с мнозинството на гласовете. Ние от самото начало настоявахме за това, че всички решения трябва да се взимат с консенсус“. И за да не остане съмнение, че това „настояване“ на РПЦ е имало някакъв друг, по-благороден (пък дори и погрешен) мотив – напр. за по-голямата тежест на взетите решения, заради които „консенсусът“, дори и труден като всеки консенсус трябва да се „гони“, митроп. Иларион продължава напълно откровено: „т. е. (настоявахме за това – б. м.) та нито едно решение да не бъде прието против волята на тази или онази Поместна църква“. И завършва: „И ние постигнахме, макар и не без труд, внасянето на такъв пункт в регламента“.[2]

Нека отбележа, че не съвсем ясният израз „против волята на тази или онази Поместна църква“ се прояснява още повече малко по-нататък във „Выступлението“ на митроп. Иларион Алфеев, когато той казва, че „единствената причина за отказ от участие в Събора (на РПЦ – б. м.) би могла да бъде опасността, че на нашата Църква могат да бъдат наложени решения, които са в разрез, както с нейните интереси, така и с православното Предание като цяло (забележете реда на „опасностите“ – б. м.). Но тази опасност – доволства „външният министър“ – доколкото може да се съди по закрепените в регламента договорености, днес не съществува“.[3]

Да, опасността да бъде „наложено“ решение „в разрез с интересите“ на РПЦ е избегната с извоюването на принципа за единодушно приемане на решенията на Събора, но пък е реализирана „невъзможността“ да се правят промени в текстовете на предварително съгласуваните съборни документи, за която говори митроп. Гавриил.

И ето: постигането „не без труд“ решенията на Събора да се взимат с консенсус (единодушие) става именно на Синаксиса на предстоятелите през март 2014 г., за който патр. Вартоломей иска от БПЦ да изрази на него своето становище за начина на взимане на решенията още през 2013 г. Да, ние не разполагаме с документална информация за това дали за „простото мнозинство“ (на Вселенската патриаршия) или за „консенсуса“ (на РПЦ), се е изказала на въпросния Синаксис БПЦ, но знаем, че именно на него бива наложен (като точка 2,1 от заключителния му документ) принципът, че „всички решения, както на самия Събор, така и (нека обърнем особено внимание – б. м.) на подготвителните етапи за него се взимат изключително на основата на консенсуса (единодушието) на Поместните православни църкви“.

Всъщност, както виждаме, на Синаксиса на предстоятелите през март 2014 г. побеждава руската визия за Събора изобщо, ръководена от главния мотив (по признанието на митроп. Иларион) нито едно решение (както на самия Събор, така и на комисиите, които изработват и му предлагат документите за гласуване) „да не може да бъде прието против волята на тази или онази Поместна църква“. Откъдето следват и всички регламентни усложнения, за които говори митроп. Гавриил в интервюто си, и които водят до „невъзможност да бъдат редактирани текстове на документи в хода на Събора“, поради което пък БПЦ отказва да иде на форум „където нещата са предрешени“.

Към онова, което казва (повтарям, основателно) митроп. Гавриил за последиците от това руско (както пропуска да ни каже) „постижение“, аз ще добавя още:

– Принципът, че „всички решения, както на Събора, така и на подготвителните етапи за него се взимат изключително на основание на консенсуса (единодушието) между всички Поместни православни църкви“ води до това, че буквално задължава документите за гласуване на Събора да бъдат внасяни едва след като бъдат обработени и приети с пълно единодушие от представителите на всички поместни църкви. Защото щом изискването за консенсус се разпростира и върху „подготвителните етапи“ за Събора, то те не се явяват легитимни дори за внасяне, преди всички поместни църкви да са дали съгласие за това.

Би могло направо да се каже, че цялата подготвителна работа по темите (и по самия списък на темите) е била – до м. март 2014 г. – все още експертно-богословска и, значи до тогава е позволявала подготвеното (дори при колебания и неединодушие на експертите) да бъде внесено за решаване от Събора (имащ капацитета да го редактира, изменя и дори отхвърля според съвестта на епископите). След приемането на принципа, че дори подготвителните документи трябва да бъдат приключвани за внасяне на Събора само с единодушие, самото им внасяне за съборно решаване се затруднява неимоверно. Те, казано просто, въобще могат да достигнат до Събора само ако са „промулгирани“ от синодите на Поместните църкви. А това ги предоставя от ръцете на експертните комисии в ръцете на синодите и теми, по които те допреди Събора имат разногласия, предварително се отнемат от юрисдикцията му (както се случва още през 2014 г. с темите за „Автокефалията и начинът за нейното обявяване“ и за „Диптихите“, а по-късно и за „Общия календар“). Други пък могат да достигнат до внасяне само ако в автокефалните църкви вече са постигнали приемлив за всички компромис по тях. Но ето защо те и изключително трудно могат да претърпят промени и редакции на самия Събор, където (естествено) всяка новопредложена промяна ще срещне съпротивата на вече уговорения с много мъка компромис на Църквите.

