1
957

За революцията на пасторите в ГДР

SONY DSC
© Frank H. Bromme

Мирната революция в ГДР доведе до падането на Берлинската стена преди 25 години. С пастор Райнер Епелман, един от водачите на източногерманската опозиция, разговаря Людмила Димова.

Райнер Епелман (р. 1943 г.) е сред водещите фигури на източногерманската опозиция. Още в младежките си години се дистанцира от режима в ГДР. Заради „прозападната ориентация” на семейството си и отказа да членува в младежката комунистическа организация няма възможност да завърши гимназия и да следва архитектура. След издигането на Берлинската стена баща му остава в Западен Берлин, където работи, а майката с четирите деца живеят в Източен. Синът учи за зидар и работи осем години. Призован е в Народната армия, но отказва да носи оръжие. Изпратен е в строителните войски, но отказва да положи клетва пред ГДР и лежи 8 месеца в затвора. По-късно учи евангелистка теология и става пастор в Самарянската църква в квартал Фридрихсхайн, Източен Берлин.

Не се подчинява на изискването дейността на Църквата да се ограничава до пастирската грижа и милосърдието. Участва в многобройни инициативи за разоръжаване и мир и се превръща в един от лидерите на движението за мир и човешки права в ГДР. Младежките богослужения и блус месите в неговата църква представляват нови форми на протест срещу режима. Заедно с комуниста дисидент Роберт Хавеман съчинява Берлинския апел, публикуван на 25 януари 1982 г., в който се призовават двете германски държави да започнат преговори за разоръжаване. След това Райнер Епелман е обявен за „враг на държавата № 1”. Арестуван е за кратко, Щази го следи неотлъчно, по дирите му са пуснати над 40 нещатни сътрудници.

След 1990 г. открива, че в досието му фигурират планове на убийство чрез инсценировка на катастрофа. Държавна сигурност изправя Епелман пред избор: да напусне страната или да лежи в затвора. В досието му с дата април 1989 г. е записано: „Той заема позицията: „Остани в страната и се съпротивлявай всекидневно”.

През октомври 1989 г. заедно с други представители на Църквата е сред създателите на партия „Демократичен пробив”, където впрочем работи и бъдещият канцлер Ангела Меркел. През април 1990 г. влиза в правителството на Лотар де Мезиер, първото демократично избрано правителство на ГДР, като министър на разоръжаването и отбраната. По същото време става и ръководител на „Демократичен пробив”, която се присъединява към Християндемократическия съюз. В обединена Германия Райнер Епелман е избран за член на Бундестага от ХДС (1990–2005 г.). Двамата с пастор Маркус Мекел, също опозиционен водач в ГДР, един от основателите на Социалдемократическата партия в ГДР, а по-късно депутат в Бундестага, работят за осмислянето на миналото на ГДР. Райнер Епелман е председател на Анкетната комисия за преоценка на историята и последствията от диктатурата на ГЕСП. През 1993 г. излиза автобиографичната му книга Чужденец в своя дом. Моят живот в другата Германия. Днес е почетен председател на Германската федерална фондация за преоценка на диктатурата на ГЕСП.

Той дойде в София, за да участва в конференцията „Християнските църкви, гражданското общество и комунистическото наследство. Опитът на България и Германия” (23–26 април 2014), един от организаторите на която беше сп. Християнство и култура.

SONY DSC
По време на конференцията в София, редом до своя съратник пастор Маркус Мекел (вдясно) © Frank H. Bromme

Демонстрациите в ГДР започнаха от църквите, след служба хората излизаха на улиците със свещи в ръце. Защо наричат мирната революция в ГРД „революция на пасторите”?

