Начало Книги Изборът За радостта и езика
Изборът

За радостта и езика

Иван Теофилов
12.03.2023
5326
Иван Теофилов

Откъс от книгата разговор в писма на Иван Теофилов с Георги Господинов, която ще излезе след седмица. Издание на Фондация „Комунитас“

Като се замисля за извървения път, изпитвам радост, че опазих чиста поезията си през тоталитарния ни хал, че направих живота си смислен и го накарах да се усмихва.
Иван Теофилов
 
Това не е обичайната анкета или интервю, а разговор, припомняне, споделяне… Това е един разговор в писма, един епистоларен роман. Започваме в самия край на януари 2021 г. и слагаме точката в късната и тревожна есен на 2022. Започнахме в пандемия и свършваме във война и в един още по-луд свят. Смесихме времена, построихме си къща от минало, събудихме заедно гласове и хора… Пазя си всички писма, които придружаваха отговорите. В едно от тях пишеше: „… и не знам как биха изглеждали личните ни истории в този кошмар“. Надявам се, спасително, Иване. Нямаме друго, освен човешките си истории в такива времена. Благодаря за този щедър дом на паметта ти, където имаше място за всички – хора, събития, цели епохи, отделни дни и следобеди.
Георги Господинов 

Иван Теофилов е роден през 1931 г. в Пловдив. Завършва гимназия в родния си град през 1949 г. и ВИТИЗ през 1955 г. През 1955–1961 г. е драматург и режисьор в театрите в Силистра, Сливен, Русе, Бургас. През 1959 г. специализира в Чехословакия. От 1962 до 1978 е драматург в Централния куклен театър. През 1978–1991 г. е редактор на библиотека „Поетичен глобус“ в изд. „Народна култура“. Едновременно е и редактор (1984–1991) в отдел „Поезия“ на сп. „Пламък“. Автор е на стихосбирките „Небето и всички звезди“ (1963), „Амфитеатър“ (1968, 2001), „Град върху градове“ (1976, 2001), „Богатството от време. Избрани стихотворения“ (1981), „Споделено битие. Стихове“ (1984), „Да“ (1994), „Геометрия на духа. Избрани стихотворения“ (1996), „Монолози“ (2001), „Сън или надмощие“ (2004) и множество пиеси за възрастни и за деца. Занимава се активно с преводаческа дейност. Негови драматургични и поетически произведения са превеждани на английски, испански, полски, сърбохърватски и други езици.

Георги Господинов е роден през 1968 г. в Ямбол. Книгите му са публикувани на повече от 25 езика. Влиза в литературата със стихосбирките „Лапидариум“, и „Черешата на един народ“. Автор е на книги с разкази и на романите „Естествен роман“, „Физика на тъгата“ и най-новия – „Времеубежище“. Носител е на множество международни литературни награди, сред които „Премио Стрега Еуропео“, Наградата „Ангелус“ за европейска литература и др. Чуждата критика определя „Физика на тъгата“ като българските „Сто години самота“. „Сляпата Вайша“, анимация по едноименния му разказ (реж. Т. Ушев) стига до финалните номинации за „Оскар“ през 2017 г. Романът „Времеубежище“ е избран сред най-добрите книги на 2022 от „Ню Йоркър“ и „Гардиън“ и попадна в полезрението на наградата „Букър“. 

Иван Теофилов, „За радостта и езика. Разговор в писма с Георги Господинов“, художник Надежда Олег Ляхова, изд. Фондация „Комунитас“, 2023 г.

Неопределеното време на войната

(Война и ученически години)

Г. Г.: И сред целия този Ортамезар на детството, сред всичката му шарения и гълчава, любопитства и обещания на света идва Войната. Ти си момче на 12–13, вече ученик в края на прогимназията. Свършва ли детството по време на война? Как помниш тези години…

И. Т.: Има житейски ситуации, които, независимо от времената на случването им, присъстват в паметта ни като постоянни видеоклипове. И досега си спомням (виждам) онази далечна мартенска утрин през 40-те години. Беше в края на месеца, но още не бях свалил от ризата си мартеницата с Пижо и Пенда, носех си я за кадем. Бях тръгнал с чантата за училище и се загледах в брат ми, който сe беше надигнал в леглото и слушаше с ококорени очи Радио Лондон (тогава хората го слушаха като алтернатива; мисиите му се предаваха през спомагателни радиостанции от Палестина и Кайро).
– Какво казват?
– Ужасии…
Вървях умърлушен из улиците, подмятайки чантата си. И с това натрапчиво в слуха ми „ужасии“, съпровождащо ме неотлъчно до отекналия с оглушителна врява училищен двор.

