1
1069

За Рождество, градовете и „благоволението”

KYanakiev

Всяка година преди Рождество Христово по медиите ни започва едно характерно вайкане. „Българинът” (и по-широко – „съвременният либерален човек”) е изгубил културата на празнуването, превърнал е големия християнски празник в тържество на консумативизма, забравил е храма, забравил е дома, всичко е „завъртял” около хипермаркета и мола… Сам аз неведнъж съм се включвал в този хор на оплакването.

Днес, в предрождественския ден, бих искал да си призная, че в това „дежурно” вайкане, въпреки изкушението да се „прибавя” към него, аз все пак всякога съм усещал и определена доза лицемерност.

Че „нашият съвременник” е преимуществено не-църковен, е неотрицаемо. Неотрицаемо е обаче, че и критикуващите го медии са такива, при това в още по-голяма степен. И все пак „нашият съвременник” в Европа твърде отчетливо се отличава от българина в предрождественския период. Случвало ми се е да бъда в големи западноевропейски градове в края на ноември и мога да засвидетелствам разликата.

Първо – още далеч, далеч преди празника централните улици и площади в тези градове грейват от светлина. Големите магазини също се пременяват в бляскави одежди. Улиците се препълват с хора, отварят лавки, предлагащи греяно вино и сладкиши, и хората се стълпяват пред тях. Разбира се, че всичко това е мотивирано от „кайроса” на пазара, но трябва да си особено зложелателен, за да не почувстваш и още нещо. Градът се актуализира като общност през тези дни и дори – възвръща нещо от традиционната си (домодерна и ранномодерна) занаятчийска „душа”. Защото е безспорно, че душата на традиционния европейски град е не административна и служебна, а по-скоро занаятчийска и пазарно-съборна. Да, вярно е, че родилното ядро, сърцето на града е пазарът, но пазарът в един (все още) не-анонимен, спектакуларен, телесен смисъл на тази дума: пазарът като площад, на който различните занаятчии и „майстори” се надпреварват да покажат своите „чудеса”, „шедьоври” (chef-d’œuvre е занаятчийски по произхода си термин). А това означава – да поразят, да удивят своите съграждани, да ги „спрат” при себе си. За да го направят обаче, освен умели и предприемчиви, те трябва да бъдат и ведри, и изобретателни, и най-важното – великодушни и общителни. Ето защо пазарният площад на един традиционен град е и мястото, където „домовете” (семействата) излизат от себе си, за да се срещнат помежду си, за да се видят едни други, за да се покажат едни на други – за да влязат във връзка. И значи в традиционния европейски градски площад има постоянно „зашифровано” нещо празнично, театрално. Неслучайно в далечните векове преди модерността там са се разигравали, върху специални платформи, представянията на празничните мистерии по сюжети от Св. Писание. Площадът е имал ритуалния „код” на своето периодично актуализиране, пробуждане. Големите църковни празници са били „кайросите” и на градските площади, а това означава – и на събирането на града като общност. В храма той, градът, се е събирал като евхаристийна църковна общност, като „еклесия” (което буквално също означава празнично събрание), за да засвидетелства принадлежността си към Христос на това място, на площада около храма пък се е събирал, за да засвидетелства принадлежността си към това място изобщо.

Разбира се, че много от това отдавна се е трансформирало, изменило, наистина – изветрило се е, меркантилизирало се е. Но не напълно, не докрай. В предрождественския период „либералният градски европеец” – и това е усещал всеки, който е бил по това време в старите му градове – е съхранил нещо от специалния благослов на този празник, който както е известно гласи: „Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение”. Защото, трябва да се забележи, че самото струпване на хората по площадите и улиците, самото „отпускане на душите” (и да, да – на кесиите) под огромните светила на електричеството и неона, е разпростиране на някакъв „мир”. Самите делници, далеч преди Рождество, се пронизват от нещо специфично долавящо се: безмирието на делника (защото делникът е задъхан, обременен, затичан и – без-мирен) е „отложено настрана”. „Бягането” по пистите на „конкуренцията” и „предприятията” е спряно. Светлините привличат хората да излязат вечер, да се стълпят, да са всички заедно, да са „на-едно”, да са – „градът”. И ето „градът” е влязъл в период на мир със себе си. И „между човеците” има „благоволение”.

Защото не е, не е само търговска примамка огромната, двадесетметрова елха, изправена от партера до купола на четириетажния хипермаркет и накичена с огромни блестящи топки. Тя е и „благоволение”, демонстрация на блага воля: „заповядайте, удивете се, развеселете се”. Не е само „промоционален трик” великолепната коледна опаковка на изненадващата бонбониера, сякаш наистина изработена в работилницата на дядо Коледа. Тя е и „благоволение”: „това е специално за вас, това е специално за празника, благо-волете и вие, позволете си благо-волението да си вземете от тази блестяща радост”.