В ГДР имаше постановление за събиранията, според което по принцип всеки гражданин имаше право да организира събрание или демонстрация, но всъщност това правеха само организациите и партиите, а всички те бяха унифицирани от Германската единна социалистическа партия. Затова до есента на 1989 г. нямаше събрание или демонстрация, които да не бяха организирани от политическа партия или организация. По някое време ние в Църквата разтълкувахме едно от изреченията в това постановление – че единствено църквите имат право сами да регламентират своите събирания и носят отговорност за това. Събитията от 1988–89 г. всъщност водят началото си още от 1982 г. По това време всяка вечер ние гледахме по западногерманската телевизия демонстрации във ФРГ, Холандия, Дания, САЩ под мотото „Спрете надпреварата във въоръжаването”. Имаше опасност от Трета световна война, която отново щеше да се води на територията на Германия. Ние, християните, размишлявахме как може да се подобри тази сложна ситуация и това доведе дотам, че през февруари 1982 г. комунистът Роберт Хавеман[1] и евангелският пастор Райнер Епелман формулирахме и публикувахме апел, който се превърна в акт за раждане на движението за мир в Евангелистката църква.

Връщам се на постановлението за събиранията: единственото пространство, където можеше да се говори по същество за неща, които не бяха официално благословени, бяха църквите. Ние приканвахме хората на църковни служби с убеждението, че конкретна задача на християните е да направят по-сигурен мира в Европа. Това бързо разбраха и тези, които не бяха членовете на Църквата, не бяха християни или пък бяха католици. Не питахме кой е евангелист, католик или баптист, в нашите групи имаше и атеисти, комунисти. Тези кръгове се разгърнаха, укрепнаха, хората се срещаха редовно. Решавахме, че ще се срещнем идната седмица или след четири седмици, и можехме да сме сигурни, че това ще се случи, че държавата няма да се намеси. Тя наблюдаваше с недоверие, но не желаеше генерално да влоши отношенията си с Евангелистката църква и затова търпеше със стиснати зъби. Тя следеше, на богослуженията винаги присъстваха внедрени хора от Щази. Това означаваше, че по време на диктатурата единствено в Църквата имаше място за събирания, единственото свободно място, където хората се осмеляваха да говорят за своите потребности, страхове, очаквания и искания. Затова се срещахме там. Затова имаше хора, които след мирната революция казаха: всъщност това е християнска, евангелистка революция, започнала с църковно богослужение. Заглавието на една книга, излязла в Германия, беше От молитва към демонстрация. Хората се молеха, намираха сили и утеха и след това излизаха на улицата с убеждението, че вършим богоугодно дело, като се намесваме в начина, по който се управлява тази страна. Ние си връщахме гласа, който бяхме изгубили. Бяхме се превърнали като почти всички хора в Централна и Източна Европа в шепнещи, в хора, които говорят тайно или в семеен кръг това, което мислят. А тогава отново започнахме да говорим публично. Това беше процес на самоосвобождение. Може би никога след Втората световна война Евангелистката църква не е била толкова близо до хората, както през 80-те години. Църквите, които през 80-те години отвориха вратите си за тези движения и християнски групи, бяха пълни. Ние имахме претенцията за еднолично представителство, бяхме единствените, които можехме да предложим нещо, от което дошлите при нас се нуждаеха, за да живеят.

Католическата църква не се намеси. Вероятно причината е, че генералното поведение на църковните общини и диоцези се определя в Рим, а не в Майсен или Берлин. Докато при нас решението дали да се проведе подобно събрание в нашата църковна сграда или в енорийската ни зала, се взима не от епископа, още по-малко от Световния съвет на евангелистките църкви, а от конкретната управа на общината, от нейния църковен съвет.

Какво се случи с вас след публикуването на известния Берлински апел?

Щази ме арестува, но след три дни се наложи да ме освободи, защото получи упрек от църковното ръководство и защото Федерална република Германия обяви, че ще протестира, а една седмица по-късно трябваше да се проведе Мадридската среща[2]. ФРГ даде сигнал на ГДР: ако Роберт Хавеман бъде арестуван само заради това, че е написал текст как да се гарантира мирът в Европа, ако бъде поставен под натиск или изгонен от страната, това ще влезе в дневния ред на Мадридската среща. А ГДР – по това време вече управляваше Хонекер – имаше нужда от възможно най-добър международен имидж. Трябваше да ме пуснат, но зная, че над 40 нещатни сътрудници са ме следели, телефонните разговори и кореспонденцията ми бяха контролирани. Сам открих подслушвателни устройства в жилището ми, трябваше да подам жалба „срещу неизвестно лице” – със сигурност беше Щази, но не исках да ме упрекнат, че твърдя нещо, което не мога да докажа. Случаят, разбира се, не се изясни. Зная, че многократно са правили опити да ме убият. Открих по случайност и това в моето досие. Голяма част от досието ми в Щази, подобно на досиетата на други заинтересовани лица, е унищожена. Но материалът, който осветлява опитите да ме убият, е бил продаден от един висш офицер от Щази, който е имал достъп до него, на списание Шпигел. То го публикува и така се запознах с досието, което в противен случай сигурно щеше да бъде унищожено. Това беше след мирната революция. От януари 1992 г. дадохме възможност на всеки германски гражданин да се осведоми в създадената междувременно Служба за документите на Щази дали има досие и да го види. Аз бях сред тези, които в първия ден, когато това стана възможно, видях досието си. А това, за което ви разказах, не бих могъл да видя. Защото водещият офицер, който наблюдава определени хора и ръководи нещатните сътрудници, при получаване на инструкция е трябвало да унищожи досието, но той не е издържал на изкушението да спечели бързо пари и го е продал.

