0
629

За себе си и за много други неща

Цветана Щилянова, Кирил Христов, 1939 г.
Цветана Щилянова, Кирил Христов, 1939 г.

Някога от словото на поета се бояха и най-мощните владетели. Днес държавите поощряват изкуство, което няма никакво влияние върху народите. Никога хората на изкуството не са изглеждали в очите на своите народи тъй смешни, тъй жалки, както днес.

През юни 1938 година в София е отпечатан юбилеен вестник „Кирил Христов“, посветен на годишнина от рождението на поета, а вероятно и в чест на неговото завръщане в България след почти 16-годишно „доброволно изгнание“ в Германия и Чехия. Прекият повод поетът да напусне своята родина (през август 1922 г.) е страхът да не бъде убит – макар негови съвременници да считат този страх за силно преувеличен – след публичен скандал с Александър Балабанов, който препубликува една стара негова епиграма, предизвикала възмущението на македонстващите. В юбилейния вестник „Кирил Христов“, издаден на 2 юни 1938 г. под редакцията на Хр. Цанков–Дерижан, са публикувани стихове и преводи на поета, разговор с него, спомени, статии от Емануил Попдимитров и Александър Балабанов. „Много, много съм писал аз за Кирил Христов и се радвам, че пак аз изтъкнах най-хубавото у него в разни времена. Той не си игра със словата за любов, а горя сам и опари и душата на българина“, пише за юбилейния вестник някогашният враг на поета проф. Александър Балабанов. Предлагаме ви интервюто с Кирил Христов, публикувано на първата страница на юбилейното издание, като запазваме максимално езика на оригинала.

Какво е отношението между изкуство и природа?

За някои художници казват, че изкуството им нямало нищо общо с природата. То е все едно да ни се разправя за някого, че живеел в абсолютна тъмнина, без топлина, без храна, без въздух. Разбира се, това не значи, че художникът трябва да копира природата.

Изкуство или колектив?

Колективът е или не е в състояние да създаде личност, годна да произвежда дела на изкуството. В първия случай изкуството на тая личност не може да бъде отказано на колектива: нему не може да се каже: „Моето изкуство не е за тебе“.

Изкуство и раса?

Изкуството е винаги расово. Никой европейски живописец не би могъл да ни увери, че най-пълно изразява своите характерни особености, като рисува така, както рисуват например японците. Нещо повече: никой нормален гражданин от индоевропейски произход не може сериозно да смята, че на ритмиката на неговото тяло най-подхождат негърските танци.

Изкуство и народност?

Хората и народите са ценни един спрямо други не по това, по което си приличат, а тъкмо, по което се отличават. Ако един народ не е бил изложен на толкова неотразими чужди културни влияния, щото да заличи своето самобитно, неговите хора на изкуството не могат да не творят в стихията на най-скъпите му и неповторими у друг народ особености.

Отношенията на изкуството към обществото?

Великото изкуство, което не е само една приятна играчка, преобразява обществото, способства, както никоя друга сила, за неговото развитие, създава образци на все повече и повече съвършен живот. Няма по-противно и по-непотребно изкуство от това, което употребява всичката своя мощ да произвежда гнилото, негодното, патологичното в едно общество – и то по такъв начин, че да не отвращава, а да възбужда вкус към такъв живот.

Класификация на изкуствата?

Съвсем лишно е да се опитвам – особено с няколко думи – да правя някаква нова класификация на изкуствата, съществено различна от оная, върху която са писани грамадни книги и която е известна като нещо установено, макар в пулсиращи линии.

Социална функция на изкуството и българското общество?

На първата половина на този въпрос отговорих преди малко: изкуството трябва да направлява обществото нагоре. Българското общество не може да прави изключение от другите общества. Разликата е може би само в едно: то често напомня оная категория луди, които се отказват от храна и трябва насила да бъдат нахранени. При тая процедура, разбира се, могат да пострадат от някой пестник носовете на благодетелите от таквоз общество. Както всъщност много често са пострадвали.

Поетът и политическия живот?