Входната врата на училището беше заключена. Залутах се из ученическата шумотевица, онемял в бъркотията от крясъци и викове. Суматохата ни трая близо час, когато изведнъж двойната входна врата се открехна и на площадката със стълбището се изсипа цялото учителско войнство. И Зевс (учителят ни по гимнастика, когото заради валчестата глава с бухналите къдрици бяхме кръстили Зевс) се провикна с познатия ни тенекиен глас:
– Ученици, днес няма да се учи… Разпускаме ви за неопределено време, защото в училищната ни сграда ще се настани германска войска…

И гръмналата ученическа врява в безразборни крясъци се изниза от училищния двор и потъна в необята на „неопределеното време“…

[Г. Г.: Вмъквам се контрабандно, за да се насладим заедно на необята на „неопределеното време“. Тук и по-долу четем едни от най-хубавите страници за онова неуловимо, сменено време на войната и на детството по време на война.]

И. Т.: Кроткото ни квартално битие изведнъж коренно се промени и сякаш деформира. Вместо талиги из улиците загърмяха военни маскирани коли в различни и невиждани дотогава образци. Въздуха зацепиха ниско прелитащи щуки и кварталът изглеждаше като вцепенен от резкия им спринт. След всяко отлитане на германските изтребители кварталът притъмняваше от подплашени ята на жестоко нароени гарги и зрелището придобиваше изведнъж грандиозен вид. Беше обявена акция за избиването на гаргите. От тепетата, балконите и дори от прозорците се стреляше безразборно и в суматохата от пукотевици гаргите се точеха и падаха като развлачени черни парцали… И накъдето и да погледнеш… хора, спрели, стреснато зазяпани в зрелищните атракции на небето…

Вкъщи сякаш беше настъпил мор. Докато навън режещият шум на дъскорезницата още рендосваше въздуха, стаите бяха обзети от плътно мълчание. Всеки вършеше ежедневните си задължения в немота. Ако някой попита нещо, изричаше само една-две думи и с една-две думи му отговаряха. Някакво омагьосано битие…

В промененото ни ежедневие и момчешките ни интереси съвсем се промениха. Вместо игрите на чилик и народна топка, в хлапашкото ни съзнание нахлуха с непонятна възбуда ехата на милитаризирания свят и в заниманията ни беше настъпило неизбежно преустройство.

По цял ден висяхме досадно зад бодливата телена ограда на училищния двор, изпълнен със същите военни коли и крачещи насам-натам голи до кръста германски войници, за да се сдобием с празни цигарени кутии. Бяхме си измислили игра от отрязаните им капаци, която наричахме, незнайно защо (като всяка хлапашка измислица) „калиманди“. Често в кутиите намирахме и снимки на разголени вариететни актриси, поставени като пикантна добавка към цигарите, вероятно за разтуха на войниците. Та и нашето тийнейджърско въображение се разпалваше, разглеждахме ги или си ги разменяхме с пубертетски кикот….

Освен познатите лица на съкварталците започнахме да разпознаваме и лицата на германските войници от близката войскова част. Свикнахме да ги виждаме и вече ги възприемахме като част от кварталното ни битие. Почти през вечер окънтяваха улиците със своите изрядно оформени маршируващи квадрати на път за ортамезарската баня „Корона“ с неизменната „Wie einst Lili Marleen…“. И в променения ни бит се усещаше eдно постоянно активизирано напрежение, с внезапни военизирани изблици сред установените квартални порядки. И този новоизлюпен марш от надутото до пръсване радио, идещ от нечий прозорец:

Рим, Берлин и Токио –
верни във борбата,
скоро ще настъпи
нов ред на земята

ставащ все по-натрапчив, ежедневeн и предизвикващ неприязън към победите на съюзниците… А наоколо редици от осиромашали дюкяни и занемарени кръчми и кафенета… В кината предимно вариететни или агитационни немски кинопрегледи и филми с екстравагантните пози на Марика Рьок, Зара Леандер, Луизе Улрих и Кете фон Наги, превърнали се в пропагандни марионетки, или Хитлер с победоносен поглед от върха на Айфеловата кула в Париж…

Г. Г.: Цялото това преплитане на популярна култура и пропаганда, типично за времето, бързото преждевременно порастване по време на война, сблъсъци с друга култура, тази на завоевателите – първо немски, после руски… целият сбъркан, жив и връхлитащ те свят на 1940-те със сигурност, вижда се, е оставил следа и спомен.

И. Т.: Някакъв объркан, с блудкава и непредсказуемо напрегната мешавица живот…
И затаената горчивина на тоя мой неизличим юношески спомен: eдна сутрин кварталната градина срещу нашия склад осъмна с няколко маскирани палатки на свързочна част, от които ежеминутно се чуваха телефонни звънци; до седмица се появи и гърбицата на бетонен бункер. Всеки ден от тоя палатков лагер едно русо, деветнайсетгодишно германско войниче с ниско подстригана, щръкнала коса идваше да налива вода от дворната ни чешма. Интелигентно и контактно момче. Говореше английски и френски. За краткия си престой беше научил множество български думи и ги изричаше с мерак. При едно от идванията си беше се разчувствал и от дума на дума, разказа битието си. Майка му починала, когато бил на четири години. Баща му се оженил повторно и живеел в Бохум с новото си семейство. Имал и две големи деца. Той останал на десетки километри далеч… в Магдебург, при баба си. А тя вече била 92-годишна...