Щази ви наблюдава по онова време. Страхувахте ли се?

Разбира се, че се страхувах. Страхувах се, че ще ме пребият или отново ще ме затворят. Понеже вече бях лежал осем месеца в затвора, си въобразявах, че съм издържал, че дори съм излязъл по-силен. Казвах си: не могат да ме сплашат с повторно арестуване. За щастие бях твърде наивен, въобразявах си, че в Централна Европа в края на ХХ век няма да стигнат толкова далеч, че по нареждане на държавата да убият гражданин. Не зная дали щях да направя всичко, което направих, ако наистина знаех, че е на живот и смърт. По това време вече се бях оженил и имах четири деца.

Какво изпитва един пастор, ангажирал се с толкова неспецифични за Църквата задачи?

Сравнително наивно се бях решил да стана пастор. Исках да бъда архитект, което не се получи, след като през 1961 г. Валтер Улбрихт построи Берлинската стена. До 13 август 1961 г. посещавах гимназия в Западен Берлин, защото нямах право в Източен Берлин.[3] Останах в Източен Берлин без право да завърша училище, бях призован в Народната армия, отказах да нося оръжие и бях пратен в строителните войски, но отказах да положа клетва пред ГДР и попаднах в затвора за осем месеца. Излязох от там по-силен, казах си: щом си в затвора и знаеш защо си там, няма да пропаднеш. Другото, както вече споменах, не можех да си го представя, затова не се страхувах. По-късно в моята работа като пастор открих, че принадлежа към най-свободните граждани на ГДР. Получавах възнаграждение от Църквата, бях наясно, че докато нямам криминално деяние, дори да ме затворят по политически причини, Църквата ще продължи да изплаща възнаграждението ми и моята съпруга и четирите ми деца ще имат от какво да живеят. В съвсем друга ситуация би било семейството на един инженер в държавно предприятие, който по политически причини влезе в затвора и му спрат заплатата. Бях привилегирован, тогава си казах: трябва да използваш възможностите, които имаш. За щастие това бяха сторили редица свещеници: наистина да използват свободата, която имат. А не, както Киркегор казва, да размахват криле като гъските на брега: ние можем да летим, ние можем да летим, по-добри сме от другите, без никога да полетят.

Имаше много свещеници, които по различни причини не полетяха, не отвориха вратите. И аз го усетих тогава като нападки и гняв от страна на моите колеги, на моите братя: „Това, което правиш, няма нищо общо с нашата Църква”. Или пък водачите на Църквата ми казваха: „Заплашваш дейността и съществуването на цялата Църква”. Животът ми беше много напрегнат, но в крайна сметка много богат и успешен. През 80-ге години преживях тежка катастрофа, бях закаран в болницата със счупен шиен прешлен, ако не бях получил веднага медицинска помощ, щях да остана парализиран на 35 години. В такава ситуация, ако ме бяхте попитали, сигурно щях да отговоря съвсем различно, но сега съм неимоверно радостен и мога да кажа: „Алилуя!”.

Как ви помогна упованието в Бог в онези години?

