0
638

Географска карта
на несправедливостта

sff„Да снимаш филми означава да пишеш с образи и да разказваш истории в образи.” Френският режисьор от гръцки произход Коста-Гаврас представи в рамките на София Филм Фест новия си филм „Капитал”, който ни издига в йерархията на банковите злоупотреби с власт, пари и човешки ресурс. За учителите в киното, за темите и жанровете, които го вълнуват, и защо не е снимал филм за Гърция – с него разговаря Екатерина Лимончева.

Завършили сте филмовото училище IDHEC в Париж.  Всъщност как решихте да се занимавате с кино?

Като дете смятах, че киното се прави от актьорите, че те са тези, които създават  всичко. След като завърших литература в Сорбоната, мои приятели ме заведоха във Филмотеката в Париж да гледам „Алчност” на Ерих фон Щрохайм и тогава открих, че киното може да говори и за сериозни неща и да създава сюжети по подобие на древногръцките трагедии в театъра. Започнах често да ходя във Филмотеката и гледах много филми. В разговори с хората научих, че в Париж има филмово училище и се срещнах с директора. Обясних, че съм завършил литература, но предпочитам да пиша за кино. Той ми каза, че приемният изпит е доста сложен и предвид факта, че моят френски все още не е много добър, ще организират по-лек изпит за мен, тъй като от години не са имали гръцки студент.  Щяха да ме изпитват върху гръцкия театър. Тогава открих, че всъщност в Гърция не се изучава театър и аз не знаех нищо за гръцкия театър, освен няколко пиеси, които бях гледал.  Трябваше бързо да прочета всичко необходимо, при това на френски – гръцкия театър на френски. Взех приемния изпит и се оказах студент в киноучилището. В края на обучението имах голям късмет. Обадиха се и ми предложиха 15-дневен стаж на снимачната площадка на Ив Алегре. По време на този стаж се запознах с Клод Пиното, а той ме покани за втори асистент в следващия филм, където щеше да работи като асистент-режисьор. Така започна кариерата ми в киното. После станах първи асистент и беше очарователно, защото се справях добре с живота и изживявах мечтата си, работейки с големи режисьори като Рене Клер, Рене Клеман, а и пътувах навсякъде…

Кои бяха учителите Ви в кинозанаята?

Имах късмета да работя с режисьори като Рене Клер, който е започнал кариерата си в нямото кино, и Жак Деми, който беше сред авторите на Новата вълна. Така че съм имал възможност да се докосна до всякакви стилове и методи на работа и научих много. Снимал съм с Рене Клеман, който в техническо отношение беше най-големият майстор във Франция, и с Анри Верньой – той предпочиташе популярните жанрове. Мисля, че всичко това ми помогна да изградя един собствен стил. За човек като мен, който идва от чужбина, филмовото училище беше важно, за да навляза в занаята, там открих монтажа, звука, техниката за снимане и опознах отблизо цялата технология на киното.

Как избирате темите на Вашите сценарии или книгите, които бихте искали да екранизирате?

В началото винаги е темата. Единственото изключение се получи при „Z” (1969). Бях в Гърция. Брат ми ми даде една книга и каза да я прочета, защото е интересна. Прибрах се в Париж и седмица по-късно се случи преврата на полковниците и аз реших, че вероятно бих могъл да направя филм по тази книга – това беше моят начин да реагирам на събитията. Но в останалите случаи водеща е темата. Например в случая с „Признанието” (1970) винаги съм смятал, че моето поколение в един определен момент искрено вярваше в комунистическата партия, като популяризатор на една нова теория, която може да промени света. Но бързо си дадохме сметка, че това е мошеничество, и си казах, че би било добре да се реагира по някакъв начин на подобно откритие. Ето, така се случват нещата при мен. И при все това може би никога нямаше да снимам този филм, ако не беше книгата на чешкия писател Артур Лондон – това не беше измислена история, а самата истина. Ако искахме да създадем сценарий за тези събития, използвайки написаното във вестниците, никой нямаше да повярва, без конкретно свидетелство. Щяха да кажат, че това са глупости и т.н., че това е капитализъм. Без книгата на Лондон – човек, който е преживял събитията, нямаше да разполагаме с необходимата достоверност.