От ден на ден, независимо от разликата в годините ни, Ханс все повече се привързваше към мен. Веднъж донесе една квадратна картонена кутия. Игра със зарове. Казваше се „Лабиринт“. Който съумееше да хвърли заровете на по-големи цифри, излизаше от лабиринта и печелеше играта. Ханс хвърляше факирски заровете и винаги я печелеше. И хлапашкото в него разцъфтяваше. Прегръщаше ме със своите тънки, все още тийнейджърски ръце и приятелски ме утешаваше. Бях съвсем загубил чувството, че срещу мен стои германски войник…

Един ден Ханс се появи умърлушен и щом ме видя, закри с длани лицето си, разтърси рамене и хълцащо се разплака. Изведнъж се усетих в ролята на по-възрастен и го прегърнах. Изчаках го да се успокои. И от измокреното от сълзи лице и заучените български думи разбрах, че баба му е починала.

След дни дойде още веднъж, да се сбогува с нас. Частта му потегляла за Източния фронт. Беше объркано развълнуван, тъжен и красив…

Не знам защо, но често си спомням за това момче и питам, ей така … просто питам, с какво право това невинно и толкова истинско хлапе беше хвърлено безмилостно в чудовищния хаос на войната. Не чакам отговор… Освен ако отговорът е тоталното млъкване на оцелелия в тази зловеща война… великия хронист на ХХ век Джеръм Дейвид Селинджър и загадъчното му оттегляне от тази проклета действителност…

Г. Г.: Веднага ми идва на ум изречението от онзи негов прекрасен разказ, „На Есме – с любов и омерзение“, с пожеланието на малката Есме „И да се върнете от войната с непокътнати способности…“. Цяло чудо е, че след всички ужаси на тази война някакви хора са оцелели с непокътнати способности. Ти си в махала с много съседи евреи, какво се случваше с тях?

И. Т.: На 8 март 1943 г. ортамезарските евреи бяха вдигнати посред нощ и откарани с оскъден багаж в еврейското училище „Макаби“ в очакване за експулсиране. Пловдивският митрополит Кирил реагира веднага, изпрати протестна телеграма до цар Борис III, кълнейки се, че ще последва еврейските си съграждани, ако нещо с тях се случи… След два дни министърът на вътрешните работи отложи постановлението и евреите се прибраха по домовете си.

Помня като сега тази призрачна вечер. Писъците на Естер и Зелма из дрезгавините под смрачената асма на комшулука ни. Бяхме изскочили вкупом на двора и вкупом крещяхме по полицаите, които влачеха като бохчи към пътната врата двете ни съседки. А баба ми безпомощно кълнеше: „Чумата да ви смете, проклети да сте, хаир да не видите…“.

Оттук нататък на евреите не се позволяваше да излизат от къщите си, освен в определеното време между 10 и 12 часа, колкото да се видят помежду си. Гледката беше неописуемо объркана… развълнувана, нагъчкана тълпа, накичена с жълти, бакелитови звезди, и всеки бърза, провира се из човешките пролуки, търси близките си. Някаква обезумяла хавра от настръхнал говор, примесен с откъслечни викове на шпаньолски, на български, както се случи. Два часа изтормозен калабалък, и накрая само за миг улицата тотално опустяваше…

Беше ми станало навик всеки ден да излизам на улицата. Сядах на тротоара пред аптека „Илиев“ и зяпах със свито сърце тази почти Брьогелова картина. Още първия ден бях зърнал в проехтялата навалица къдравата глава на своя приятел Джеки. Гмурвайки се в тълпата, крещях с изпънати жили: „Джеки… Джеки…“. Той ме чу. Размаха сигнално ръце и с бухналите си къдрици изчезна в небитието на тълпата…

Не помня да съм плакал по-горчиво в живота си, както в тоя паметен ден…

И в грохота на този военизиран кошмар ненадейно зачестиха навиците на самотните ми бягства. Някакво жаждащо увлечение към скривалищата на мечтите ми. И незнайно откъде надошлата възбуда ли, халюцинация ли от настоятелни лирични изблици, с възникналия пиетет към молива и хартиения лист…

И чудото на първото сбъднато стихотворение. И настъплението на следващите ритмични импровизации. Откъсването на първите страници с домашни ученически упражнения в една стара тетрадка от сто листа и изпълването ѝ с инстинктивните ми прояви…

Иван Теофилов
12.03.2023

Свързани статии

Още от автора