Според режисьора на „Трудно е да бъдеш Бог” знаменитата фраза на Стругацки „Когато възтържествуват сивите, винаги идват черните” е валидна за всяко време. Със сценаристката Светлана Кармалита, съпруга на Алексей Герман, разговаря Лора ТРАЙКОВА.
Руската сценаристка Светлана Кармалита беше специален гост на 18-ия София Филм Фест, за да представи „Трудно е да бъдеш Бог”, последния филм на своя съпруг и колега – режисьора Алексей Герман. Кармалита участва в написването на сценария на филма по едноименната повест на Братя Стругацки, а след смъртта на съпруга си завършва платното с помощта на сина си – режисьора Алексей Герман-младши.
„Трудно е да бъдеш Бог” има богата предистория. Първият сценарий е бил готов още през 1968 г., но след инвазията в Чехословакия властта се плаши от паралелите, които зрителите могат да направят между филма и действителността, и го спира. Направата на филма продължава 13 години. Какви бяха най-големите пречки за създаването му?
Ако имате предвид външни пречки – нямаше никакви. Бяхме в приятелски отношения с нашите продуценти, а те се отнесоха благосклонно към това, че филмът се снимаше толкова дълго време. Върху Альоша нямаше нито политически, нито друг натиск, но през втората половина от работата по филма той просто беше много болен и това ни забави.
С какво този филм беше толкова важен за него, че държеше на всяка цена да го завърши? Какви послания непременно искаше да предаде с него?
Трудно ми е да говоря какъв е бил животът на Альоша, преди аз да се появя в него. Ние се запознахме през август 1968 г. Повестта на Братя Стругацки беше изключително популярна сред четящите хора в Русия. Тя отговаряше на всички желания на читателите – четеше се леко и даваше възможност на мислещите хора да направят паралел между нашата власт и живота на другата планета. Тези паралели бяха ярки, не можеха да бъдат подминати, а читателите помнеха отделни фрази от повестта и ги цитираха масово. По същите причини и Альоша също се е почувствал силно увлечен от „Трудно е да бъдеш Бог”.
В своите филми той не отправяше послания към човечеството. Смяташе, че има закономерности в историята на цялата цивилизация. Знаменитата фраза на Стругацки „Когато възтържествуват сивите, винаги идват черните”, Альоша смяташе за валидна за всяко време. Сега, ако влезете и интернет, ще видите, че огромно количество хора още си спомнят и четат повестта. А тя притежава действено, подбудително свойство и предизвикваше размисли за живота изобщо.
Лично вас с какво ви интригува тази повест? Четох, че с Герман не сте били на едно мнение за всичко. Едно от работните заглавия, например, „Хроника на Арканарското клане”, изобщо не ви е харесвало.
Винаги когато работехме с Альоша, много спорехме. Да, на мен не ми харесваше заглавието, на което той се беше спрял в един момент. Но като цяло най-много не ми харесваше финалът. Впрочем това се отнася за двата му последни филма. Тук аз се оказвах правата. И Альоша се съгласяваше с мен. По сценариите се трудехме с взаимно уважение към мнението на другия. А когато започвахме работата над филма и изникваше някакъв повод за спор, преимуществото беше 100% на страната на Альоша. Защото на снимачната площадка той измисляше неща, които на мен и през ум не биха могли да ми минат. Аз си казвах: „Това изглежда толкова просто, обаче как ли му е хрумнало?” И в работата му с актьорите, и в постановките на кадрите…
Какво имахте предвид, че сте се оказала права за финалите?
Логиката на написването на сценария на предишния ни филм „Хрустальов, колата” беше, че героят не може да продължи да живее в привичните за него условия. Затова аз предложих на Альоша да изобразим това, като героят напусне дома си. В „Трудно е да бъдеш Бог” пък много време разсъждавахме как героят може да се раздели с тази планета, на която е прекарал 20 години, с приятелите си, с дома си. Ако го направеше, щеше да се превърне в предател за много от хората около себе си. Мислехме, че и зрителите ще го осъдят, ако постъпи така. И затова ние го оставихме на планетата.
Черно-белият цвят е характерен за филмите на съпруга ви. Защо, въпреки напредъка на киноизкуството в техническо отношение, той не пожела да снима в цвят един толкова сложен и мащабен във визуално отношение филм?
