0
1378

За Румен Тосков – Рупето

Korica2

В книгата за големия музикант, отишъл си тъй млад, са събрани фотографии, спомени и интервюта. Прочетете откъс от нея: думите на Атанас Гунов за музикантския кръст, който Рупето умееше да носи.

Няколко години след като този изключително фин и безкрайно талантлив творец, отдаден изцяло на голямата си любов – музиката, си отиде от света на живите, неговата сестра Магделена Стоилова ни „подарява” една книга-спомен за него. Книга, в която освен кратък разказ за живота и творческия път на Румен Тосков са събрани много негови снимки, няколко интервюта и думите на неговите най-близки приятели – музикантите, с които е работил, хората, заедно с които е извървял голяма част от творческия си и житейски път. Точно тези думи разкриват непознати на публиката страни от неговия характер, показват колко чист, духовен, вътрешно богат е бил големият наш музикант. Говорят и за друго. Че за всички тях – той, Рупето, е тук, жив в сърцата и спомените, жив с музиката, която е сътворил и изпълнил.

Предлагаме ви откъс от книгата, автор на който е Атанас Гунов.

Катя Атанасова

ЕДИН СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛ В ХРАМА НА МУЗИКАТА

 

„…беше страшно готин –

мил, тих, деликатен, леко стеснителен,

когато трябва да каже нещо,

но много интуитивен,

вътрешно много ласкав,

и толкова добър

в това, което прави –

страхотно добър.

разбираш ли,

от началото на деветдесетте,

когато започваха (те, поколението, което пое щафетата от людмил георгиев и създаде българския джаз)

та до ден днешен

всичко, което може да се нарече смислена музика в татковината,

се крепеше на неговото

кротко, фино, ненатрапчиво, но

вярно присъствие

там, на пианото.

та това не е просто загуба.

това е огромна загуба.

връщане на културния часовник

назад.”

26.7.2010 г.

(От един интернет-потребител, някъде по форумите…[1])

 

RupeТези силни и толкова верни думи за Рупето открих един ден съвсем случайно в мрежата. Стъписаха ме. Наистина, какво повече да каже човек?… Всичко, което ми се иска да споделя в следващите редове, може да бъде смятано и само за допълнение или един вид вариация върху цитирания текст, с който съм повече от съгласен…

š… Към края на 80те години, когато по стечение на най-чудновати обстоятелства се озовах в близост със средата на българските поп- и джаз-музиканти, не след дълго си формулирах за тях нещо като афоризъм: „Тези хора са склонни да влагат силни емоции във всичко друго освен в музиката.

Така изразената формула се превърна в „правило”, което неизменно се потвърждаваше при всяка моя поредна среща-разочарование, но както се случва с всички доказани и проверени правила, то също трябваше да намери своето Изключение, което всъщност – както гласи парадоксалното заклинание на учените – да го потвърди…

Е, тъкмо Рупето щеше завинаги да си остане в моите представи като Великото изключение от онова „правило”.

Най-силните емоции, които е показвал пред мен, са били свързани преди всичко с музикалното изживяване. Това бяха емоции на възхищение от различни музикални творби и пиетет към техните създатели!…

Общуването с него на тема музика бе уникално. Поне за мен не е имало друг човек, с когото в такова просветление да сме си „визуализирали” музика с движения и да сме си показвали различни детайли в едно или друго изпълнение или аранжимент.

Рупето си беше създал свой собствен, много характерен език на тялото, с който изобразяваше различните инструменти и внушаваше спецификата на една или друга партия в аранжимента (колко жалко, мисля си, че нямаше кой да го заснеме в някой от онези моменти!…). Може и други да са се опитвали да правят нещо подобно, но той беше единственият, който наистина раздаваше на околните с пълни шепи (неговите огромни шепи![2]:)) от многото, което бе разбрал и усетил от досега си с музиката – и не само, умееше да го предаде и обясни, но и го правеше с онази безгранична щедрост, която сякаш сама не знае какви несметни богатства дарява…

… В онези юношески години – представяте ли си!? – се събирахме специално, за да слушаме музика! И тогава идваше неговият час… Плътните акорди-клъстери от много тонове, „забити здраво”, както казвахме, Рупенцето акцентираше с помощта на лакътя си. Използваше и изправените пръсти на едната си ръка в ролята на острие, което пробожда, сече или кълца… Показваше как ритъмът „носи”, как брасът добавя остри акценти, как целият аранжимент се движи и групите инструменти сладко се разминават помежду си…

