3
1128

За реваншизма, формализма и науката в градския дизайн

ndk1
Снимка Надежда Чипева, Дневник

Безсмислено е да крещиш, когато блъскат чинелите.

неизвестен автор

Още по-безсмислено е, когато чинелите са цял оркестър и повечето от блъскащите не са музиканти. И са лишени от чувство за ритъм. Но въпреки очевидното безсмислие, понякога в човек се появява плаха надежда, че все пак съществува някаква възможност да му се противопостави.

Архитектурният ансамбъл НДК

Реализацията на ансамбъла НДК през 1981 г. трансформира структурата на София на юг от центърa. До този момент бившият пазар Баба Неделя беше вторичен урбанистичен полюс [1] спрямо градообразуващия и генетичен полюс на София – пл. Света Неделя. В съотвествие с тази роля бяха и неговите функционални и физическите параметри. Със своята ограничена, функционална активност и физически габарити пазарът Баба Неделя не беше в състояние да диктува организацията на пространствата и физическите измерения на заобикалящата го градска структура.

Със своите функционални и физически характеристики ансамбълът НДК създаде качествено нов урбанистичен полюс. Тази трансформация измени не само поляритета в градската структура, но и създаде нови функционални и физически зависимости между различните елементи на средата, която го заобикаля. Сградата на НДК се превърна във визуален репер и доминанта [2] в тази част на града. Цялото пространство около сградата беше проектирано и реализирано така, че да бъде категорично подчертано това качество. Беше създаден един архитектурен ансамбъл, в който различните компоненти – паркови и площадни пространства, водни огледала, паметникът „1300 години България” и уличните фасади от рамката на ансамбъла бяха оразмерени и съобразени с основната цел на проекта – да подчертават доминиращата роля на сградата на НДК. След реализацията й тя подчини функционалните и физически характеристики на заобикалящата градска среда до такава степен, че всички бъдещи промени задължително да са съобразени с нея. Казано по друг начин, всичко, което характеризираше средата преди това – комуникации, организация на пространствата, физически измерения и пр. остана невъзвратимо в миналото.

Без да се подлагат на анализ архитектурно-художествените достойнства на ансамбъла НДК в настоящия текст, по една или друга причина, след 1989 г. той стана един от носителите на негативизма към близкото ни минало. Най-силно той се изяви спрямо паметника „1300 г. България”. Това отношение породи и реваншизъм за възстановяване на разрушеното при неговото създаване.

В архитектурата обаче не винаги реставрацията е възмездие за несправедливостта.

Много често несправедливостта в миналото ражда реваншизъм в настоящето. Той най-лесно лекува разочарованието от провала му. Но присъщо ли е той да диктува средата, която градим за бъдещето? Според мен не!

1a
Снимка Стара София

Да! Премахването на Мемориала на загиналите от Първи и Шести пехотни полкове беше една неправда! Да! Той трябва да бъде възстановен! Но това трябва да е съобразено с реалността в градската среда, която обитаваме сега, а не според носталгията и емоциите по безвъзвратно загубеното материално минало. Самоцелното пресъздаване на стари форми с нови материали и технологии е еклектика. Лишени от патината на времето, те най-често се превръщат в кич. Кич, с какъвто България вече е претоварена!

Крайно време е да се осъзнае, че паметникът „1300 години България” няма само противоречива художествена стойност, а е и неделима част от един хармонично изграден архитектурен ансамбъл. Той е ветрикаленият акцент, който балансира хоризонталните пропорции на сградата на НДК и я превръща във фокус на архитектурната композиция. В традиционната българска архитектура, преди и през Възраждането, този принцип създава ансамбъла между църквата и кулата-камбанария към нея. Според него е изградена и обемно-пространствената композиция на Рилския манастир. Толкова ли е сложно да се осъзнае?

Препоръчвам на всеки да направи следния експеримент – точно сега, защото листата на дърветата не биха му пречели. Да застане на ъгъла бул. „Патриарх Евтимий” и ул. „Хр. Белчев” с лице към Витоша и да направи снимка на сградата на НДК с паметника „1300 години България”. След това да тръгне към Витоша и когато отмине паметника, да направи втора снимка, само на сградата на НДК. После да сложи двете снимки една до друга и, без да се взира в детайлите, да прецени коя повече му харесва. Просто е! Опитайте!

Без своя вертикален акцент, имам предвид неговите физически параметри, а не художествени качества, сградата на НДК се превръща в самотна дразнеща грамада върху фона, който създава планината Витоша. Премахването му „озъбва” още повече агресивния панорамен силует, създаден от безконтролното ново строителство в квартал Лозенец. Погледнете очертанията му от бул. „Фритьоф Нансен”! Те са на стихийно формирало се обиталище от третия свят – Лима, Кито, Дака или покрайнините на Кайро. Подобен силует няма нищо общо с този на един европейски град, при това с древна история. Да! И други европейски столици предлагат подобна панорама в своите крайни квартали, но никога от своя център.