И в затвора, където попаднах на 20 години, знаех, че не съм сам. Оттогава зная, че можеш много да прочетеш, да чуеш от другите, но да го преживееш сам, да го изстрадаш сам – това е съвсем друго. Вероятно е част от израстването в политически смисъл, да поемеш риск и да кажеш: „Готов съм”, докато другите казват: „Да не съм луд – не поемам този риск” – заради самия себе си, заради вярата и убежденията си, заради децата си. И дори когато си сам, живееш с вярата и убеждението, че не си сам. Имаш утеха, навън има хора, които мислят за теб, молят се за теб, мислят как да ти помогнат, като ти осигурят адвокат… Затова за мен като християнин със структурирана вяра сигурно е било по-лесно, отколкото за този, който мисли, че трябва сам да се справя.

Как стана така, че след мирната революция много хора на Църквата влязоха във властта и осъществиха реално промяната?

Причината беше, че ние, свещениците, отворихме вратите и поемахме отговорността за това, което се случваше в църквите. Не просто отключвахме вратите, но и организирахме, та дори модерирахме събиранията. Казваха се неща, от които ни се завиваше свят. Там бяха и хората на Щази. Трябваше да се грижим да не се стигне до убийство или групата да се разпадне. Това ни направи по-подготвени за демокрацията. Освен това пасторите обикновено са научени да говорят свободно. А и ние, християните, единствени по време на диктатурата в ГДР познавахме свободните избори. Изборите на ръководства и съвети на църковните общини, на синоди бяха свободни избори, каквито иначе в ГДР нямаше. Затова на централната кръгла маса седяха трима богослови, а на регионалните кръгли маси присъстваха още много свещеници. И това имаше нещо общо с факта, че можахме да предложим пространства на свободата и сами да ги изпълним. Така бяхме придобили качества, които другите нямаха и тепърва трябваше да изградят. Затова по време на мирната революция, а и след нея на много ръководни позиции – в областните и окръжни съвети, като депутати в Бундестага, канцлер, федерален президент – са все хора, които имат нещо общо с Църквата.

Не ви ли ограничава партийната дисциплина? На конференцията в София присъства и вашият съратник пастор Маркус Мекел, бивш депутат от Бундестага, но от Социалдемократическата партия. Работите с него, макар да сте в различни партии.

Свързват ни нашите убеждения и общата ни биография. В продължение на шест години работехме интензивно заедно в анкетните комисии на Бундестага. Неведнъж сме прекрачвали партийните граници, взимахме решения, които не са тясно партийни. Създаваха се коалиции от християндемократи, социалисти и зелени – все бивши правозащитници, които от гледна точка на житейския си опит прокарваха решения срещу партийните политици.

В края на 1990 г. първият общ германски Бундестаг започна преосмислянето на диктатурата на ГЕСП. Беше формулиран един призив за помирение, защото хората от ГДР и от Федералната република бяха живели съвършено различно, освен това между 16-те милиона граждани на ГДР имаше извършители, имаше жертви, имаше и хора, които са били равнодушни и просто са наблюдавали случващото се. На нас, депутатите през 1991–1992 г., не ни беше никак лесно. Имаше различни идеи, премислихме много неща. Много се радвам, че възприех идеята на Маркус Мекел да се създаде анкетна комисия – не трибунал, не съд, както някои искаха. От подобни идеи ме побиваха тръпки. Питах се кои са тези, които нямат никаква вина, кои са праведниците, които ще бъдат съдии? Германският Бундестаг се занимава с тази тема два мандата – общо шест години. За първи път в историята на Германия най-висшият орган на управлението, Бундестагът, се изправя пред собствената си история. История, която още не беше осмислена. Ние говорехме не за отдавна мъртви жертви, а за хора, които са сред нас, които страдат, задават въпроси, изпитват гняв.

Аз съм почетен председател на Германската федерална фондация за преоценка на диктатурата на ГЕСП, а Маркус е почетен председател на съвета на фондацията, който взима принципните решения, докато ние трябва да осъществим практическата работа. И двамата с Маркус чуваме от нашите партии едно: „Трябва да акцентираш по-силно върху нашите настоявания, нашите потребности”. Аз бях упрекнат, че не правя достатъчно за ХДС, а Маркус – че не прави достатъчно за СДП. За щастие си казахме, че докато и двамата получаваме такива удари, вероятно постъпваме правилно.

