0
1030

За спасяването на българските евреи

Въпросът за спасяването на евреите и отношението на българската държава към тях по време на Втората световна война продължава да предизвиква спорове. На конференция в София, организирана в началото на октомври от Българския хелзинкски комитет, бе направен опит за цялостен подход към темата

Традиционно темата за съдбата на българските евреи сблъсква два паралелни разказа – единият, потвърждаващ отговорността на българската страна за депортацията на евреите от Егейска Тракия и Вардарска Македония през март 1943 г., а другият, изтъкващ положителната роля на българското общество при спасяването на поданиците с еврейски произход.
На конференция в София, организирана в началото на октомври от Българския хелзинкски комитет, бе направен опит за цялостен подход към темата за третирането на евреите от българските власти в годините на Холокоста. В конференцията взеха участие български и чуждестранни историци, политолози, социолози и журналисти, сред които писателят Габриеле Нисим (автор на първата книга за Димитър Пешев), политолозите  Албена Танева и Антоний Тодоров и историкът Николай Поппетров. Предлагаме ви гледните точки на част от участниците в конференцията „Да опознаем миналото си“.

Габриеле Нисим: България може да се превърне в авангард на паметта за Холокоста

Мисля, че е важно да се направят две неща. Необходимо е всяка страна да направи равносметка на миналото си. В Италия бе направена равносметка за времето на расовите закони и за отговорността за това, което се е случило с евреите. В същото време е необходимо да се спомним и за доброто. Защото са били извършвани престъпления, но е имало и праведни хора, които са правили добро. Ето защо си представям, че в София може да се създаде градина на паметта, която да е голяма градина на толерантността и приятелството. Там могат да се засадят дървета в памет на всички големи българи – като Димитър Пешев, екзарх Стефан, митрополит Кирил, на  всички, които са спасили евреите. В същото време в тази градина може да се постави паметник от гранит в памет на евреите от Тракия и Македония, загинали в Аушвиц. По този начин ще има паметен знак и за отговорността по случилото се, но същевременно ще е налице и спомен за доброто, което дава своите морални примери на обществото. Европейският парламент наскоро одобри резолюция, с която се установи ден на праведниците, спасили евреите. За такъв ден е определен 6 март. И тъй като за България датата 6 март е много близка до 9 март – денят на спасяването на българските евреи – мисля, че би могло 6 март да бъде отбелязан тъкмо чрез създаването на подобна градина на паметта. Искам да напомня и че когато предложих на Европейския парламент проекта за една подобна резолюция, аз заявих в словото си, че съм започнал да се занимавам с праведниците, тръгвайки именно от фигура като Димитър Пешев. Работата, която извърших в България, изследвайки приноса на Пешев, ми разкри истинското измерение на праведниците и тяхната морална ценност. Така всъщност се стигна до този резултат, който е вече приет от европейската общност. България може да се превърне в авангард на това движение на паметта. Още повече, че фигура като Пешев предполага тъкмо в България да се отбележи този ден на праведниците.

Габриеле Нисим (род. 1950 г.) е известен италиански журналист, писател и историк. Автор е на множество документални филми, излъчени по италиански и швейцарски телевизионни канали, посветени на съпротивата срещу комунизма и най-вече на съдбата на евреите в Източна Европа. След по-известните му книги са: Невидимите евреи. Оцелелите в Източна Европа от комунизма до днес (1995), Трибуналът на доброто. Историята на Моше Бейски, който създаде Градините на праведниците (2003) и най-вече Човекът, който спря Хитлер. Историята на Димитър Пешев, спасил евреите на една нация (1999), която му носи световна известност.

 

Албена Танева: Българският случай е уникален заради реакцията на гражданските структури

Факт е, че различни прослойки на обществото – интелектуалци, политици, различни професионални гилдии, спонтанно възникнали групи, Светият синод на Българската православната църква за 15 дни през есента на 1940 г. се събират и реагират, заявявайки, че не са съгласни с политиката на правителството. Разбира се, с тях не се съобразяват, въпреки че техни писма са изпратени до правителството, до държавния глава царя, до ръководството на парламента. Проправителственото мнозинство взима определени решения и променя политиката спрямо евреите. От този първи акт през есента на 1940 г. до пролетта на 1943 г. забелязваме как в началото има група действия, които ограничават и отнемат гражданските и политическите права на евреите, след това започва икономически натиск и накрая през 1943 г. всъщност поставят – в тайна от обществото – въпроса за живота на евреите. Подписва се споразумение за депортиране на евреите от България. Правителството взима такова решение. В същото време различни среди на българското общество, щом забелязват, че има такива действия, реагират. В нито един от запазените писмени документи те не казват: „Запазете живота на българските евреи, за другите не се интересуваме“. Това не е вярно. Те казват: „Тази политика е грешна в самата си същност“. И ние можем да видим много ясно, че през тези години в българското общество има две политики по еврейския въпрос – тази, която е на официалното правителство, и тази, която е на най-различни граждански структури (Църквата и отделни личности), които не са съгласни и през цялото време се опитват да възпрат действието на официалната линия. Те успяват и това прави уникален българският случай. Това го прави толкова интересен да разсъждаваме върху него, а не да се кичим с него, да проумяваме, че е било възможно в онези по-трудни от днешните години да бъде променена държавната политика и тази, която е гражданската, да се превърне в официална политика. Всички евреи в „стара“ България остават живи, те са спасени благодарение на това, че е променена политиката, че са спрени вече взети решения. Ако не беше реакцията на гражданските структури, в „стара“ България щеше да се случи същото, което е станало във Вардарска Македония и в Егейска Тракия.