Реставрирай чувства, а не формализъм в сърцата на хората.

Мемориалът на загиналите от Първи и Шести пехотни полкове трябва да се възстанови. Но е твърде примитивно това да се прави в съвремената градска среда с изразни средства от миналото. Формалното им възстановяване като извинение на обществото за допусната някога слабост е точно толкова честно за нараненото честолюбие, колкото купуването на индулгенция.

Мъдростта казва, че умните се учат от грешките на другите, а глупавите от собствените си. Докога ние, българите, ще отказваме да се учим дори от собствените си грешки? И ще продължаваме да го правим, след като има толкова много примери за подражание в света, в който живеем? През 2001 г. Ню Йорк преживя своята най-голяма катастрофа в близо 500- годишната си история. До основи беше сринат един от неговите символи – кулите близнаци на търговския център. Но нюйоркчани не го възстановиха, въпреки че имаше и подобна идея, защото надделяха разумът и познанието. Спомена гражданите на Ню Йорк оставиха в историята, а запазиха само пиетета към невинните жертви. Те създадаха нещо ново, което обедини болката от миналото и вярата в бъдещето. Докога ние ще живеем само с болка и в минало?

Може би науката би върнала разума и на нас.

Ако излезем извън сферата на емоциите, възстановяването на Мемориала на загиналите от Първи и Шести пехотни полкове в стария му вид е неприемливо, както от гледна точка на новоизградената урбанистична среда, така и от загубената символиката, от която той е бил част някога. В миналото, освен място за възпоменание, той е и плавен преход между две зони. Първата, обществена и активна – парка със своята жизненост, и втората – полуиндивидуална и пасивна – плаца и казармите на Първи и Шести пехотни полкове, където всички загинали са прекарали част от живота си, преди да го дарят на Родината. Не зная колко наши съвременници биха вникнали в тази композиция от пространства и символика, от земно и безсмъртно, от движение и покой. Можем ли да възстановим сега цялата тази сакралност само с три стени? Мисля, че не се е родил архитектът, който би го постигнал.

В пространствено отношение старият Мемориал създаваше едно полузатворено пространство, на което две от стени бяха каклан на масивни сгради. Това предизвикваше усещане, че човек се намира в ритуална зала под открит небосвод. Възможно ли е да се възстанови сега това чувство, ако се издигнат само три стени, свободно плуващи в парковата среда? Мисля, че и това не е възможно.

От гледна точка на обемно-пространствената композиция възстановяването само на трите стени с автентичните им размери също е твърде неприемливо. Те са несъизмерими с тези на новосъздадената околна среда и преди всичко с измеренията на нейната доминанта – сградата на НДК. В каквато и да е конфигурация, обединени или изолирани една от друга, те биха били брутално обемисти, за да се впишат безконфликтно в заобикалящата ги природа, и презрително дребни, за да образуват композиция със сградата на НДК.

Това дотук не е епитафия за един мемориал.

Това са само три от основните изводите, които биха могли да се направят от един кратък морфологичен анализ относно възможността Мемориалът на загиналите от Първи и Шести пехотни полкове да бъде възстановен в автентичните му измерения на автентичното му място. Съобразяването с тях не е задължително, но обществото трябва да бъде информирано. Мемориал на загиналите от Първи и Шести пехотни полкове трябва да има, независимо дали на това или на друго място, но той трябва да бъде изграден в хармония с градската среда, която го заобикаля. Науката, професионализмът и съвременните технологии предоставят неограничени възможности за това.

Всичко изложено дотук е изцяло лично мнение, но преди да завърша, за да премахна каквито и да е съмнения в някаква зависимост, бих желал да споделя една мисъл, която много ценя и често цитирам. Тя е на един от най-съвършените енциклопедисти на ХХ век, Бъртранд Ръсел – науката само казва как са нещата, а не как те трябва да бъдат.

 

Арх. Емил Коцев е роден през 1950 г. в София. Завършил е архитектура във ВИАС (днес УАСГ). През 1988 г. заминава като политически емигрант в Австрия. Десет години по-късно емигрира в Канада, където специализира Морфология на градската структура и се заминава с научна работа в Университета Лавал, Квебек. До 2006 г. има и частна практика и строителна компания в провинция Квебек и Онтарио. Работи по проекти в България и Франция. 

Сред по-значимите му проекти са жилищен комплекс за Дипломатическия корпус в Алже, Алжир, жилищни сгради и магазини в Квебек и Миссисага, Канада, проект за нова българска църква в Ниагара Фалс, Канада, резиденция на престолонаследника на Абу-Даби (колектив), рехабилитация на имение във Франция и др.

Научната му работа е свързана с еволюция на урбанизацията на остров Орлеан, Квебек, Канада, урбанизацията на кв. Лимоалу в Квебеки изследване на градоустройственото развитие на София.