Като го гледах – него и неколцината приятели, които се увлякохме по това визуализиране на музиката – ми хрумна, че може би сме застанали в началата на едно ново изкуство. Близко до пантомимата и танца, но все пак и твърде различно поради съвсем буквалния начин, по който си служеше с музикалната материя, то трябваше да представлява нещо като „обратно дирижиране” – ако диригентите „подават” на своите оркестранти указания относно желания характер, ритмика и динамика на изпълнението, което се създава в момента, това изкуство трябваше да разкрива, да „обяснява” визуално тънкостите на една вече изпълнена музика пред нейния неизкусен слушател…

… За да стане по-разбираемо какво невероятно приключение, каква екзотична приказка представляваше всичко това за мен, ще поясня, че бях единственият човек без музикално образование в тази компания. Познанията ми за музиката се градяха на двайсетина взети от мен като дете (и то чак в прогимназията!) частни урока по пиано – всичко останало беше възторжено слушане на джаз, рок, поп и класика и часове чиста импровизация всеки ден на пианото у дома.

И мога съвсем спокойно да кажа, че в онези години Рупето бързо се превърна в най-големия ми жив учител по музика.

Неговата фигура сигурно присъства скришом зад всяка нота, която съм изсвирил някога. Как се солира, как се акомпанира, как се „пълни”, как се музицира пестеливо (щастлив бих бил, ако някога докрай науча този негов урок!), как се изместват ритмичните акценти – да, тези неща се „чуват” у всички големи пианисти, но е съвсем друго, когато свириш заедно с един от тях или анализираш прослушаната заедно с него музика – едновременно мисловно и емоционално, намирайки се на едно високо и трудно за описание равнище на съзнателност за нейната материя…

Как изобщо стана възможно това?…

… Всеки майстор в някаква дейност притежава една характерна професионална гордост – притежаваше я и Румен, но у него тази гордост не беше горделива – сиреч не се поддаваше на изкушението да става презрителна, превъзнесена.

Може би за описаната добродетел е изиграло роля строгото му възпитание. Помня как още от малък свиреше (на всички инструменти!) в оркестъра на баща си по заведения, изпитвайки цялата прокоба на занаята да бъдеш забавен с музиката си, да доставяш удоволствие на всяка публика…

Да бъдеш изпълнител някъде във фона на музиката – не звезда, не артист, не дори солист, а незабелязано да крепиш цялото изпълнение върху плещите си… Да си болен, да ти е лошо, да вдигнеш температура, но да си длъжен да отидеш и останеш там до късна нощ, и то без никой да узнае за твоето страдание, за да не се помрачи удоволствието на гостите от вечерта…

Този тежък музикантски кръст умееше да носи Рупето от малък – и ето че незабележимо и с видима лекота той понесе и кръста на мнозина други от тази гилдия…

… А следващата причина, поради която стана възможно да работим заедно, според мене изглежда така: вярвам, че големият музикант може не само да изпълнява известни късове музика по приятен или поне приемлив за повечето слушатели начин (това следва да умее всеки субект, приемащ определението „музикант”) – но такъв бива в състояние и да разбира музиката (на другите), способен е да й се радва, да се чувства дълбоко впечатлен от нея, да я схваща емоционално – и в целостта й, и в нейните детайли.

Той не се нуждае, подобно на тълпата, от наличието на „спиращи дъха” бравурни изпълнения, неизказуемо сложни построения и циркаджийски сценични изяви, за да оцени по достойнство едно музикално присъствие. Той се намира в непрестанен контакт със самата Музика…

Благодарение на тази нагласа, за щастие, невероятният професионализъм на Рупето не го караше да се вманиачава в чисто техническата страна на музикалната материя. Въпреки че владееше музикалната техника в изключителна степен, той никога не я издигна в култ! Беше способен да оцени фината чувствителност и изтънчената емоция независимо от липсата на някакво изявено музикантско „постижение”. И да направи всичко по силите си, за да ги подкрепи!

Никога няма да забравя една от редките ситуации, в които съм виждал Рупето наистина ядосан. Случката е отново част от нашите юношески преживелици отпреди десетилетия, но смятам, че е особено показателна за онази нравственост, която той отглеждаше в душата си още оттогава.

Един външен слушател на наша репетиция му беше подхвърлил язвителна забележка относно свиренето ни в дуета на две пиана, който подготвяхме отскоро и чиято звучност тепърва разработвахме. Човекът също беше музикант, и то с голям авторитет. При това забележката му вероятно се отнасяше много повече за мен, който далеч отстъпвах на Рупето в музикално-техническо отношение. Аз самият сигурно щях и да я оставя без внимание – усетих обаче как на Румен му причерня и кипна от тази безпричинна агресия, която очевидно му се стори напълно несправедлива, и той събра цялата си емоция в думите: „Абе, какво ти разбира на тебе главата от дует пиана!?!”