Какви са целите на фондацията за преоценка на диктатурата на ГЕСП?

Първоначално в Бундестага беше създадена анкетна комисия, за да благоприятства помирението в обществото. На нас ни беше ясно, че за да можем да се помирим, преди това трябва да говорим за вината, трябва да се даде публичност на това, което само подозираме или изобщо не подозираме. Истината ни прави свободни. Трябва да можем да говорим за нея. И след като работихме два мандата – от 1992 до 1994 г. и от 1994 до 1998 г., разбрахме, че нямаме мнозинство да продължим трети мандат. Макар да имаше ред неизследвани полета, например икономиката – каква роля е играла политиката в ГДР върху нея, доколко управляващите са се намесвали във всекидневния живот на източногерманците… Затова предложихме на парламента да създаде фондация. Тя възникна през 1998 г. и съществува до днес. Междувременно се наложи убеждението, че както не бива да се забравя времето от 1933 до 1945 г., което трябва да служи като предупреждение, така трябва да се помни и времето от 1945 до 1989 г. За да разберат подрастващите, които, слава богу, познават само демокрацията, че тя с всичките си грешки, трудности, равнодушие е ценност в сравнение с всяка форма на диктатура, защото предлага повече шансове за всеки. В името на нашето бъдеще трябва да помним миналото. Затова е важен образователният аспект, да се разказва за миналото – не само с научна, но и с педагогическа цел. В началото това не ни беше ясно. Но броят на тези, които могат да свидетелстват за диктатурата и са преживели разделението на германската нация, с всеки изминал ден намалява, а расте броят на тези, които не познават това време, за които то е толкова далечно, колкото и времето на кайзер Вилхелм или Наполеон. Не е все едно какви последици може да има от това. На 30 януари 1933 г., убеден съм, нашите предшественици не са гласували за Втората световна война или за смъртта на евреите, те са избрали Националсоциалистическата партия и Адолф Хитлер, защото са мислели, че това е най-доброто за тях самите и за Германия. Не трябва да допуснем хора, които познават само недостатъците на демокрацията, да се хванат на въдицата на демагозите. Трябва да им помогнем, да им кажем, че всяка форма на демокрация е по-добра от всяка форма на диктатура, независимо какво ни обещават диктатурите. Цената, която ще се плати, ще бъде ужасна.

Работим с училищата, с учителските съюзи. Доскоро имах между 200 и 300 срещи годишно в училища и университети. Непрекъснато забелязваме, че интересът към това време е огромен. Затова учителите, професорите, които работят по темата, могат да се обърнат към нашата фондация, към фондация „Берлинска стена” и затвора на Щази в Берлин (днес мемориал), за да се свържат със свидетели на епохата.

Вие сте министър в първото демократично избрано източногерманско правителство на Лотар де Мезиер. Когато днес се обръщате назад, съжалявате ли за нещо?

Не изпитвам точно съжаление, не съм бог, аз съм човек, с грешки и слабости. Правехме грешки, основната беше, че приехме проблема за обединението на двете части на Германия в едно цяло, след 40 години съвършено различно развитие, като фискален проблем, като финансов, икономически, екологичен, законодателен проблем, проблем на елитите и т.н. (всички области на живота и политиката трябваше да се променят), ала едно нещо пренебрегнахме, че всичко това е човешки и междучовешки проблем. Закони могат да се направят относително бързо, ако има воля; улици, сгради могат да се построят относително бързо; за 5–6 години положихме 17 млн. км телефонни линии. Но как да обясниш на човек, израснал в диктатура, живота в демокрация, тя не е само удоволствия. Всеки ден трябва сами да взимаме решения, да се борим за работното си място, да учим, да мислим, и то в свят, много по-динамичен от преди.

Интервюто е публикувано в сп. Християнство и култура, бр. 93/2014

 

 



[1] Роберт Хавеман(1910–1982) е германски комунист, участник в съпротивата срещу националсоциализма и критик на режима в ГДР. Б. а.

[2] Срещата в Мадрид на Конференцията за сигурност и сътрудничество в Европа, 1980–83 г. Б. а.

[3] Заради отказ да членува в младежката комунистическа организация Райнер Епелман няма право да положи матура, за да продължи в университет. Б. а.