0
1479

За Рим, величието и упадъка

a1

Неаполитанецът Паоло Сорентино спечели неотдавна Оскар за чуждоезичен филм с най-новата си творба „Великата красота”, разказ за блясъка и упадъка на Вечния град. Филмът е включен в програмата на София Филм Фест 2014 (16 март, 20.30 часа в зала 1 на НДК).

Шестият пълнометражен проект на италианския режисьор Паоло Сорентино разказва за римския журналист Джеп Гамбардела, елегантен застаряващ плейбой, язвителен и ироничен коментатор, крал на модните соарета, сред блясъка и празнотата на Вечния град.

Как постигате баланса между историческия класицизъм на Рим и съвременния декаданс, който описвате във филма си?

Истината е, че това са двете страни на една и съща монета: величието на този град и упадъка на нашето съвремие. Исках да покажа красота на изгубения свят, в сърцето на Рим, чието неоспоримо великолепие се набива в очите на всички. Целта ми беше да избегна лесната формула в стил „в едно прекрасно място, живеят също и чудовища”. Тези чудовища трябва да бъдат разбрани и обичани. Филмът ми се занимава в по-голяма степен с определена форма на човешко поведение, във всичките му аспекти, отколкото с една конкретна история.

a2

Вашите персонажи са пропити от Вечния град. Към какво се стремят те?

Тези римляни се опитват да придадат конкретен смисъл на събития, които им се изплъзват от всяка гледна точка. Те приличат на настоящето – един странен исторически период, чиито преобладаващи характеристики в Италия се свеждат до липсата на икономически подем и крах на илюзиите. А когато напредъкът отсъства, всички последици се посрещат с прояви, лишени от стил. Хората, които описваме, наподобяват екрани, скриващи истинската същност на човешките същества – болка, меланхолия и носталгия. Тези индивиди се стремят постоянно да се самоизтъкват и си служат с един толкова очевиден ексхибиционизъм, че лъжите за живота им се прикриват зад неистови, екстравагантни демонстрации. Протагонистът на „Великата красота”, от друга страна, се опитва да пробуди закърнели чувства, готов е да се откаже от лъжите на този живот, изпълнен единствено с тържества и приеми, и да се остави в ръцете на една монахиня, съвсем обикновена жена, която умее да казва само истината…

Дали пък десетилетието „Берлускони” не ускори този упадък?

Да, без съмнение, въпреки че корените могат да  бъдат открити по-назад в годините. 80-те бяха период, белязан от експлозия на нравите, с излишъци от показност, лишен от истински чувства и изпразнен от съдържание. Берлускони получи това наследство, придаде му по-голяма „видимост” и го представи като модел за подражание…

a3

Каква еволюция откривате между „Сладък живот” на Фелини и настоящото описание, което правите на римското общество?

Историята на Фелини разказваше за един позлатен свят, надарен с необикновена наивност, в ентусиазма на икономическото възраждане от следвоенния период. В моя филм елитът,  който тича от прием на прием, от празник на празник, осъзнава своята бедност откъм ценности, своята непоследователност, макар че тази жестока констатация се отрича публично.

Какви са разликите между вашата естетика и тази на Фелини?

Фелини си остава най-великият италиански режисьор. Изобретателността и фантазията, които внася в киното, са нещо, на което не сме ставали свидетели никога преди. Опитвам  да се държа на почетна дистанция и в никакъв случай да не мечтая да бъда сравняван с този уникален гений. Единственият ни общ „терен” са темите, с които се занимаваме, и описанието на същото общество.

И все пак, чувствате ли се като наследник на Фелини с този филм?

Ако питате италианските журналисти, те ще ви отвърнат, че никога няма да съм такъв. Да приема възможността да бъда смятан за духовен син и продължител на неговото дело, би било твърде самонадеяно. „Великата красота” се спира на контекста и ситуациите, описани някога от Фелини, като извежда на преден план самата среда и начина, по който тя се е променила оттогава. Както и останалата част от обществото. Аз се опитвам преди всичко да въз-произведа реалността, да я измисля отново, с помощта на въображението. Единствената възможност за мен да конструирам даден филм е да концентрирам въображението си върху реалността, играейки си с възможностите на фантазията.

Рим остава ли Вечният град или предвиждате как ще потъне един ден в колективното корабокрушение на този упадък, който ни показвате?

Трудно е да го формулирам еднозначно. Писателят Марио Солдати написа една важна и доста обезпокоителна фраза: „Рим е градът на вечността. Но неговият вечен характер символизира също и смисъла на небитието.” Този образ е толкова зашеметяващ, че ме плаши…

Превод от френски Екатерина Лимончева, в. „Ла Кроа”

Паоло Сорентино е роден в Неапол през 1970 г. През 2001 г. дебютният му игрален филм – драматичната комедия Един мъж в повече, е селектиран за фестивала във Венеция и е оценен както в родината на режисьора – Италия, така и извън нея. Филмът отбелязва и началото на дългото му сътрудничество с любимия му актьор Тони Сервило. През 2004 г. Сорентино снима втория си игрален филм – Последствията на любовта, който е включен в конкурсната програма в Кан. Филмът има голям успех и печели много награди, включително пет Давид на Донатело. Две години по-късно Паоло Сорентино отново е в Кан със Семейният приятел. С четвъртия си филм Il Divo – портрет на италианския премиер Джулио Андреоти, той печели наградата на журито в Кан през 2010 г.

Освен Оскар за чуждоезичен филм „Великата красота” спечели Европейски филмови награди’13 за най-добър филм, изпълнител на мъжка роля на Тони Сервило, за режисура и монтаж; БАФТА; Златен глобус за чуждоезичен филм и др.