Имате ли предпочитан жанр в киното?

Като зрител обичам да гледам много филми. Почти всякакви филми. Когато режисирам обаче, темата е тази, която налага свой стил. Комедията например е най-трудният жанр. И същевременно трябва да се внимава, защото е възможно комизмът да убие темата. Аз самият съм се пробвал само веднъж, и то частично в този жанр със „Семеен съвет” (1986).

Когато погледне филмите Ви, човек може да остане с впечатлението, че те „трасират” една географска карта на най-важните обществени и политически прояви на несправедливост в света. Случайност ли е това?

По-скоро стечение на обстоятелствата. Когато снимах „Обсадно положение” (1972) в Чили, няколко пъти се срещнах с Алиенде и с други хора и много ми  допаднаха. Вярно е, че имаше комунисти в неговото правителство, но противно на това, което се говори, те не се опитваха да изградят комунизъм в Чили. Той беше лекар, който желаеше най-доброто за народа си, макар че беше изпълнен с известна доза наивност… Когато по-късно стана превратът и той беше убит, а някои други хора, които познавах, загинаха след това, аз си казах, че трябва да се направи нещо по темата. Бях дълбоко развълнуван, но не знаех как да постъпя. До деня, в който един американски приятел ми изпрати тази книга, от която се роди „Безследно изчезнал” (1982). Така се получава – най-често има някаква тема, която ме е заинтересувала, и после се появява подходяща литературна основа, случват се такива съвпадения.

Защо никога не сте снимали филм в Гърция, с гръцки актьори и гръцки сюжет?

Все още не съм открил сюжет, който да ме заинтригува. Историите, които са ми попадали, бяха или безинтересни за мен, или твърде критични спрямо Гърция. Гръцките сюжети, които са ми предлагали, оставаха твърде далеч от моите безпокойства, далеч от онова, което бих искал да снимам в Гърция. Имаше един проект, с които смятах да се захвана в даден момент, около един огромен банков скандал и открадването на много пари – както виждате, отново връзка с финансовия свят. Това беше историята на млад американец гръцки произход, който купува малка банка по много странен начин и започва да краде пари от всички. Беше свързан с политиката, купи си вестници и после избухна голям скандал. Исках да снимам филм по тази история, но се отказах, защото си казах, че това ще бъде лоша реклама за Гърция. Така и не го направих, но може би трябваше, защото този проект отразяваше днешната ситуация.

В едно интервю казвате, че подготовката на сценария на „Капитал” Ви е отнела две години, за да опознаете средата, в която се развива сюжетът. Не се ли притеснявате, че зрителят, който не е на „ти” с финансовия свят, ще пропусне доста неща, важни за развитието на фабулата?

Опитах се да развия сценария по такъв начин, че повечето от нещата да станат разбираеми. В един момент си мислех да направя схема, която да обяснява механизма на финансовите машинации, но прецених, че ще се получи твърде дидактично. А и в крайна сметка най-важно е общото впечатление от филма и да се схване основната идея.

Какво идва след темата за парите? Над какво ще се съсредоточи следващият Ви филмов проект?

Над човешките взаимоотношения.

 

costa1Константинос Гаврас е роден на 12.02.1933 г. в Лутра-Ираяс, Гърция. Получил многобройни награди за политически ангажираните си филми. Носител е на Оскар заБезследно изчезнал” и има номинации за режисура и сценарий за„Анатомия на едно убийство”, получава Златна мечка на Берлинале за „Музикалната кутия” и Златна палма в Кан за Безследно изчезнал”, както и наградата на журито за Анатомия на едно убийство”и наградата за най-добър режисьор заSpecialSection.