0
799

За София

Константин Константинов

Лицето му бе обгоряло и грубо, със сиво-жълт, пръстен цвят от дългия живот под земята. Порасналите мустаци падаха небрежно и печално над бръснатата, като че издялана от камък брада. Една дълбока бръчка сбираше двете гъсти вежди над тъмните очи, които гледаха съсредоточено и спокойно – като на човек, който дълго е мислил и мълчал. А измачканата униформа и опасания револвер допълваха очарованието – малко театрално, наистина – на тая епична солдашка фигура.

Ние бяхме сами в купето, по прозорците трептяха първите слънчеви лъчи; влакът бягаше низ зеленото Софийско поле и в дъното Витоша се чертаеше призрачна, като планина от стъкло и лед.

Той въздъхна, посочи с ръка нататък и заговори:

–      Най-после! Нивга не съм предполагал, че с такова облекчение ще бягам някой ден от тука – и ще бързам към моята двуметрова стаичка в галерията…

А погледни, погледни каква красота! Тоя бял град – до тая планина, като невяста в скутите на влюбен старец.

Такава съм я виждал в най-страшните секунди на живота си: когато си дал последните нареждания на войниците и изтръпнал – забравил света и себе си – чакаш само сигнала за атака, или когато пълзешком дебнеш вражески патрул … изеднаж – съвсем нечакано и безсмислено – израсне пред очите ти и не се махва кръз златен летен блясък тоя бял град там – с неизменната Витоша зад него. Тъй страстно не се мечтае дори за майка или за любовница. А сега се връщам ограбен, с пустота и отврата в душата. Слушай – ако искаш – ще ти обясня.

Това не е сантименталност, не е детинщина. За нас всинца, които мечтаехме да видим нашата малка страна наред с другите, София не бе само столица, не бе само град, дето удобно и весело може да се живее: тя бе всичко. Целият ни живот, боязливите ни надежди, смелите ни юношески планове – всичко. Не говоря за обществения живот – не, от него други се интересуват. За нас – тя бе душата на тоя затворен народ, която свенливо и несръчно се разкрива – есенцията на всичко хубаво и лошо, що може той да даде, прозорчето – през което ние виждахме широкия Божи свят, и през което той надничаше към нас. Французите имат Париж, който е цяла Франция – но те имат още и Лион, и Бордо, и Брюксел – защото и там френеца е свой; англичаните имат Лондон – но освен него – Оксфорд и Единбург; русите – Петроград – но също така Москва и Киев; Берлин е столица – но струва по-малко от Мюнхен, Лайпциг и Дрезден. А какво имаме ние? Какво друго – освен това малко сърце, чийто пулс чувствахме – вчера в премиерата на някоя не лоша пиеса, днес – в угледната изложба на двама млади хора, утре – в приветливата книжка на едно литературно списание? Да, тя бе наша срамежлива гордост – тая София – тъй нежна през дните, когато цъфтят липите и дивите кестени!

Аз я оставих преди три години в една септемврийска привечер – за да намеря полка си в провинцията, и от тогава до преди двадесет дни не бях я виждал. Идвах си два пъти в отпуск, но и двата пъти трябваше да бъда в моя далечен глух градец – а в София – за да чакам влак – престоявах само по една нощ. Но там долу – ние всички сме си същите, и мислехме, че и тука всичко е останало същото, старото. През тия две нощи – аз още повече се уверих, че София е старата: все тъй приветливо светеха електрическите лампички и лъщеше паважът, все тъй приятелски самотно кънтяха моите стъпки, все тъй замислено шумяха старите тополи по булеварда. И като се връщах отново там – аз занасях още една вълна топла и безгранична нежност. Защото – там долу – всички копнеят – постоянно и мълчаливо, и всеки знае, че брани своя копнеж. Моят ординарец брани своята бъдна колиба – нейде край Осъма, и лозето до нея, с орех в средата; моят подофицер – своята крайпътна кръчмица – до гара Левски; аз пък – далечното малко сърце на моята земя, което трябва да укрепне и забие със силата на всички скрити сокове, що хранят тия избуяли ниви. Да, да – истина ти казвам – той страстно не се копнее дори за любовница.

И ето че преди двайсетина дни дойдох тук. Но тоя град – аз не го познавам. Това не е София – това е нов град, издигнат само за две-три години – отрупано нагизден и предизвикателен – като нечакано забогатял провинциал. Старите здания, хора и интереси са позатулени – нови изпъкват на тяхно място и навсякъде се чувства усиленият ритъм на един нов живот – бърз и подозрителен. А! Ти не знаеш как това удря още от първия ден! Всяка вечер белите глобуси на заведения блясват над тълпа, по-многобройна и по-разточителна отпреди. Нови магазини на фалшиви брилянти, парфюми, одеколони самодоволно излагат витрини и колкото цените са по-високи – толкова купувачите са по-много. Народната библиотека е затворена, но до нея Борсата е открита и трескаво работи. Народният театър дава спектакли с кинематографически артистки и с цени, каквито нийде по света не се пращат. Списанията спряха – но десетки банки се учредили. Художествените изложби пресмятат своя успех по десетки хиляди, с които се откупват картините. Новите аристократи се рекламират като щедри меценати. Познати лица рядко се срещат, един нов свят се е издигнал – като сипнала нечиста пяна на повърхността. Писателите? – Нашите земянки и книжарниците тук са отрупани с тия военни издания – сбирки стихове, разкази и пиеси, откупувани със стотини екземпляри и непотребни никому. Защото – чия жадна душа можаха да утолят те? В тоя безсрамен патос, сухо резоньорство и инжектиран възторг – има ли една-едничка нотка, дето да трепти звучната душа на човека? И кръз тия разводнени възторзи се мярка пак вездесъщият образ на парвеню спекулант. Това е духовният живот на днешна София.