[1] Качество в градската структура според едни от основателите на типоморфологичния анализ в урбанизма – Каниджа и Майфер.

[2] Една от петте основни характеристики на градската структура, които се подлагат на анализ при всеки проект в областта на съвремения градски дизайн. Формулирани са от Кевин Линч в края на 50-те години на ХХ век.

 

3 КОМЕНТАРИ

  1. Помните ли оранжевите макетни ножчета, пуснати в Кореком, MAXIM CCUTTER L (MAX.CD.LTD JAPAN)? Фурор! И аз имах това оранжево чудо, невиждано дотогава, изкарах бая проекти ( и хонорари) с него, още си го пазя.Който е виждал макетите на НДК, не може да забрави тягостното чувство за ъгъла от 45 градуса, с нарязаните линеарно макетни картони (вносни)с тънък винилов пълнеж.Цели години нашите архитекти режеха възторжено с макетните ножчета и чудноватите ъгловати макети бяха българският иновационен принос в архитектурата. Тънката лайсна пред широко усмихнатите лица на другарите от ЦК и в Държавната комисия бе : Дворецът е проектиран чрез два пресичащи се квадрата ( познайте под какъв ъгъл), древно-български символ, това за 1300 годишнината… Айде, отвън как да е, но отвътре кошмарът на ъгловите проекти с макетно ножче в стил „Изрезков“ е плачевно-комичен… Лошо и грозно, перфектно и шлифовано съчетани, не може да се отдели кое е по-лошото и кое – по-грозното… Друг е въпросът за т.нар. „синтез на декоративно-монументалните изкуства“, а трето и четвърто е, какво съзерцаваме днес, гордостта-шедьовър на другарския Златен век в момента се пука по шевовете с тоталната си грозотия и трийсетгодишната пълна художествена девалвация. Отвратително грозна в голямата си част. Износена. Нефункционална ( пустееща и неизползваема в 90% от годината) чудовищно стълпотворение, египетска пирамида с осем нива надолу. Чудно ми е, що за естети са тези граждани, насядали самодоволно в мръсните полиетиленови шатри, току до Грамадата, пиещи скъпи напьиткьи, вероятно имащьи се за истински Западняцьи. Но айде и ЕнДеКа-то ( имаше кокетно поздравче „ЕнДеКак си?“ и обяви „Апартамент до НДК“) да го прибавим към феномена бул.Витоша, Магурата и Агурата. Става дума за осмоъгълния петокрил. Дни преди официалното откриване някакъв трегер вижда, че върху облицовъчните плочи (скъпо, та скъпо, но закрепени тъпо)има някакъв матиран мръсноват слой. Другарят могъщо заповядал на експресно повикани пожарникарски коли да махнат на секундата това безобразие, че да зарадва с блясък Човека с главно Ч, наричан по онова време Тато, при откриването. Дошли онези с маркучите и за нула време изчегъртали с мощни струи скъпия предпазен филм ,нанесен срещу корозия от атмосферни реагенти с препарат, изписан с валута от АВстрия, на стойност има-няма 300 000 западногермански марки…В резултат фугите задържали киселинната влага, железарията ръждясала за десетина години и осмоъгълният петокрил остана без перушина. Но това не е всичко, другарки и другари, както се казва в рекламата. ЕДна разходчица по т.нар. партийни площади, представителна гордост пред Дипломатическия корпус, гордо развеждан от Тато, днес разкрива колосална разруха и грозотия, резултат от некадърната архитектурна инвазия. От Резиденция Банкя, през площадите в Асеновград, Смолян, Котел, Калофер,Двореца във Варна,Михайловград, Благоевград, Кюстендил, В.Търново, Арбанаси, хотелите, Партийните дворци, да не броя, навсякъде виждаме последиците от макетите с прочутото идиотско макетно ножче ( съвпаднало хронологично с Мегаломанията в кратък срок), ерзац-облицовките от неподходящи плочи( съсипани и изпочупени) и гадно-грозните медни покриви. За Паметниците-мегалити от залеза на Соца да не отваряме дума, че там става страшно… Та така. А Осмоъгълният петокрил анатомично променя скута си в напълно скопена посока….

  2. Вярно е, доста архитекти през 80-те години на миналия век налитаха на 45 градусовия триъгълник, мислейки, че по този начин правят нещо изключително нестандартно.
    Но не всички.
    Няколко примера – театърът в Смолян, операта в Стара Загора, Историческия музей в Благоевград, Двореца на спорта във Варна.
    И ако НДК като замисъл беше морално остарял още по време на проектирането му, същото не може да се каже за паметника 1300 години България.
    Паметникът 1300 години е артефакт на епохата и е безумие да бъде унищожен.
    Никоя културна нация не би допуснала подобна глупост.