Поетът в политическия живот, който навред по света не се отличава с особена чистота, е по правило беда. Но в съдбоносни времена той не бива да се бои, че могат да го окалят. Иначе ще трябва да установи нахалната посредственост да води съдбините на народа му, като за утеха парафразира онова, което Бърнард Шоу казва за своята страна: че в Англия ставали политици и министри бездарници, които със своята непосредствена специалност не са били придобили никакво значение. Впрочем в ново време и в капиталистическите, и в антикапиталистическите държави пътят на поета към политическия живот, в който се подготовляват небивали беди за човечеството, е преграден по един особен начин. Някога от словото на поета се бояха и най-мощните владетели и или обезглавяваха смелия вестител на правда, или го изпращаха в изгнание. Днес държавите – еднакво реакционните, както и червените – поощряват и поддържат една такава поезия, изобщо едно такова изкуство, което няма никакво влияние върху народите. Никога хората на изкуството не са изглеждали в очите на своите народи тъй смешни, тъй жалки, както днес. При това положение пропадат повече необикновено талантливи хора, отколкото ако всяка държава би ги изпращала в някакъв свой Сибир.

Какво значение има за изкуството традицията?

Ако в един народ със спряно за дълги векове развитие няма традиция на изкуството, средният художник, що тоя народ би създал, ще бъде изкушен да се спре на традицията на някой сроден на неговия народ. Така някои български поети възприеха, макар и външно, литературните традиции на Русия. Обаче когато надареният непременно ще турне начало на нова традиция въз основа на най-скъпото, на самобитното на своя народ. Континуитет в различните епохи е необходим. Но твърде властната традиция действува тиранически и предизвиква грубо скъсване с нея.

Какво мислите за модерното българско творчество?

Всички български изкуства се развиват с необикновено бързо темпо. В тоя малък народ като че една колосална потенциална енергия, ненадейна, е намерила изход. Чужденците долавят това по-лесно, когато видят някоя по-пълна изложба на младата българска живопис или графика. Но за най-развитото българско изкуство – и най-важното като национално – словесното, и близките ни славянски народи нямат никаква представа. Ако на славянските езици имаше не конгениални преводачи от български, но само сносни, читателите биха останали много повече изненадани от качествата на българската книга, отколкото посетителите на една българска картинна изложба от онова, що намират там. Аз изпитвам голямо огорчение, като сравнявам интереса на немците към не само най-важните, но дори и незначителните прояви у малките народи от германски произход с пълното игнориране в това отношение на България от страна на цялото славянство. Чешкият книжен пазар, сравнително с големината на народа, е твърде богат с преводи на книги не само с ценни дела из големите и малки неславянски литератури: на него се пуща грамадно количество преводи на книги със съвсем съмнителни достойнства в хубави и дори много хубави издания. Между това, ако сполучите да откриете добър преводач за българска изящна литература, издател при все туй няма да намерите. Това, разбира се, не убива у мене волята за да служа за връзка между чешката и българската литератури. Във всеки случай, ако действителността не бе така отчайваща, аз отдавна бих бил готов с преводите, нужни за една богата чешка антология на български.

Какво съдите за българското общество, за неговия интерес към изкуството?

Ако българското общество би било чуждо на изкуството, то не би било в състояние да създаде такъв брой талантливи работници във всички изкуства. Само тежките икономически условия след войните и неулегналият политически живот пречат на правилните отношения между общество и хора на изкуството.

Българо-югославското сближение: какви са неговите предпоставки?

Сближението на България с Югославия ще стане само на почвата на най-обикновената справедливост.

Съществува ли според вас вече южнославянски тип и какви признаци има той?

Българите расово – следователно и психично – както и по форми на живот, имат много общо с останалите южни славяни; но имат и много чисто свои индивидуални черти, които обаче не са несъчетаеми с тия на западните им родствени съседи. При малко по-голяма политическа и духовна зрялост на южното славянство би могло да се постигне една чудесна, крайно разнообразна хармония.

Как вашите творчески творения отразяват живота ви?

Моето изкуство отразява и външния ми, и главно вътрешния ми живот съвсем непосредствено, с една искреност до крайности, която не ми е позволявала да се недоизказвам. Това, не ще съмнение, ми е струвало немалко беди. Най-голямата от тях е шестнадесетгодишно „доброволно“ изгнание.

Кои ваши творения ви са най-близки?

„Най-близки“? Ако мислите, ония, които най-пълно ме отразяват, то те не могат да бъдат други, освен чисто лиричните ми. Обаче от гледна точка на строгото изкуство, между лирико-епическите ми произведения има такива, които може би превъзхождат лириката ми.

Какво изразява вашият епос „Чеда на Балкана“ и кои са външните подбуди за неговото създаване?