За забелязване е, че на така обмърморваните от някои „коледни базари” в западноевропейския град, както търсенето, така и предлагането е най-вече именно израз на „благоволение”. Защото на тях търговците не изнасят неща, които през останалите дни в годината „ги няма”, или „за през останалите дни са твърде скъпи”, или са „особено нужни”. Не, изнасят се най-вече радостотворни неща, „чудесии”, чудноватости – изнася се, най-вече, свръхизобилно. В което има и добре преценена „пазарна логика”, но и – „благоволение”. А и предрождественският купувач купува най-вече от „благоволение”. За да „изненада” някого, за да „зарадва” някого – не за да „обогати” дома или близкия си. Спира се на лавката с греяно вино на площада не защото са го привлекли с нещо нечувано, а за да прояви „благоволението” да поприказва с непознат съгражданин, за да послуша „благоволението” на непрестанно и особено старателно през тези дни пускащия шеги, карнавално дегизиран продавач – за да се потопи следователно в „благоволението” на у-миро-творилата се и заусмихвала се общност на своя град.

Всичко това безспорно го има в „консумативното” празнуване на „либералния” и секуларизиран европеец. Колкото и да заслужава критика за глухотата си към първата част от рождественското славословие: „Слава във висините Богу”, ние не можем да си изкривим душата и да кажем, че той напълно е загубил чувствителността си към втората и третата му част. Защото той все още помни, че дни и дни преди Рождество на земята слиза особен „мир” и „между човеците” трябва да се прояви „благоволение”. Дори знае това „благоволение” –  като подобаващия за гражданина дълг преди Рождество.

Тъй че, вместо всеки път да се впускаме в дежурното (и пак повтарям – доста лицемерно у повечето от нас) критикуване на „безудържния консумативизъм на съвременната Коледа”, нека по-добре този път, наистина, както казват, да се вгледаме в себе си. Да се вгледаме и да се попитаме – къде са тази година и малкото светещи украси по улиците ни? София тази година е особено тъмна и унила. Някакви каканижещи фалшиво „Jingle bells” белобради кукли по определени ъгли, клечащи като просякини продавачки на полуплешиви елхови клончета – ето всичко, което се забелязва. И най-вече, никакъв дух на общност. „Средната” – както я определят – класа търчи по магазините, за да „реализира” от месеци обмисляните и пресмятани „по-големи” покупки, или пък – в по-малко състоятелната си част – калкулира как да се вмести в предварително определената сума за подаръци. Каква ти общност на града – в него тази година живеят грижливо противопоставените едни на други от същите тези вайкащи се медии „умни и красиви” протестиращи, сърдити на всичко по-младо „контрапротестиращи”, изтерзани от месеци зъзнене по обсадения площад и катедралния храм полицаи, изцеждащи поравно злост и сиромахомилство „интелектуални” публицисти, маниакализирани и параноични „патрули”, оглеждащи се за „сирийски бежанци” и т. н. и т. н. При това всички до един базисно раздразнени от идиотските заклинания, с които медиите се опитват да катализират казионно „коледно настроение”. На земята ни няма нито мир, нито „между човеците благоволение”. И дори във висините да се възнася „слава”, никой не може да я чуе.

Накрая ще кажа следното. Сигурно в онази страноприемница в покрайнините на провинциалния Витлеем, в която за Иосиф и Мария „не се намери място”, тъй че Младенецът се роди в обора й, сред животните, нея вечер спрелите се там пътници са се веселили. Най-вероятно са и пили и викали. Ние обаче не чуваме и дума на упрек за тяхната слепота. Родилият се Младенец е благословил заедно с целия свят и тяхната малка общност и поне помежду им през тази нощ със сигурност е царял мир и се е проявявало благоволение. Светото Семейство не се е разсърдило на егоистичната им веселба.

То въобще не се е сърдило. Като нас.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияИгра
Следваща статияДарителство и гражданско участие

1 коментар

  1. Отзвук от коледния пазар на един старинен исторически християнски западноевропейски град

    Външният блясък, преизобилието, доброто настроение, феерията, щандовете – майсторски работилнички, мирисът на вкусно, всичко е така, както уважаваният професор К. Янакиев е описал. Благоволението между хората е, обаче, и извън това време на годината, извън празника. То, доколкото виждам, е резултат на възпитанието, т.е. умението да общуваме нормално. Общото добро възпитание в тукашното общество съм си обяснявал с непрекъснатостта на християнството по тези земи. Местните, обаче, са скептични към тази теория.

    Ако търсите Господ Иисус Христос на коледния пазар, ще Го намерите на традиционната куклена възстановка на Рождество Христово. В разговорите между хората, доколкото съм присъствал, не е ставало дума.

    Търсих картички за Рождество Христово. В търговската мрежа намерих десетки видове – приказни стилизирани изображения с еленчета, елхички, огледални топки, свещи, снежинки и какво ли още не, но Господ Го няма. Няма и няма. Пожеланието е за „Весели празници“. Какво точно се празнува, не е много ясно. Със сигурност, обаче е ясно, казвам го с болка, че празникът (само) за стомаха е трагедия за душата. В крайна сметка намерих картички в най-старата немска катедрала, пред чиито двери ври и кипи коледният пазар. Имаше изобилно разнообразие от цели 4 вида. Четири – четири. Поне хубави и по същество.

    Когато съм посещавал като турист Западна Европа, все съм си мислил –
    „е, поне тук християнството е останало по-живо“. Сега, когато ми се налага да живея в Западна Европа, виждам, че за съжалние не е точно така. Но това е тема за друг коментар, ако има интерес към такъв.

    Пожелавам на всички благоденствено съпреживяване на Рождество Христово!

    Доси Василев,
    любител ветроходец от Варна