А вън – по улиците привечер – видя ли тая пъстра, пременена и ухилена тълпа? Била ли е тя някога по-елегантна, по-ослепителна? Жените – облечени в коприна и снежна пяна от дантели или в траур –със своите засенени очи и карминени устни – продажните и почтените – са еднакво съблазнителни и достъпни. Те бързат всички на някакъв безкраен празник, дето всичко е доволство и наслада. А с каква нега се мечтае там долу за тях! Други, съвсем други ги виждаме ние, в нашите дълги часове на размисъл и блян – такива, каквито ги знаехме – малко свитички, троми, груби дори – но тъй свежи, правдиви и мили!…

sofia-KK

Двадесет дни скитах замаян и търсих спомените си, но останах безпределно сам и чужд на тоя живот. Струваше ми се, че някакъв горещ вихър вилнее неспирно и шиба всички със сладострастие, шемет и алчност; струваше ми се, че виждам отражението на някой малък Вавилон или Рим в дни на най-големите им безумици. Кога, как и защо се измени тъй всичко?

Казват ми: – градът расте – и така е навсякъде. Но тъй ли е наистина? О, зная аз и Париж, и Лондон, и Рим – но там тая суета и вихреност, що фучи из улиците през всички векове – е само странична нота в съзвучието на целия многостранен живот. Тук – това е всичко. Че какво друго има сега освен това? Провинцията – днес повече мъртва, отколкото по-рано – глъхне в безначален труд, търпи и мълчи. Там долу, другите, очи в очи със смъртта  – търпят, мислят и мълчат. А тука – кой съзнава дълбокия и всестранен смисъл на онова, що живее? Три години усилно и вдъхновено време – но в тия доволни и алчни лица, в тия замъглени от наслада очи – видя ли ти някъде бръчката на една отрудена мисъл или сянката на нежна грижа? Де е съзнанието за подвига на този народ – подвиг, колкото и невероятен, толкова и тежък?

Само в болезнено разширените зеници на дребния чиновник, който бърза с мрежа към пазара, ще съзреш страшния гнет на неотстъпна грижа. Но тая грижа пък е толкова първобитна, че внушава по-скоро съжаление, отколкото преклонение…

Той млъкна, свали фуражката и широкото чело се откри изцяло с широка бръчка по средата. После махна с ръка и добави:

– Не-е, всичко това трябва най-после да свърши…

Влакът тичаше сега край рядък върбалак; далеко в широки движения двама косачи размахваха коси, чиито острия блестяха като малки слънца сред полето. Той се загледа нататък и поде:

– А ето, тия там – те са останали същите. Те познават само земята – и земята познава само тях. Те не приличат на ония от града.

– Сега аз се връщам почти долу с радост. О, няма да ти кажа, че там е блаженство – това нека писателите разправят. Но отивам там при свои хора, отивам в мълчанието, в мисълта, в бляна.

В първите дни така бях потресен, после размислих. Кой знае – дали ние не отнесохме със себе си онова, що днес напусто търсим в тоя град? Дали няма още утре то – с първия спокоен ден – и с нас заедно – да се върне в София? Ала и тъй да е – що от туй? Там ние свикнахме с ведрия планински въздух и утре, когато се върнем – не важи дали и аз с другите – ние ще проветрим спарената мъгла, отровния дим, ще прочистим издъно тоя хубав град – и малкото сърце ще забие пак спокойно и по-крепко отпреди. И нашата гордост ще бъде двойна – че дваж сме го бранили: еднаж – там долу – с мишци, втори път – тук, с душите си…

Той млъкна съвсем и закри очи, невям да види по-добре тоя бъден ден. Влакът бързо режеше полето и далеко – София едва се мяркаше, като голямо бяло петно в безпределната шир на нивята.

Публикувано в : „Към Близкия”, София, Книгоиздателство Александър Паскалев, 1920, с. 10-15.

 

Константин Константинов е роден на 20.08.1890 г. в гр. Сливен. Завършва право в Софийския университет (1911), посещава Париж с намерение да специализира, но се завръща поради липса на средства. Работи като съдия, прокурор, юрисконсулт, адвокат. Председател на секция Литература в Камарата за наука и изкуство (1945-1947). Председател на Съюза на българските писатели (1945-1946) и на Института за преводна литература при Министерството на информацията. Започва да публикува през 1907 г. в сп. Българан, а по-късно и в Българска сбирка, Наблюдател, Наш живот, Съвременна мисъл, Златорог, Изкуство и критика, Изкуство и др. Заедно с Дебелянов и Подвързачов издава сп. Звено (1914). К. Константинов пише разкази, очерци, литературни есета, спомени, пътеписи, романи. Сред най-известните му книги са сборниците с разкази Към близкия (1920), Любов (1925), По земята (1930), Трета класа (1936), Ден по ден (1938), Седем часът заранта (1940), Птица над пожарищата (1946), романът Кръв (1933), Сърцето в картонена кутия (1933; в съавт. със Св. Минков), пътеписите Нашата земя хубава (1940), спомените Път през годините. Т. 1-3 (1959-1966), есетата Върхове (1967) и др. Автор е на книги за деца. Известен е като един от големите български преводачи от руски и френски език. Умира на 03.01.1970 г. в София.