Представлението на Марион Дърова е едно от 13-те заглавия във втората Българска танцова платформа, която ще се проведе в София между 6 и 8 ноември, като част от програмата на 13-я Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“.
В Corpus meum актуалните въпроси на съвременността са изместени от големия въпрос на живота: ако тялото ни принадлежи, имаме ли права върху него и евтаназията едно от тях ли е? С дързост, която комбинацията от философско и театрално образование ѝ позволява, хореографката Марион Дърова се обръща към тема, рядко обсъждана в българския контекст.
Как звучат пожеланата смърт и нежеланият живот според вас? В какъв музикален стил?
Класически инструмент в експериментален стил с много паузи и тишини.
Може ли нещо да ни шокира в Corpus meum?
Целта на представлението е не да шокира, макар че ако пожелаем да си направим някои изводи, те биха ни потиснали. Corpus meum „говори“ за страшното спокойно и се взира в красотата му. Основна тема всъщност е любовта.
Защо един млад човек посяга към тази тема?
Темата изисква внимание. Винаги ще има хора, заклещени между закона и нетърпимата болка, чакащи момента, в който ще се освободят чрез смъртта си. Не само темата за асистираното самоубийство е проблемна, такива са и за смъртното наказание и абортите. Виждате, тях ги обединява смъртта. Въпросът за смъртта всъщност е много вълнуващ за младия човек, защото тя е трудно приемлива, тя е несъчетаема с живота, силата на тялото, перспективите пред личността.
Как се подготвихте за представлението, през какви автори и произведения на изкуството?
В изкуството този акт се разглежда като „хуманен“ – гледище, към което и аз се придържам в Corpus meum. Хуманен, мисля, че е всеки въпрос, за който няма готово решение, а се изисква собственият труден избор и разбиране. Интересни са ми обаче почти неразрешимите въпроси, които се образуват при преплитането на етика, културни разбирания, ценности и дефиниции на закона и криещите се зад тази огромна барикада от условности човешки страх и любов. Водила съм разговори с моя приятелка, която стажуваше в болници в България и Франция. За нея въпросът за евтаназията беше излишен. Погледнато през призмата на лечението, в тялото се вливат повече обезболяващи и по-малко от поддържащите живота му лекарства. Поинтересувах се дали в България изобщо съществува такъв дебат и се оказа, че опит за него е имало през 2011 г., когато Любен Корнезов внася законопроект, който не се приема заради много неизяснени дефиниции и важни подробности около извършването на такава процедура. Това е биоетичен проблем, с който много се занимава в свои статии Стоян Ставру, и за мен той беше много полезен като източник. С навлизането на технологиите в живота ни биоетиката ще има все по-голям ресор и проблеми за разрешаване, с които тепърва ще се сблъскваме. Мисля, че това е част от философията на нашето време – да мислим себе си и света в реалност, в която животът се променя твърде бързо.
Как преведохте събрания материал на езика на тялото? И как работихте с изпълнителите, как ги въведохте в темата?
От момента, в който достигнах до образите, всичко беше леко и ясно. Драматургичното позициониране в тройка на Цвета Дойчева, Василия Дребова и Братан Братанов, разпването на Братан в средата на сцената и играта между представите ни за добро и зло станаха ключ за всичко останало. Препратката към Христос е съвсем явна и нарочна, точно защото исках да помислим върху смисъла на това, че биваме разпнати именно от най-близките си в желанието им да ни задържат по-дълго време до себе си. Тези неща ги изговаряхме и споделяхме в лични разговори и се опитвахме да си представим нашите собствени субективни преживявания, защото ние, хората, имаме мнение по един или друг въпрос, но често се разколебаваме, когато ни се стоварят всички противоречия на човешката ситуация. Спомням си, че гледахме документалния филм на Тери Пратчет за клиника в Швейцария, в която евтаназията се извършва легално. Много честен, дълбок и с фино чувство за хумор, Тери Пратчет го прави най-вече заради себе си, обмисляйки възможността да пожелае по-скорошна смърт, след като разбира диагнозата си, Алцхаймер. В крайна сметка, знаете, той не прибегна до евтаназията, но изговори темата за избора.
Темата за границата между личния избор и общото добруване е много актуална. Вие къде я чертаете?
Да бъде прокаран закон, който разрешава асистираната смърт, означава да бъдат изработени безупречни дефиниции и да бъде гарантирано едно добре обгрижващо здравеопазване, в което е възможна тази дълга процедура… Обикновено личният избор противостои на общото добруване, освен когато в определена политическа обстановка хората биват убеждавани, че те са едно и също нещо. Ето, въпросът е именно за личното – кое е лично? Тялото ни наше ли е? И кое е добро – доброто за мен или доброто за всички? С представлението си искам да насоча към това, че не можем да разглеждаме общо и отчуждено тези понятия, макар че влизаме в същите парадокси, като този да искаме да спрем агонията на наш близък, но и да го задържим по-дълго със себе си. Смятам, че умиращият е сам, и тогава изчезват всички илюзии, които живеенето иначе отдалечава – сам срещу света, който може би изглежда още по-абсурден. Какво би казал изпитващият нетърпима болка за общото добруване, си мисля…
Как бихте противопоставили темата за евтаназията на тази за носенето на маски?
Не мога да я противопоставя, нито да ги мисля заедно – те са от различен ред. Носенето на маски е просто едно правило за намаляване на риска от заболяване. Това засяга здравната ни култура, и то най-общата, тази, благодарение на която хората много по-рядко се разболяват от тиф например.
Промени ли представлението по някакъв начин първоначалните тези, с които подходихте към темата като хореограф, а и като гражданин?
Възможно е да е така, без да го съзнавам. При всички положения затвърди гледището ми, че за да имаш гражданска позиция, трябва да си добре запознат с всички страни. Като хореграф дадох повече въздух на хората, с които работя, за да присъстват по-лично, така че да „слушаме“ повече телата им.
Когато избирате тема за ново представление, се осланяте повече на артистичната или на философската си половина? И каква е темата на следващото ви представление?
Не се чувствам философ по силата на образованието си, но всеки артист е и по някакъв начин философстващ. Не мога да ги разделя. В последната си работа поканих Мартина Апостолова да ми партнира в една – ще я нарека – сценична медитация, в която да се опитаме да се отърсим от властта на езика и дефинициите на социума, мислейки мъжко-женското.
Разговаряха Кремена Христова и Ина Дублекова
Пърформансът Corpus meum може да бъде гледан на 6 ноември, от 17 часа на Сцена „Дерида“ (ул. „Цар Самуил“ 32).
Марион Дърова завършва „Философия“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, а няколко години след това изучава „Режисура за драматичен театър“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. През 2015 г. преминава едногодишна обучителна програма по съвременен танц в Derida Dance Center. Хореографския си дебют прави през 2016 г. с „Мейнстрийм“. През 2017 г. участва в българския шоукейс на европейския фестивал за съвременен танц и пърформанс Aеrоwaves със спектакъла Trauma.