0
1398

За религиозните измерения на руско-украинската криза

С френския историк Антоан Аржаковски разговаря Юлия Талева

arj 222

 

В анализите си на руско-украинския конфликт често изтъквате неговите религиозни фактори, както и ролята на християните за мирния процес. Какви са религиозните измерения на кризата?

 

Религиозното измерение на руско-украинската криза според мен се явява на три равнища. Първото равнище е църковно-институционално, което е очевидно. Имам предвид това, че в началото на 90-те г. на ХХ в., с разпадането на Съветския съюз и независимостта на Украйна, Московската патриаршия не дава автономия на Украинската православна църква, явно смятайки, че последната не е достатъчно зряла, за да бъде автокефална. Това предизвиква схизма с формацията на патриарха на Киев, която е предпоставка за политическата схизма. А после патриарх Кирил заявява, че Крим трябва да бъде част от Русия и подкрепя президента Путин, възстановявайки каноничната власт на Руската църква върху Крим. Така че се забелязва как настоящият политически разрив е бил обусловен от религиозен разрив. Тук се изправяме пред проблема за даването на автокефалия, който, както знаете, е сред въпросите за Всеправославния събор. Това е първото равнище.

Второто равнище е историческо. Състои се в това, че всяка от страните има свой собствен прочит на историята. Тезата на руските историци като Карамзин е: „Ние сме единствените наследници на Киевска Рус“. Същото твърдят украинските историографи като Грушевски: „Ние, украинците, сме единствените и истински наследници на Киевска Рус“. Украинските историци не са доосмислили ролята на св. Александър Невски, неговата тактика на сближаване с татарите. От своя страна руските историци пропускат факта, че Киевска Рус се разпростира до Галич, Волиния и част от Белорусия поне до XVI–XVII в. Те смятат, че тамошното население е било от поляци, нямащи нищо общо с наследството на Киевска Рус, което е погрешно. Така че всяка страна се e стреми да си присвои изключително наследството на Киев. Нещо познато за Франция, тъй като ние сме били в подобно положение спрямо германците. След смъртта на Карл Велики и разделението на империята през 843 г. французите и германците са си съперничили в претенциите да са единствени наследници на Свещената римско-германска империя. За нейните истински наследници се обявяват и кралете от династията на Капетингите, и германските и австрийските императори и историческата нишка на съперничеството свършва с две световни войни. Разрешението идва със създаването на Европейския съюз, който е могъл да се изгради именно благодарение на преосмислянето и осъзнаването на общата история, на утвърждаването на нейните важни дати в европейската историческа памет. Това е основата на европейската идентичност. Аналогични процеси протичат в момента в Украйна и в Русия. Това е второто ниво, на което част от отговорността се пада на религията. И княз Александър Невски, и княз Ярослав Мъдри са православни светци, но за мене най-важният пример за святост и мъдрост от историята на Киевска Рус е този на светите братя Борис и Глеб. Те не просто са загинали като мъченици за вярата, те са страстотерпци, умрели за общото благо, за обществения мир и ред. Да поемеш жестокостта върху себе си по примера на Христос в името на общия мир като висша ценност – ето това се е загубило в хода на историята.

А третото равнище на религиозното измерение всъщност надхвърля рамките на руско-украинския конфликт и се отнася изобщо до европейската цивилизация. Някои религии са по-благосклонни към модернизма, други виждат опасност в него. Православната църква обикновено твърди, че модернизмът е опасен. И в известен смисъл има право да го твърди. Защото всички катаклизми в историята ни от ХХ в. насам – климатичните катастрофи, ядрените катастрофи, световните войни – са плод на модерността. Затова и не става дума да клеймим консервативно настроеното православие срещу модернистите, които се борят за правата на човека. Но същевременно тези модернисти и борци за човешки права защитават и положителни ценности като свободата на съвестта, правовата държава, демокрацията. Това е конфликт, който сме замели под килима, без да го разрешим от 1989 г., от края на Студената война. Слушахме американци като Хънтингтън да ни предупреждават, че навлизаме в шока на цивилизациите, но не поставихме сериозно икуменическия въпрос, който според мен е основен: как да се помирят православният и католико-протестантският подход пред големите предизвикателства на съвременния свят. Когато Путин съумява да убеди Виктор Орбан или Марин льо Пен да го подкрепят в кампанията срещу Украйна, той се опира на идеята: „Ние носим силата на традицията, ние сме гаранцията за съхраняването на ценностите от заплахите на модерния свят“.

Как обяснявате съучастието на Путин и йерархията на Руската църква в това противоборство със Запада, срещу чийто модел Путин противопоставя евразийската идея, която в същността си е твърде далеч от православието?