Смаях се – той, кроткият, спокойният, безмерно добрият и отстъпчив, разумен Рупе, тук се изправи като същински рицар и не се поколеба дори за миг да вземе страна!

Ето това имам предвид, когато говоря за подкрепата, която във всеки момент беше готов да окаже той на всички онези неща, в които истински вярваше…

Неща действително фини, дълбоки, за мнозина и невидими, ала за него не само напълно реални, но и задаващи смисъла и стойността на останалото …

… Далеч не всички вярват в астрологията, но тук ще си позволя да кажа и нещо в нейната насока и на нейния език, понеже съм убеден, че той подкрепя човешката фантазия и подпомага нашите усилия да намираме ясни форми на инак смътните психологически черти на характерите.

Рупето беше представител на знака Дева. Според астролозите, които имам удоволствието да познавам, ключовата дума, придаваща смисъл на този зодиакален знак, е „служение”. Девата намира своето върховно осъществяване в земното въплъщение тогава, когато съумее да бъде най-полезна за събратята си. Толкова по-духовна е нейната роля тогава, когато областта, в която се намира това нейно служение, е по-издигната и достойна…

Не познавам друг представител на този слънчев знак, който да приема отредената му роля с такава скромност и достойнство като Румен.

Служението му всъщност бе свещенослужение – в храма на Музиката.

Инструментът, който му бе даден за това служение, беше майсторството.

За мен Рупе си остава най-големият у нас и абсолютно незаменим експерт в редица ключови аспекти на създаването на музика.

Той ще си остане и за в бъдеще – може би за десетилетия напред – ненадминат майстор в едни фини територии на музикалната практика, които мъчно се поддават дори на разграничаване, още по-малко на описание.

В неговия живот виждам символ на висшата човешка интелигентност, прилагана върху един призрачен и мъчно уловим предмет – музикалното изживяване.

Рупето разполагаше с една колкото човешка, техническа, толкова и божествена, духовна мощ – майсторството в боравенето с неуловими звуково-ритмични същности.

… Според мен един от ключовите въпроси на съвремието е този, в чии ръце да бъде дадена техниката – във всичките значения на тази дума.

Защото всяко техническо завоевание – всяко усвоено умение или знание, всеки инструмент или уред, всеки хитроумен метод или традиционно възприет начин на действие – е колосална сила, която субектът би могъл да употреби с най-различна цел – висша или низша, съзидателна или разрушителна, въздигаща или принизяваща душите.

Мисля, че Рупето отговаря на този велик въпрос по начин, който си струва да бъде разбран правилно – със своя живот той ни казва, че техниката трябва да служи на духовността, да се поставя в служба на проникновението, да подпомага творческото озарение, да работи в ситуации, които да правят хората по-щедри, по-умни, по-широко разсъждаващи, по-дълбоко и интензивно усещащи и проникващи в естеството.

Велик в своята скромност, ненатрапчиво духовен, с чиста аура, готов винаги да подкрепи светлата страна, Рупето бе най-ангелското въплъщение на Девата, най-всеотдайният свещенослужител в изкуството, когото бих могъл да си представя.

И днес, когато той отсъства от видимото поле, изпитвам една празнина, една жажда от духовно естество. Това е не само и не просто липса на добрия приятел, на човека, дал ми безброй душевни благини, но и неудовлетворим копнеж към нещата, които тази индивидуалност олицетворяваше за мен.

Силата на неговото майсторство, която правеше трудното да изглежда лесно и достъпно, напълно постижимо с правилно насочване на нашето желание и работа – тази картина сега, когато него го няма, ми изглежда все по-призрачна…

И разбирам, че в моя музикален храм е имало един свещенодеец, без когото днес служението ми се струва празно.

 Атанас Гунов, 22.07.2013 г.


[1] България е малка страна и имам известни подозрения кой е авторът, но предполагам, че едва ли би искал да бъде разкрит, понеже ако искаше, вероятно сам щеше да постави истинското си име под текста…

[2] Вън от метафората, нека да кажа по тоя повод нещо и за музикантите – те ще ме разберат: не познавам, нито съм виждал изобщо пианист с такива гигантски ръце като Рупето. Още като ученик той спокойно хващаше с една ръка дуодецима на белите клавиши (например от до на малка октава до сол на първа!) – ако не го види човек, не може да го повярва!… Това вероятно беше и една от причините за изключително плътния тон, който постигаше: с тези негови огромни ръце отвън изглеждаше, че клавиатурата на рояла му стои като някакво детско акордеонче…