„Чеда на Балкана“ изобразява във възможно най-голяма пълнота българския народ при мирен труд и във време на война, при върховно напрежение. В центъра на този епос съм поставил първата Балканска война – война, водена не само за освобождение на родни братя, но в интереса на целия културен свят; защото с нея бидоха нанесени последните удари на нахлулото преди пет века в Европа варварство, чието изтикване е обект на всички по-главни политически съюзи и войни през два и половина века. Подтикнаха ме да създам това обширно дело натрупалите се през дълги години познания върху българския народ: те не се побираха вече в малки композиции. При туй смятах, че за тяхното синтезиране бях достигнал зрялата възраст, на която са създадени най-важните дела на световната литература – след 50 години. Действието в това творение минава в дълга плетеница от събития, през всички български обществени слоеве и за жалост не може да бъде предадено в размерите на тия ни отговори.

Какво отношение сте имал към Мицкевичевото дело при създаването на „Чеда на Балкана“?

Мицкевичевият „Пан Тадеуш“, както и всички най-важни епически поеми на световната литература, съм чел в своите младини. Някои от тях, между които и „Пан Тадеуш“, прочетох повтор, когато се приготовлявах да почна „Чеда на Балкана“ – сега вече с други очи: да видя докъде е достигнало в това отношение човечеството и как може при един модерен епос да се отиде дотам, догдето позволява нашето време. „Чеда на Балкана“ няма абсолютно никакви допирни точки не само с „Пан Тадеуш“, но изобщо с никой от известните мене епоси.

Какъв друг епос, като създадения от вас, имат още южните славяни?

Освен чудесните епически народни песни, особено с център Крали Марко и сърбохърватския „Горски виенац“, обемен епос с трайно литературно значение, южните славяни имат още „Кървава песен“ от Пенчо Славейков. Преведен великолепно на шведски от поета Йенсен, той така смая културния свят, че българският поет биде кандидатиран за Нобелова награда по литература и може би само ненадейната смърт го лиши от нея! Епосът му, за жалост, остана недовършен.

Как ви изглежда Прага и чешкият живот?

Аз имам възможност да гледам на Прага и на чешкия живот обективно и мога да кажа: няма втори голям град в центъра на Европа, гдето в днешното тежко време да се живее така мирно и да се работи така интензивно. Чехите, между всички ония на континента, които великата война засегна, са сравнително във всяко отношение най-добре. Икономически не се нуждае от доказване: то личи на всяка стъпка. Културно – също. Политиката им е удивително еластична и стабилна. Душата на народа е здрава. Изпитните не са засегнали най-хубавите качества на славянския им характер. Тука най-малко стават такива събития, които биха могли да ни отчаят в бъдещето на човечеството. Аз дойдох в Прага болен и страшно изморен от живота, борещ се с изкушението, доброволно да го напусна. Прага продължи моите дни и наново събуди желание за работа. Цикълът от четиридесет сонета „Каменният блян на Прага“ е първата ми благодарност за това. Надявам се в близко бъдеще да мога да засвидетелствам и с други по-големи дела своята обич и признателност към чудесната славянска Прага – макар понякога тя като да се мъчи да бъде по-малко славянска.

Прага, 1938 г.

Кирил Христов (1875–1944) е роден в Стара Загора, учи в родния си град, в Самоков, Търново и София. За пръв път публикува свое стихотворение през 1895 г. в сп. „Дело“ (№ 9). По същото време е изпратен със стипендия от Военното министерство в Морското училище в Триест, където се запознава с творчеството на класическите и модерните италиански поети Данте, Дж. Леопарди, Дж. Кардучи, Л. Стекети, Д’Анунцио. През 1897-1998 г. живее в Неапол и Лайпциг. През 1901 г. е командирован в библиотеката на Висшето училище (днешния Софийски университет). Заедно с Антон Страшимиров редактира сп. „Наш живот“. През Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудник на в. „Военни известия“. През 1922 г. напуска доброволно България и се установява в Лайпциг като ръководител на семинара по български език и литература. Премества се в Прага, където организира свободни курсове по български език и литература в Пражкия университет (1930). В България се завръща през 1938 г.

Кирил Христов е първият български поет, който си позволява да манифестира в лириката си радостта от живота и чувствената наслада на любовта. Първичен и непосредствен, той създава поезия, чужда на декадентската умора и изнеженост. През Балканската война възпява военната доблест на народа, но в екзалтираните си стихове невинаги отличава истинския патриотизъм от шовинизма. Превежда драмата „Сирано дьо Бержерак“ от Е. Ростан, стихотворения от М. Ю. Лермонтов, А. С. Пушкин, Я. П. Полонски, А. Негри, Л. Кастелано, Я. Връхлицки, П. Безруч, И. Хора и др.

(Биографичната бележка е по „Речник по нова българска литература (1978 – 1992)“, Хемус, С. 1994; автор на статията: К. Куюмджиев)

На главната страница: Васил Димов, Кирил Христов, 1916 г.