За рая като остров

„Островът под морето” е предпоследният роман на Исабел Алиенде, излязъл у нас преди време. Романът разказва историята на бунта в Санто Доминго (днес Хаити), видян през очите на робинята Зарите, чиято съдба я отвежда от потопения в кръв остров до Нови Орлеан, с неговия елегантен и изискан градски живот, като преплита съдбите на няколко поколения персонажи.

Този роман е отнел на Алиенде четири години проучвания и една година, за да го напише. „В началото исках да напиша разказ за историята на Нови Орлеан, град, който толкова обичам, така интересен и различен от останалите американски градове. Започнах проучванията си в тази насока, докато не си дадох сметка, че голяма част от френското население в града идва от огромното преселение в края на XVIII век на хора, бягащи от Санто Доминго и тамошния бунт на робите.”

Повече от 10 000 души се установяват в Нови Орлеан. По това време робството във Франция е премахнато, но ситуацията е коренно различна в колониите и най-вече в Санто Доминго. Условията за живот на робите са ужасяващи, продължителността на живота им е изключително кратка, понеже е било много лесно и сравнително евтино да бъдат заменени с други роби. Били са експлоатирани, бити и измъчвани, докато е дошъл момент, в който са нямали какво повече да губят. Това ги обединява и сплотява, а религията им още повече засилва желанието и увереността им за предстоящия бунт. Самата Алиенде казва: „Не мога да си представя успеха на това въстание без вудуто. То е съставката, която е обединила тези хиляди роби, идващи от различни страни и етноси, с различен произход, език и религия.” Според Алиенде те са били толкова убедени, че духовете на техните предци вървят редом с тях (всеки бунтовник е бил обграден от около 10 000 духа), че успяват да надвият огромната Наполеонова армия и по този начин поставят началото на първата независима чернокожа република.

Разказът на Алиенде  представя в запленяващи детайли революционната история на Хаити. Тя описва много подробно различните фракции, около които са съсредоточени конфликтите: републиканци срещу монархисти, чернокожи срещу мулати, аболиционисти срещу плантатори, роби срещу господари. Авторката описва епохата достоверно и в най-малките подробности: шапки с щраусови пера, рокли с висока талия, блюда от прасенца сукалчета, гарнирани с череши. Героите в романа са не по-малко колоритни: зашеметяващата куртизанка Виолет и френският офицер, който се жени за нея; истеричната жена на плантатора и господар на Зарите, господин Валморен; необикновената лечителка леля Роуз; любовникът на Зарите, който става бунтовник и се присъединява към лидера на робската съпротива Тусен Лувертюр. Въпреки тези завладяващи персонажи стилът на романа е традиционен и класически. Но къде тук е магическият реализъм, толкова присъщ на останалите романи на Алиенде?

Магическото в романа се проявява именно в пресечната точка между историята на Хаити и пропитият с вуду фолклор на робите. Не случайно Хаити вдъхновява едно от най-ранните споменавания на „магическия реализъм” в литературата. След едно пътуване през 1943 г. до там, кубинският писател Алехо Карпентиер написва есе, в което застъпва тезата, че за разлика от европейския сюрреализъм, в Латинска Америка фантастичното не е нужно да бъде (пре)откривано чрез преобръщане или издигане над реалността посредством абстрактни форми и нагласени комбинации от образи. Вълшебното в тези земи е заложено и съществува съвсем естествено в самата история, география, демография и политика на Латинска Америка. Той доразвива тази своя идея в „Царството тук на земята”, където главната тема е точно робското въстание в Хаити. Всичко това вдъхновява Алиенде за „Островът под морето”.

И двата романа съдържат епизод, който онагледява свръхестественото в историята на Хаити. По-сдържаният подход на Алиенде тук се различава от експерименаторския подход в по-ранните й творби. През 1758 г. най-видните плантатори изгарят жив тогавашния лидер на бунтовниците Франсоа Макандал, еднорък роб беглец и могъщ вуду жрец. Според легендата, той се спасява от пламъците, превръщайки се в комар. „Макандал често се вселяваше в тайнствения свят на насекомите”, пише в романа си Карпентиер. Във версията на Алиенде обаче тази история е въпрос на гледна точка: „Белите (…) видяха овъгленото тяло на Макандал. Негрите видяха само една празна клада.”

Интересното при Алиенде е, че поставя жените в центъра на историята за робския бунт и разказва събитията през техните очи. Тя заменя африканския бог на войната Огун с богинята на любовта Ерсули. (В един епизод, който най-много се доближава до магическия реализъм, Ерсули обладава Зарите, но не можем да бъдем сигурни дали това не се случва само във въображението й.)

Заглавието „Островът под морето” е свързано с афро-карибското схващане за Рая. На този митичен „остров” са намирали подслон душите на мъртвите, той е представлявал Рая за всички неуспели да се върнат в родината си, в онази Африка, от която са били така насилствено откъснати.

Подобно на „Къщата на духовете” и „Инес, моя душа”, „Островът под морето” може най-добре да бъде описан като епична историческа сага, която обхваща в себе си няколко поколения персонажи  и техните съдби. Алиенде винаги е била много убедителна в разкриването на силния драматизъм и дълбоката емоционалност на героите си, но тук тя не по-малко успешно демонстрира техния гняв и безпомощност – нейните описания на отношението към робите на Валморен, особено сексуалните посегателства над Зарите, често са шокиращи. В най-силните си моменти, „Островът под морето” е елегантен,  затрогващ роман, изпълнен с неподправено чувство на загуба: „Много години минаха, а кръвта продължава да се лее, напоявайки душата на Хаити“, казва Зарите, „но аз не съм там, за да скърбя”.