 

Относно Путин всичко е много просто. Той е може би най-богатият човек в Русия, натрупал е огромно състояние – тези факти са добре документирани от проф. Карън Дауиша, в тях няма и сянка от съмнение. Той пази властта и богатствата си, инструментализирайки всичко, включително Църквата, в своя полза. По-сложен въпрос е защо Руската православна църква влиза в логиката на евразийската доктрина, противопоставена на Запада. Но си мисля, че ако Църквата в нещо е отчасти права, то е в твърденията, че Западът е в духовна криза. „Уверявате ни, че Западът е богат, справедлив, прекрасен и т.н., но ние сме изпатили от Запада от 90-те години насам, знаем как у нас се настаняват западни компании, как ни налагат правилата си, как оттам прииждат разни евангелизатори, без да зачитат собствените ни традиции и вяра. Убеждавате ни в културния възход на Запада, а вижте какви хора печелят „Евровизия“, не знаем мъже ли са, или жени; легализирате еднополовите бракове и евтаназията – всичко това е срещу нашите ценности“. Църквата има право да твърди това. Проблемът е, че отстоявайки ценностите си като висши, тя предлага връщане в Средновековието. Наблюдава се някаква идеализация на Средновековието. В Руската църква има кръгове, които дори говорят за канонизация на Иван Грозни. Силно се идеализира и личността на Николай II, за когото много твърдения не отговарят на истината и който беше канонизиран.

 

Обяснявали сте неведнъж, че след разпадането на СССР руският народ търси основите на идентичността си в старата автократична форма на царизма и неговата връзка с православието. Не се ли дължи в голяма степен на това и трудната декомунизация в православните страни – на остатъците от византийския модел на симфония между държава и Църква?

Ако в момента преподавам усилено Евсевий Кесарийски, то е защото той е родоначалникът на концепцията за византийската симфония и защото искам да покажа неговите недостатъци. Моята теза е, че и днес Православната църква още се опира на Евсевий Кесарийски, за да изгражда отношенията си със света. Евсевий Кесарийски е смятан за значим православен епископ, за бащата на църковната история, но четейки внимателно неговото „Похвално слово за Константин“, ще открием влиянието на неоплатонизма. Наистина Евсевий е участвал в Никейския събор през 325 г., но няколко месеца преди това, на Антиохийския събор, е защитавал Арий, подкрепял е арианството. Затова твърдя, че тезата за византийската симфония, теоретизирана от Евсевий Кесарийски, не е християнска. Това разделение на душата и тялото, като императорът се грижи за тялото, а патриархът за душата, не е християнско схващане, защото християните не делят тялото и душата. Те смятат, напротив, че процесът на въплъщението е процес на синтез на тялото и душата. Сещам се за „Левиатан“, филма на руския режисьор Звягинцев, по-точно за разговора между управника и епископа. Епископът казва: „Прави каквото искаш. Ти управляваш, ти имаш власт над тялото. За мене това не се отнася. Аз се занимавам само с душите“. С това разделение епископът оправдава бруталното и жестоко действие на управника. Тъкмо това прави Евсевий, когато оправдава бруталното действие на Константин, когато позволява да се инструментализира Църквата в негова полза. Убеден съм, че православните днес носят отговорността да признаят недостатъците на своя богословско-политически възглед. Руските емигранти във Франция, чиито трудове съм изследвал, Бердяев, Булгаков и т.н., са се стремили да представят на Запад учението за иконата и преди всичко да покажат, че православието е излязло от периода на цезаропапизма. Че навлизаме в нов период, който трябва да изграждаме и осмисляме. Това не означава да се претопим в днешната боледуваща демокрация, към която и те са били критични през 30-те години на миналия век. Ала те са разбирали, че демокрацията има положителни страни и трябва да се изнамери модел, който да съхрани най-ценното от източната система на Евсевий Кесарийски, а именно, че нашият земен ред е призван да се уподоби на небесния ред – нещо, което модерният свят е забравил – и същевременно да се запази най-доброто от западната идея за основните ценности, които съединяват тялото с душата: това са свободата (на съвестта), равенството и братството. Тези европейски ценности защитават днес украинците, които определят своята революция като революция на достойнството. Те отхвърлят автократичната логика, която стреля по мирно демонстриращите студенти. Трябва да търсим синтез между Източна и Западна Европа с най-доброто от нашите политически традиции. Западна Европа се нуждае от това българите, поляците, украинците, руснаците да внесат една по-духовна богословско-политическа визия. А те, от своя страна, трябва да приемат, че правото е нещо основополагащо за изграждането на мирна държава. Истина е, че правната култура на православието е много слаба.

Пълният текст на интервюто може да прочетете в брой 101 на сп. „Християнство и култура“

 

Антоан Аржаковски е френски историк, потомък на православни емигранти. Роден е през 1966 г. Защитава докторат във Висшето училище за социални науки в Париж на тема „Поколението на религиозните мислители от руската емиграция. Изданието „Путь“ (1925–1940)“. Между 1989 и 2002 г. работи като дипломат във френското Министерство на външните работи. Бил е директор на френския Университетски колеж в Москва, аташе по сътрудничеството в образованието в Киев и заместник-директор на Френския институт в Украйна. През 2004 г. основава Института за икуменически науки в рамките на Католическия университет в Лвов и до днес е член на неговия административен съвет. От 2011 г. е един от ръководителите на изследователския отдел „Общество, свобода, мир“ в Бернардинския колеж в Париж. Инициатор е на откритата там през 2013 г. нова учебна дисциплина „Етическа и религиозна култура“ с подкрепата на представителите на различните вероизповедания във Франция. Автор е на многобройни трудове за историята на православната мисъл, бил е лектор в различни европейски и американски университети. Сред последните му книги са: Русия-Украйна – от война към мир? (Russie-Ukraine, de la guerre à la paix?, Paris, Parole et Silence, 2014), Какво е православие? (Qu’est-ce que l’orthodoxie?, 2013).