Това е дълъг разговор. Алексей смяташе, че звукът е навлязъл в киното прекалено рано и така не е дал възможност на нямото кино да се доразвие. Смяташе, че същото се е случило и с цветната лента. А що се отнася до войната, не само той смяташе, че в нея няма цветове – всичко е черно-бяло. Черно-бялото кино дава много повече възможности на вътрешната представа, личното усещане за нещата, защото фантазията е много индивидуална. И на всеки зрител, който успее да влезе във филма, – а поначало да влезеш в него не е никак лесно, той е доста сложен за възприемане, – черно-бялото кино му диктува да напасва в мислите си цветовете от картината, която е пред очите му. За Альоша беше много важно какво именно черно-бяло кино да използва. Черното може да се разпадне на много оттенъци на цвета. Например в „Хрустальов, колата” всичко беше разположено в границите от ослепително бяло до антрацитено черно. Докато в „Трудно е да бъдеш Бог” Альоша използва оттенъци на сивото.
Наистина ли за зрителите е толкова трудно да навлязат във филма, да възприемат историята, ако съдите от реакциите до момента?
Въобще не очаквах такава силна и положителна реакция от страна на зрителите, каквато получихме. Това не е част от професията ми и аз обикновено не говоря за тези неща. Но за арт филм, който се разпространява със 150 копия в Русия, „Трудно е да бъдеш Бог” се представя доста добре. Но не това е важното.
Що се отнася до този филм, Альоша измисли съвсем различни закони на кинопроизводството: вкара пряк поглед от екрана към зрителя, отказа се от това камерата да показва винаги този, който говори. При монтажа реши да показва не този, който говори в момента, а събеседника му, защото смяташе, че думите изразяват достатъчно сами по себе си, а реакцията на събеседника дообогатява картината.
И най-важното: в училище всички сме учили разбор на литературно произведение. Във всяко едно има завръзка, кулминация и развръзка. На Альошa му беше омръзнало да разказва разбираеми истории. Той казваше, че героят трябва да се показва с цялото му обкръжение, с проблемите на живота на това обкръжение, защото само тогава той би могъл да бъде разбран. Затова на екрана има много персонажи. Невинаги можете да разберете веднага кой говори. Докато е на тази планета, на която животът съответства приблизително на 10-и век от нашата цивилизация, на героя му е забранено да извършва каквито и да било постъпки – той може да бъде само свидетел. Така завръзката във филма се разтегна до час и половина, а това си е трудно за обемане.
Вие завършвате филма след смъртта на съпруга ви заедно със сина ви – Алексей Герман Младши. Как работихте така, че да останете верни на идеите на Герман?
Ние разполагахме с всичко необходимо, за да завършим филма без проблеми. Изображението беше готово, звукът – също, имахме вече и музика. Трябваше само да съберем всичко в едно. Не трябваше нищо да измисляме. Още повече, че нашето семейство живее много сплотено. Имахме невероятно количество записи. И затова многократно проверявахме дали не сме внесли при монтажа нещо свое, т.е. стремяхме се изцяло да изключим собственото си отношение към материала. Синът ни е отличен професионалист и след като на премиерата в Санкт Петербург ми казаха, че филмът абсолютно принадлежи на бащата, аз се убедих, че не сме сгрешили.
В какво се състои работата ви като главен редактор на „Ленфилм”?
Съвсем накратко мога да споделя, че установих, че не е вярно твърдението, че в „Ленфилм” няма добри сценаристи. Всеки продуцент подбира това, което му е близко. Всъщност в Русия „Ленфилм” е единствената киностудия, която произвежда свои филми. „Мосфилм” се превърна в компания, предлагаща услуги, снима само филмите на своя директор – режисьора Карен Шахназаров. А ние искаме „Ленфилм” да е продуцентски център, който да отговаря за своята продукция, като се започне от намирането на сценария до крайния продукт. В момента, например, кандидатстваме за държавна субсидия с един сценарий, но имаме трудности и това е част от работата ми – трябва да открием адекватен режисьор. Търсим човек, в чиято кръв някак си е попаднало малко от таланта на Георгий Данелия и изобщо на грузинското направление в киното. Това е леко, прелестно кино, третиращо сериозни проблеми. А за съжаление у нас е този подход в правенето на кино е абсолютно изгубен.
Успех в намирането на този режисьор, както и в намирането на идеен наследник на Алексей Герман извън факта, че синът ви е наследник на професията му.
Благодаря ви. Но знаете ли, в изкуството няма наследници, има съвпадения.
