0
3123

За собствено удоволствие

„Нови разследвания“, Хорхе Луис Борхес , ИК „Колибри“, 2018 г., превод Анна Златкова, художник на корицата Стефан Касъров

Колко съвременно започва сборникът „Нови разследванияна Хорхе Луис Борхес – с образа на стена, изградена от владетел, който искал да бъде запомнен като първия, най-значим владетел, който се хвалел, че по негово време всяко нещо има най-точното име, и заповядал книгите, в които е затворено миналото, да бъдат изгорени. Борхес се пита в това свое първо и кратко есе – дали има връзка между строенето на стени и изгарянето на книги – от какво се опитва да се опази човек и какво се опитва да забрави.

„Нови разследвания“ е сборник с литературни текстове на аржентинския писател, осем от които са били публикувани вече (отново в превод на Анна Златкова) в изданието от 1989 г. „Вавилонската библиотека“ („Народна култура“) и заедно с други осем в „Избрани есета“ („Колибри“) от 2011 г., но за първи път българският читател има достъп до пълното съдържание на сборника, побиращо общо 35 текста – любовен израз на един невъздържан читател. Както самият автор признава, почти всички изписани страници са не толкова предназначени за определена публика, колкото упражнение за собствено удоволствие. Любител на Уолт Уитман от младостта до старините си, Борхес възпява себе си в този сборник, възпява четящия човек.

„Световната история е може би историята на различното звучене на няколко метафори“ – отбелязва той в есето си за Паскал, който се тормозел от представата, че космосът е „ужасяваща сфера, чийто център е навсякъде, а окръжността – никъде“. В много от текстовете има отклоняване, или по-точно би било да се каже претопяване, на литературата в пространството на философията и метафизиката. В „Цветето на Колридж“ например се тръгва от представата, че всички книги може би са една книга, всички стихотворения – една поема. Сънуващият има достъп до миналото и бъдещето, които се изковават в сегашния момент – тема, която ще се разгърне по-нататък в текстовете за Кафка и неговото влияние назад във времето, както и в изтощителното есе „Ново опровержение на времето“, което заема нетипичен за Борхес брой страници.

Сънуващият чрез книгите аржентинец разговаря през вековете с мъртви автори, все едно са живи. Задава им въпроси и те отговарят, изтупва праха и открива връзки и съвпадения, за които дори те не са подозирали – като поемата, която Колридж сънува. В нея се разказвало за Кублай Хан. Години по-късно от открит персийски сборник станало ясно, че Кублай Хан построил двореца си по модел, който видял в сън. Борхес отчита случайността или наличието на някакъв ръкопис, неизвестен и до ден днешен на синолозите, но предпочита неуловимото духовно обяснение:

През XIII век един монголски император сънува дворец и построява дворец според видението си; през XVIII век един английски поет, който не е могъл да знае, че това творение е вдъхновено от един сън, сънува поема за същия дворец. В сравнение с тази симетрия, която борави с души на спящи хора и обхваща континенти и векове, всичките възнесения, възкресения и явления от религиозните книги не са според мен нищо или почти нищо.

Разследванията в този сборник (испанската дума inquisición – разследване, е покрита със зловеща слава покрай горящите клади на Светата инквизиция) са писани между 1934 и 1952 г. и се разпростират в наистина твърде широка времева рамка, но при четенето изглеждат създадени в една година, в един месец дори – толкова е мощно концентрирането на идеи, на една основна идея всъщност – тази за авторството и единството. Единство, осъществено в празнотата на настоящия миг.

Защо ни смущава фактът, че Дон Кихот е читател на „Дон Кихот“, а Хамлет – зрител на „Хамлет“? Мисля, че открих причината: подобни обрати ни внушават, че ако измислените герои могат да бъдат читатели или зрители, ние, техните читатели или зрители, също може да сме измислени. През 1833 г. Карлайл е отбелязал, че световната история е безкрайна свещена книга, която всички хора пишат и четат, и се мъчат да разберат и в която и тях ги пишат.

Както и в другите му текстове, времето и вечността занимават Борхес, също и безкрайната Вселена, имената на Бога, загадката на Сътворението, пантеизмът, нереалността на Аза, природата на сънищата. Тук се откриват по-малко парадокси и математически главоблъсканици, отколкото в сборника „Обсъждане“, поместен в „Избрани есета“ (изд. „Колибри“, 2011, превод Анна Златкова). Въпреки високите теми, спускащи се като арки върху катедралата на мисълта му, Борхес отдава значимото на литературата сама за себе си. Обсъжда се творчеството на Сервантес, Кеведо, Колридж, Кийтс, Хоторн, Кафка, Уайлд, Честъртън, Уелс, Шоу, Валери и много други. Открива пропуски дори при най-великите произведения и повдига окуражаващо някои незаслужено пренебрегнати.

Воден от своя предшественик Томас де Куинси, който въпреки тежкия си живот, напоен с опиум, пише великолепни текстове по метафизика, история, политика, литература и лингвистика и за когото Борхес казва, че дългът му към него е толкова голям, че да посочи само една част на влияние, ще означава да отхвърли или заглуши всички останали, аржентинецът е автор, който прави читателите си съавтори. Нужно е усилие, за да се проследят интертекстуалните препратки, да се отворят книги и биографични страници, бележки и странични пояснения, за да се вникне в заплетената мрежа от смисли.

Едно от най-дългите и изискващи есета в „Нови разследвания“ е „Ново опровержение на времето“. Борхес рядко се разпростира в 15 страници, друг такъв необичаен случай е текстът му „История на вечността“. Въпреки могъщото разгръщане на представата за време, понякога по-кратките, на пръв поглед не особено специални текстове съдържат най-проницателните наблюдения. Като това, че величието на Шекспир се състои в неговата способност да бъде едновременно всички и никой, и като мисълта, изразена в следния абзац:

Музиката, чувството на блаженство, митологията, лицата, белязани от времето, някои места и някои залези искат нещо да ни кажат или са ни казали нещо, което не би трябвало да изгубим, или всеки миг нещо ще кажат; близостта на едно откровение, което остава непроявено – това е навярно естетическият акт.

Мартин Касабов е роден и живее в Пловдив. Работи като книжар, пише кратки разкази, публикувани в списание „Страница“, и рецензии за кино и литература за периодични издания и сайтове с културна тематика.