Така, в последна сметка (поради принципа, че и при подготовката на документите за Събора всички решения се взимат „изключително с единодушие“) на Събора е оставено да решава само решеното (единодушно) да му се предостави за решаване , при това само след като е решено с единодушие и какво то трябва да бъде. И – нека го признаем – така вместо Събор на „Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква“ ние имаме сложна игра на „прелиминарни преговори“ между автокефалните Църкви, можещи да достигнат до решение само на цената на най-малкия компромис с предварителните им нагласи, т. е. само до вселенско решение с най-ниска възможна стойност.

Да, както може да се види (и от съображенията в интервюто на митроп. Гавриил и от посочените от мен по-горе), наложеният от Москва, по признанието на митроп. Иларион Алфеев, принцип за пълно единодушие по всички – предсъборни и съборни – решения, буквално блокира и минимизира работата на Събора (охранявайки обаче „интересите“ на тази или онази – всъщност на Руската поместна църква).

Не означава ли обаче това, че решението на БПЦ, мотивирано с точка 3 от синодалния й документ от 01.06. т. г. е – в противоположност на моето твърдение тук – е тъкмо съвсем оправдано и коректно?

На този въпрос би могло да се отговори с „да“, само ако се установи, че онова, което казва днес Св. Синод той е казал също и (още) през март 2014 г. на въпросния Синаксис на предстоятелите, на който РПЦ налага принципа на „консенсуса“ (в противовес на желанието на Константинопол за гласуване с просто мнозинство). А също, ако е продължил да го казва и после, чак до датата 01.06. т.г., когато основавайки се на изтъкнатите и от митроп. Гавриил недъзи на „консенсуса“ обявява, че „нас ни канят на Събор, където нещата са предрешени“ и където по силата на приетия регламент, промени и редакции в предложените за гласуване документи всъщност вече не могат да бъдат правени.

Така ли е обаче в действителност?

Макар, повтарям, че не разполагам с документ, от който да видя как точно е гласувал на Синаксиса от 2014 г. нашият предстоятел (за „консенсуса“ или за „простото мнозинство“), аз все пак разполагам с документално потвърждение какво по този въпрос е поддържала БПЦ в края на 2015 г., т. е. само преди няколко месеца, когато (нека прибавя и това, за да го знаят читателите) Московският патриарх Кирил тъкмо е направил опит да разшири още повече наложения принцип за „консенсуса“. Защото, трябва да се знае, че в свое писмо от 06.03.2015 г. до патр. Вартоломей, патр. Кирил, недоволен от отсъствието на Синаксиса през 2014 г. на архиепископа на Чешките земи и Словакия, Ростислав (непоканен на него поради основателни съмнения в каноничността на неговия избор), пише: „Подобни факти още сега създават опасната ситуация, при която основополагащото постановление на Събранието на предстоятелите за приемане на всички решения както на самия Събор, така и на подготвителните етапи към него изключително на основата на консенсуса, не се изпълнява. Защото неучастието дори на една от Поместните Православни Църкви в приемането на решения от общоправославен характер, касаещи Събора, означава отсъствие на консенсус“.

Както се вижда Московският патриарх прави тук опит да предефинира понятието „единодушие“, с което трябва да се взимат всички решения и на подготвителните срещи за Събора, не просто като единодушие на всички участващи, а като единодушие на „всички без изключение общопризнати в своя статус автокефални църкви“ (вж. и писмо до патр. Вартоломей от 14.19.2015). Което значи, че ако на Събора (или на подготвителен етап от него) по една или друга причина отсъства дори една автокефална църква, даже пълното единодушие на присъстващите не се смята за наложеният в регламента „консенсус“. Веднага става ясна тук и непряката заплаха на Московския патриарх. Ако – казва всъщност той тогава – вие, от Константинопол продължите да не признавате Чешкия архиепископ Ростислав (руски поставленик със съмнителен каноничен избор) и да не го приемате на Събора и на съвещанията, на които той се подготвя, вие не изпълнявате договореността за легитимност на решенията само ако те са взети с консенсус. Защото консенсусът подразбира не само единодушието на участниците в Събора, но и на всички без изключение църкви. Ако дори една отсъства (а ние от РПЦ можем да „организираме“ такова отсъствие много лесно), взетите без нея решения няма да имат легитимност.

