0
1784

За „Свободна Европа” и свободата

Писмо до Асен Мандиков

 

„Чрез радио „Свободна Европа” свободният свят гостува нелегално в България, влиза във всеки дом и информира хората, че наистина има и „по-високо от Витоша и по-дълбоко от Искъра”. Публикува се за пръв път.

Лондон, 18 май 1975 г.

Драги господин Мандиков,

Като дългогодишен слушател на радиопредаванията на „Свободна Европа” бих желал да споделя с Вас някои мисли, които ме вълнуват. След прекарани вече близо 5 години на Запад не мога да крия чувството си, че известни отговорни кръгове в западното общество – и в частност американското – изглежда не разбират достатъчно добре и не оценяват огромната важност на тия радиопредавания. Човек може да си обясни това отношение само с факта, че въпросните хора никога не са живели в днешните условия на източноевропейските народи и водени от детински оптимизъм считат, че това няма да им се случи. Тъкмо в противовес комунистическите партийни ръководства в Източна Европа знаят много добре стойността на радиопредаванията на „Свободна Европа” и биха заплатили най-висока цена за тяхното спиране, намаляване или обедняване. В края на 1968 г. при личен разговор председателят на Държавния съвет Тодор Живков ми каза, че радиопредаванията от Запад трябва на всяка цена да се заглушават, въпреки (цитирам точно) че „за заглушаване изразходваме енергия, колкото електрическата консумация на град Пловдив за една година”.

Дълги години по всевъзможни уважавани и неуважавани вестникарски страници се е писало, че вашите и други сродни радиопредавания били ехо на Студената война. Мога със сигурност да кажа, че без тях щяхме да бъдем по-близо до „горещата” война. Никак не преувеличавам, ако кажа, че с цялата си дейност радио „Свободна Европа” служи на мира така, както едва ли друг род обществено-популярна дейност служи. Самият факт на съществуването му е исторически по-значителен от кое да е друго политическо или дипломатическо действие през последните две десетилетия, защото показва световната загриженост и чувството за отговорност спрямо съдбата на милиони хора. Въобще не може да става въпрос за елементарно противопоставяне на една пропагандна машина на друга, а за цялостна, благородна и последователна защита на достойнството на съвременната цивилизация.

Като бивш член на Съюза на българските писатели и неговото ръководство, като бивш член на много идеологически комисии и съвети, като гражданин, който познава своята страна, мога да претендирам за правото да преценя значението на предаванията на радио „Свободна Европа” за българския народ. В течение на годините, въпреки упоритите заглушавания, радио „Свободна Европа” си създаде една огромна публика, която съвсем предано слуша радиопредаванията. Тъкмо радиопредаванията на „Свободна Европа” предизвикваха сериозни идеологически опасения и на тях най-напред бе залепено прозвището „идеологическа диверсия”. В партийните обяснения на събитията в Чехословакия през 1968 г. особено се набляга на вредата от слушането на „Свободна Европа”. През същата тази година бе създадено т.нар. Идеологическо управление на КДС, една от чиито грижи бе борбата срещу влиянието на радиопредаванията за България и преди всичко тези на „Свободна Европа”. Много пъти се е казвало, че тези радиопредавания са опасен фактор във възпитанието на „социалистическата младеж” и че те я били деморализирали.

Веднъж бях извикан с още трима други писатели в Държавна сигурност, където ни бе показана огромна купчина от писма, отправени до западни радиостанции, главно до „Свободна Европа”, които са били задържани. Повечето от писмата бяха на любители на попмузиката.

Без да влизам в много подробности, искам да сумирам някои от по-важните аспекти на радиопредаванията на „Свободна Европа”, които, както вече отбелязах, мисля, че не се оценяват по достойнство.

Историята недвусмислено ни показа досега, че въпреки повече от 30 години на най-безогледно „комунизиране”, огромното мнозинство на хората на Източна Европа са толкова далеч от комунизма, колкото са били винаги. Един от най-сложните фактори в тази човешка съпротива е чувството, че хората не са сами, че светът мисли за тях. И най-голям изразител на тази връзка е радио „Свободна Европа”.

Искам особено да подчертая, че самият факт на слушането на една забранена и заглушавана радиостанция е повод (макар и скрит) човек да изрази своята човешка независимост, да почувства съпротивителни импулси в себе си, да изрази ненавистта си към една потискаща действителност.

Чрез радио „Свободна Европа” свободният свят гостува нелегално в България, влиза във всеки дом и информира хората, че наистина има и „по-високо от Витоша и по-дълбоко от Искъра”. Предоставянето на вярна информация, която недвусмислено разсейва невярната вътрешна информация и произтичащите от нея заблуди, може само да се сравни със значението на апокрифната литература или на килийните училища в нашето Възраждане.

Малцина на Запад оценяват значението на тези радиопредавания върху ръководещи и обикновени партийни членове, които много пъти са заставени да преосмислят действията си. Партийните членове са политически най-активни и техният интерес към радиопредаванията е по-голям от този на обикновените граждани. Фактът, че абсолютно всички материали, засягащи пряко или косвено България и предадени по радио „Свободна Европа” се докладват незабавно на най-отговорни места – е твърде показателен.

Не по-малко важно е чувството, че хората не са отговорни за делата си само пред тяхната партия, но и пред света и човека изобщо. Чрез радио „Свободна Европа” се поддържат нравствени еталони, отречени от комунистическата власт. Неотдавна, тук на Запад, срещнах един мой съученик, който скришом ми предаде поздрави от сина си, сега офицер в армията. Знаейки, че сътруднича на някои радиостанции, синът поръчал на баща си да ми каже следното: „Аз слушам радиото и си мисля, че Западът с армия не може да ни спре, но с радиото – може”.

Много пъти ми се е искало да изпратя това късо изречение до онези кръгове на Запад и в Америка, които увлечени от дребнавостите на деня са склонни да пренебрегват истинското значение на радио „Свободна Европа”. Все пак за предпочитане е да спреш противника със слово, отколкото с бомби.

Не искам да се разпростирам до много други аспекти на значението на радиопредаванията на „Свободна Европа”. Искам само да добавя, че за много хора на Изток те са по-насъщна ежедневна храна, отколкото всичко друго.

Сигурно много неща има да се желаят за подобряването на отделните програми, за приближаване на тези програми до действителните интереси на слушателите, за тяхното обогатяване и разнообразяване. Но всякакъв опит за намаляване или обедняване на тези предавания би бил безценна услуга за онези сили, които Достоевски някога нарече „Бесове” и които искат да върнат нашата цивилизация в епохата на варварството.

Не им правете тази услуга.

Ваш

Георги Марков

Асен Мандиков е известен литературен критик и журналист, сътрудник на сп. „Златорог“. След 1944 г. емигрира на Запад. Дългогодишен отговорен редактор на българската секция на радио „Свободна Европа“.

Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков и съдействието на Димитър Кенаров.

На главната страница: Янис Кунелис, Национална библиотека в Сараево, 2004 г.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияЕлин Пелин
Следваща статияТръмп, Путин и Европа