0
532

За силата на кратките истории

„Тая земя, оная земя“, Иванка Могилска, издателство „Жанет 45“, 2017 г.

Напоследък, когато е сърдита, Анна-Мария се чувства като стар шкаф, оставен в средата на стаята – тежка и не на място. Шкафът спъва всеки, който мине покрай него. Хората се удрят в ръбовете му, дерат си лактите, закачат си дрехите. Никой обаче не спира, не му обръща внимание. От време на време някой извиква: „Аууу!“и докато разтрива удареното място, се тросва: „Няма ли някой да премести коя кютук!

Това е началото на разказа „Шкафът на Ана-Мария“ от сборника „Тая земя, оная земя“ на Иванка Могилска. И няма никакво значение каква е историята на Ана-Мария, нито къде се намира въпросният шкаф, по-важното е, че само от този кратък откъс можем да изведем онази формула, по която са написани голяма част от разказите на Иванка Могилска. Тя със сигурност държи на силното начало, на неочакваните моменти, на късите изречения и на онези уж незначителни, но толкова важни детайли от историята.

А оттук-нататък кратките разкази на Иванка Могилска ни изпращат в различни посоки – в „Ая София“ в Истанбул, където пред олтара се мие една котка (би могла да е  черна котка, поне аз черна котка съм снимала на това място) или някъде в полуизоставено българско село, където пристига полякинята Питлак, за да записва легенди и песни и да задава болни въпроси на местните жени. Или на спирка „Жолио Кюри“ в софийското метро в делничен ден в 18 часа, когато влаковете отварят и затварят врати, все едно подават тайни сигнали.

Това са истории, които могат да претендират, че са истински, и звучат така, все едно са на ръба на документалното. И в същото време са почти фантастични. Така както са почти реални онези възрастни жени, които всяка сутрин правят закуска на внуците си, ронят трохи на гълъбите и слагат чайника или кафеварката на котлона. Можем да ги видим – зиморничави, с посивели коси и уморени лица, жени, които може и да познаваме. Но Иванка Могилска не спира дотук, тя ги превръща в приказни героини, които разплитат дългите си сиви коси и всяка от тях – като истинска Рапунцел, се надвесва от остъкления балкон на своя блок. И тези приказни героини започват да решат косите си и да чакат онзи принц, „който се губи между работата и кафенето, все се прибира късно и за да не буди съседите, не се качва по плитките на жена си, ами взима асансьора“.

Да, героите в тази книга са странни, шарени и необичайни, дори когато са скучни възрастни дами, таксиметрови шофьори или работят в кметството. Ето как Иванка Могилска описва с няколко изречения героя от разказа „Къщата със странните същества“: Противно на шушуканията в селото, мосю Алфонс Жак Егешегедре не беше лош човек. Още по-малко демонична фигура. Просто винаги беше мечтал да е артист. Вместо това работеше в кметството, грижеше се за майка си и беше нисък.

На пръв поглед в тези истории на почит е делникът, но все се получава празник – все погледът бяга встрани, все ни водят на неочаквани места, а хората си позволяват да казват или да действат по начин, който е неприемлив. Имаме една действителност, която продължава да ни изненадва.

Може би и с факта, че в този сборник има и много поезия – откриваме я и в неочакваните метафори, и в задъхания ритъм на изреченията, и във вниманието към героите. Но така и трябва – поезията идва тук неочаквано, помага на разказите да се разгърнат неочаквано и да ни преведат от тая земя в оная земя. Нали литературата е преди всичко пътуване.

Оля Стоянова е завършила журналистика в Софийския университет. Авторка е на осем книги – с поезия, къси разкази, роман и документалистика. Тя е носителка на награди за поезия и проза, сред които: първа награда от националния конкурс за разказ „Рашко Сугарев“ (2011), наградата „Николай Кънчев“ (2013), националната награда „Иван Николов“ (2013), както и на наградата за драматургия „Аскеер“ през 2014 г.

Предишна статияПублични врагове
Следваща статияРазмисли за софийското паве