Не е нужно тук да навлизаме в подробности и около този дебат между Москва и Константинопол, разгорял се в края на 2015 г.[4] Тъкмо във връзка с него обаче ние разполагаме с документ, който недвусмислено ни свидетелства коя позиция по регламента на Събора до края на миналата година (а очевидно и преди това) поддържа БПЦ. Защото разполагаме с копие на официално писмо на патр. Вартоломей до българския патр. Неофит от 14.12.2015 г., в което, отговаряйки на предходно писмо на нашия патриарх, Константинополският предстоятел пише: „Що се отнася до третата точка на Вашето (т. е. на патр. Неофит – б. м.) писмо, относно „категоричното поддържане от Светейшата Българска църква на основното начало за осъществяването на Свят и Велик Събор, което е участието на всички без изключение признати Православни църкви и на единодушното взимане на решения по време както на всички подготвителни етапи, така и на самия Велик Събор“, считаме, че правилното и действено тълкуване на решенията, взети на Неделя Православна през миналата година (т. е. март, 2014 г. – б.м.)… се отнася единствено до участващите, а не до онези църкви, които по някаква причина отсъстват“. Както се вижда от отговора на патр. Вартоломей „Светейшата Българска църква“ поддържа, при това „категорично“ именно принципа за единодушното взимане на решения, по време както на всички подготвителни етапи за Събора, така и на самия Събор, като при това разбира „единодушието“ в разширения смисъл, вложен няколко месеца преди това от Московския патриарх Кирил.

Е, питам уважавания митроп. Гавриил, коректна ли е днес позицията на Св. Синод в решението му от 01.06. т. г. след като до самия край на миналата БПЦ официално и „категорично“ е подкрепяла тъкмо онзи (Московски) принцип в регламента, който днес изтъква като една от основните причини да откаже да иде на Събор, в който „всичко е предрешено“ и на който може да се реши толкова, колкото би могло да реши едно Народно събрание, ако трябва да взима решенията си с пълно единодушие?

Виждаме, че както по въпроса с темите на Събора, така очевидно и по въпроса със „сбъркания“ му регламент, Св. Синод на БПЦ плътно е следвал РПЦ до най-последните дни, а днес изведнъж, позовавайки се именно на „незначителните“ теми и „лошия“ регламент обявява, че няма смисъл да участва в този Събор.

Ето защо аз продължавам да наричам решението му некоректно.

Най-накрая, именно защото уважавам митроп. Гавриил Ловчански искам да му отправя два въпроса, които не могат да не безпокоят всички, които четат не само изявленията на БПЦ.

Защо – питам го – както Еладската, така и Руската православна църква, които очевидно също имат днес забележки, допълнения и предложения (Еладската, както разбирам, именно към документа „За отношението на Православната църква към останалия християнски свят“), все пак не считат за „невъзможно“ внасянето на тези бележки, допълнения и предложения в Събора и декларират, че отивайки там ще го направят, а ние чисто и просто отказваме да отидем? Ето, цитирам „Окръжното послание на Гръцката църква до вярващия народ за Всеправославния Събор“ от 03.06.2016 г.: „Йерархията на Църквата на Гърция, с пълна вяра в учението на Пророците, Апостолите и Отците, и с уважение към съборността на Православната църква, изучи подробно предложенията на постоянния Събор, едно по едно, в спокоен дух, отговорно и сериозно, при единодушие по повечето въпроси и пълно мнозинство по други, направи предложения за промени в предложените текстове и където бе нужно, направи добавки, така че те да представляват окончателните решения на нашата Църква по тези текстове. Поправките и допълненията, които са съществени и съгласувани с дългогодиншия опит и предание на Църквата, ще бъдат внесени във Всеправославния секретариат на Светия и Велик събор в Крит и ще бъдат отстоявани от Блажения Атински и на цяла Гърция архиепископ Йероним, за да се подобрят вече разработените текстове от Предстоятелите на Православните църкви и така да се даде едно добро църковно свидетелство на вярата и единството в съвременния свят…“[5]. Цитирам сега и въпросното „Выступление“ на митроп. Иларион Алфеев. По въпроса за същия, безпокоящ нашата църква съборен документ, той казва: „Известно е, че забележки към дадения документ имат отделни представители на някои други Поместни църкви. Смятам, че всички те трябва да бъдат по най-внимателен начин изучени и отчетени или в рамките на официалните предсъборни мероприятия, или непосредствено на самия Събор“.[6] Питам: кой греши по въпроса за възможността, на Събора документите за гласуване да бъдат все пак редактирани и изменяни: гръцките епископи и митроп. Иларион Алфеев ли, или нашите синодали? Това е изключително важно, защото ако Гръцката църква и РПЦ не грешат за тази възможност, то нашият Св. Синод се заблуждава (или ни заблуждава) в т. 3 от Решението си.

