Начало Идеи Гледна точка За свободата – стоически
Гледна точка

За свободата – стоически

Андрей Захариев
28.02.2014
2199

AZahariev

Свободата е в автономията на духа. Така поне се мисли свободата в някои мощни културни и философски традиции. Това означава, че свободата ни не се влияе от това дали сме в отношение на зависимост или подчинение спрямо нещо друго, различно от самите нас, нещо външно. Без значение дали се има предвид зависимост от някого или от нещо. Вътрешната независимост спрямо външното – в това е свободата.

Но човек ограничава сам свободата си доброволно както тогава, когато се оставя да бъде зависим от външното, така и когато се самопоробва. Човек може и често прави от себе си роб на самия себе си.

Още ранните стоици настояват, че постигналият еудаймония, блаженото и съвършено състояние на духа, е този, който не допуска каквото и да било да го притегля, да го привлича и с това да го привързва към себе си, поставяйки го така в състояние на зависимост и значи на несвобода.

Съгласно виждането на стоиците еудаймония-та, която е свобода, се състои в осъзнаването на предопределеността и необходимостта на световния процес и в непоклатимата сила на закона – логос, управляващ космическия ред, сиреч в  потопеността в него и в зависимостта на всичко съществуващо от него. Тъй че в стоическия модел свободен е станал онзи, който разбира добре всичко това и не се оставя то да го ръзвълнува.

Затова според стоиците мъдрият, прозрелият, е безразличен към събитийното, в което той, като всяко едно съществуващо, е вписан неизбежно по силата на всеобщия закон. Така е, защото мъдрият е само външно зависим от събитията в живота му. Дотогава, докато остава вътрешно непокътнат и безразличен, той е свободен.

Но за да си такъв, трябва да си скъсал с нещо от самия себе си. С онова, което те кара да се при-вързваш към събитийното, да се влияеш от него, да участваш духом. А това значи, че самостоятелността на духа от външното съвпада до голяма степен с това да си станал независим и от себе си. Или, казано по-коректно, да си станал независим от част от своята „вътрешност”. Само че това вече е форма на самоотчуждение.

И не извънредно проницателен скептик, както се досещате, би подхвърлил, че в логиката на тази парадигма загрижеността ни за нашата свобода и стремежът ни да станем свободни, да се освободим, вече ни правят зависими. И са го казвали. Скептиците, имам предвид.

Веднага се забелязва и нещо далеч по-важно. А именно, че в стоическата философия свободата е и цел, и хоризонт. Тя се разбира по-скоро като нещо, към което се стремим и което се достига, отколкото като нещо, с което вече разполагаме. Свободата не се мисли тук като вписана в самата конституция на човешкото, а като възможна и постижима перспектива. В тази концепция свободата е краят на един път, който може да се извърви. Свободата е потенция. Ето защо според стоиците онези, които не съумяват да проумеят смисъла на човешкото съществуване, остават несвободни и приковани към своите зависимости. Което им се случва пак по силата на детерминизма, би трябвало да си помислим, следвайки вярно стоиците.

Няма нужда да посочвам отделно принципните разлики между разбирането на стоиците за свободата, от една страна, и християнското понятие за свободата и свободната воля, от друга. За християните свободата е фундаментална особеност на самото човешко битие. Човекът е свободен изначално, още от сътворяването си. И затова го няма онова самоотчуждение.

Самопоробването. Съвременният човек, да речем, се покорява охотно на мисълта, че заслужава. Мисъл, която особено услужливо му се внушава от рекламната индустрия. Ти заслужаваш и заслужаваш всичко. Днешният цивилизован индивид е убеден, че заслужава както крем против бръчки или пяна за бръснене, така и яхта, и обич. Както уважение, така и атол в Тихия океан. Сякаш че със самото си съществуване заслужаваме да придобиваме. А ако не заслужавахме да имаме и придобиваме неща, щяхме ли да заслужаваме да ни има?

Има ли нещо, което да не мислим, че заслужаваме? Или което да мислим, че не заслужаваме.

При всички положения, едва ли има някой, който да мисли, че не заслужава свобода. Някой, който да не мисли, че заслужава свободата си. Понеже всеки знае, че свободата му си е негова и му принадлежи.

И тук се съдържа, мисля си, основният въпрос. Свободата нещо при–надлежащо нам ли е? Свободата някакво наше естествено притежание ли е, или е нещо друго? Да, свободата е нещо друго. Свободата е в самото ни същество, а не нещо, което му е при-също, приспадащо към него. Да си свободен не е нито при-знак, па макар и бил той съществен, нито нещо, което бихме могли да поставим в категорията „отношение”. Дотук с философската спекулация.

Ако разглеждаме свободата не стоически, а социологически, винаги ще опираме до там, че едни чувстват свободите си ограничени и нарушени от действията на други. Дали това, което става в Украйна сега, е резултат от избухналото в един момент желание за повече свобода и от готовността да се бориш докрай за нея? Сигурно е така. Но както и да се развият нещата там, неизбежно ще има и такива украинци, които ще мислят, че онези, излезли да воюват за свободите си, са посегнали на техните свободи. Дали у повечето днешни българи се е изострило до някакъв нажежен предел чувството за несвобода? Всякакви знаци говорят, че това е така. А защо? Защото по-голямата част от българските граждани виждат сега социалната си свобода като незащитена, ощетена и дори насилена.

Сега изглеждаме като общество, което сякаш е в очакване да извърши голям скок, но се задъхва от предстартовото вълнение. И в същото време приличаме на хора, които не вярват сериозно в това, че този скок ще се получи и че приземяването ни ще бъде благополучно. Приличаме на онези авантюристи, които преди първия си скок с парашут са се хванали здраво за вратата на хеликоптера и се двоумят отново и отново дали да го направят. Накрая ги бутат, както знаем.

Говоренето помежду ни за границите на свободата е важно. Изчезне ли то от един социум, затихне ли, значи дните на този социум са към края си. Да продължаваме да говорим тогава.

Андрей Захариев
28.02.2014

Свързани статии

Още от автора