И наистина, най-последно. Тъй като след публикуването на първата част от този текст (миналия понеделник) бях запитан (в частен порядък) от митроп. Гавриил не заслужава ли нашият Синод, освен упреци за решението си, още и похвала за това, че е проявил мъжество да се изправи срещу определени положения в съборния документ под заглавие „За отношението на Православната църква към останалия християнски свят“, който във вида, в който е предложен за гласуване бил „неприемлив“, ще отговоря следното. Без да влизам в дискусия по формулировките в документа (това е отделен и собствено богословски разговор) ще кажа, че дори ако митроп. Гавриил и Св. Синод са прави за неприемливостта на този документ в настоящия му вид, същинско мъжество и православна отговорност Църквата ни би проявила не ако се откаже от участие в Събора (както прави сега), а именно ако отиде там и се опита да наложи поправки по текста му. А ако не успее да ги наложи поради лукавия Московски регламент (макар че никакъв регламент не може да стои над Събора), чисто и просто гласува против неговото приемане. Именно в този пункт лукавият принцип за „консенсуса“, с който се взимат решенията на Събора се обръща срещу самия себе си. Защото не е ли ясно, че щом всички решения там могат да бъдат взети само с пълно единодушие, то дори отказът на една Поместна църква (а именно нашата) може да възпрепятства приемането на всеки непрецизен документ. Пък и въобще – отказът от участие в Събора съвсем не е мотивиран от наличните недостатъци в документа „За отношението на Православната църква към останалия християнски свят“ – поне официално обявените мотиви в Решението от 01.06. т. г. не ни казват това. А дори и да бяха, този отказ не е „мъжество“, а по-скоро дезертиране от борба. Как щеше да се развие църковната история, Ваше Високопреосвещенство, ако несъгласната с учението на Несторий Александрийска патриаршия през 5 в., вместо да се яви на Третия Вселенски Събор и да го осъди там, бе решила „мъжествено“ да не отиде в Ефес? Същото се отнася и до изтъкнатите през тази седмица най-разнообразни претенции на различни поместни църкви, финиширащи с отказ да отидат на Събора в Крит, защото имали забележки към текстовете за гласуване. Като имаш забележки – отиваш и ги предявяваш. Ако регламентът не позволява забележките ти да бъдат взети предвид, гласуваш против въпросните текстове. Поне това регламентът не ти забранява. Напротив, улеснява те в „събарянето“ на „неправославните“ положения. Тъй че продължавам да настоявам: отказът от участие в Събора едва ли е мотивиран от православна ревност, но много по-скоро от желание, Съборът да бъде провален. И остава открит въпросът – от кой е „дирижирано“ това желание. И защо е налице?

Но това наистина е предмет на далеч по-фундаментална статия, която в някой от по-следващите понеделници, след като стане ясно какво ще се случи подир Петдесетница тази година, обещавам да се опитам да напиша



[1] Вж. Християнство и култура, бр. 1(88), стр. 7

[2] Вж. целия текст в Православие.Ru:  http://www.pravoslavie.ru/92669.html

[3] Вж. пак там.

[4] Ще кажа само, че в името на мира патр. Вартоломей призна избора на Ростислав.

[5] Окръжно послание на Гръцката църква до вярващия народ за Всеправославния събор, Двери, 03 Юни 2016, http://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100724/catid,19/id,22699/view,article/

[6] Вж. цитираното „Выступление“ на митроп. Иларион (Алфеев)

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияВреме секънд хенд
Следваща статияДа работиш със Зубин Мета

1 коментар

  1. Оставам с впечатлението, че уважаваният богослов проф. Янакиев вижда критския всеправославен събор като съдбовен партиен конгрес, на който вътрешнопартийната опозиция и фракционерите имат възможност да изкажат своите платформи и при гласуването „здравият разум (дай, Боже!) да победи здравите сили“ и тезите им да намерят място в партийните документи. Нещо като православен демократически централизъм…

    От прецедените през десетилетията „подготовка“ на събора документи по една или друга причина са отпаднали сериозните канонични теми, по които трябва да се дискутира и е останала чисто политическата платформа (която обслужва интересите както Руския, така и Вселенския патриарси) за отношението на православието с останалия свят.
    И двамата йерарси, водени от разнопосочни, но в никакъв случай не и канонични интереси, натискат за „разтваряне“ на православието и прокарване на търпимост към икуменизма.
    Защо проф. Янакиев подминава с мълчание предложението на Светия Кинотис на Света гора-Атон в писмо до Вартоломей от края на май инославните вярвания да не се наричат „църкви“, а „християнски догми (догмати) и изповедания”?

    Пропускам вметките на професора в двата му коментара, че БПЦ слугинства на РПЦ и й „вдига топката“, защото в подкрепа не привежда задълбочен каноничен довод. И ако БПЦ е московско мюре, то следва ли за такива да се броят и Грузинската, Сръбската, Антиохийската църкви?
    Какво е съдбовното за православието решение, което съборът трябваше да вземе след 1300 г от Седмия вселенски събор?
    Или просто Вартоломей тръпнеше да се вкара в църковната история и да се снима на фона на другите патриарси? Много суета…