Албена Танева е преподавател по публична администрация в СУ “Св. Климент Охридски”.  Доктор по политология от 2007 г., тя защитава дисертация на тема “Лидерският обществен модел. Спасението на евреите в България в политологически дискурс”.  Основните дисциплини, които преподава, са в областта на публичната власт и лидерството. Специализирала е в университетите в Маастрихт, Холандия и Питсбърг, САЩ. В преподавателската си и научна работа се утвърждава като водещ специалист в изследванията на Холокоста и спасяването на евреите в България.

 

Николай Поппетров: Ние сме виновни за депортацията на евреите от „новите земи“

Когато трябва да се изведе еврейският въпрос, веднага задаваме въпроса за окупационните корпуси. Тогава казваме: „Да, там бяха германците, те бяха окупирали тези земи, те взеха нашите евреи, нищо не можеше да се направи“. Въпросът е сложен, тъй като самата българска държава не го изяснява, българската държава търси да установи едно положение, което после да се окаже заварено положение, от което да преговаря и да каже: „Ето, това са нашите земи, ние сме ги регистрирали“. Но това е презумпцията на българската държава, ние нямаме документи, в които това да е описано детайлно – каква ще е политическата стъпка. Политиката е постепенно да интегрираме тези земи и ги интегрираме напълно. Финалът е създаване на музей, театър и библиотека в Скопие. Интегрираме ги напълно – административно, военно-полицейски, съдебно, религиозно, просветно, министерството на благоустройството със своите служби кантони и подразделения… Няма институция в София, която да не е представена там. И съответно наливаме там много пари. А това е безсмислено, тъй като не се знае дали тези земи ще бъдат наши. Ние нямаме никаква уговорка. Поне досега не сме видели протокола за разговора на цар Борис с Хитлер. Ние нямаме документ, който да показва, че фюрерът изобщо е обещал на цар Борис, че тези земи ще бъдат български. Така че това е статутът на тези земи – ние ги считаме за собствени и реално погледнато германците имат малка юрисдикция там. Сега, ако питаме кой е виновен за депортацията на евреите, до голяма степен ние сме виновни за депортацията, тъй като преговаряме с германците по един изключително унизителен и засягащ нашата национална чест начин. Това е вината на тези, които са водили тези преговори, основно на Александър Белев от Комисарството по еврейските въпроси. Те преговарят с германците за заплащане на германските разноски по депортирането на евреите. Не стига, че им предаваме евреите, но трябва и да платим за това. Българската държава знае много добре, че нещо лошо и нередно става с евреите и затова пази това в тайна.

Николай Поппетров е специалист в Института за исторически изследвания на БАН. Занимава се основно с българска политическа история от първата половина на XX век. Има над 30 студии на тема фашизъм и авторитарни режими в периода 1918-1944 г., част от които са публикувани в Германия. Автор на книгата Фашизмът в България: развитие и прояви.

 

Антоний Тодоров: Не можем да говорим за някаква особена роля на гражданското общество

В днешното говорене за съдбата на българските евреи по време на Втората световна война се промъква националистическа теза. Съществуват няколко версии за спасяването на евреите:
1. Спасяването е дело на целия народ (тази версия избягва острия дебат върху миналото и разграничаването между спасителите и отговорните лица);
2. Приносът за спасяването е на цар Борис III;
3. Спасителят е Димитър Пешев (Все пак Пешев е правителствен депутат, който е подписал Закона за защита на нацията);
4. Основният принос за спасяването на евреите е на Българската православна църква (действително има дейци на църквата, които участват активно – митрополит Стефан, например – но все пак БПЦ остава доста пасивна);
6. Има дори версия, че истинският спасител е Петър Дънов, тъй като се смята, че той е оказвал силно влияние върху един от съветниците на цар Борис.
Не можем да говорим за някаква особена роля на гражданското общество, тъй като в условията на тоталитарния режим по време на Втората световна война то е било с твърде ограничени ресурси. Да не забравяме, че по това време действа извънредно законодателство и България е в състояние на война. Има, разбира се, някаква гражданска мобилизация, но тя в никакъв случай не може да се представя като толкова мащабна, че да повлияе директно върху решенията на правителството. Несъмнено тази мобилизация е натежала заедно с други фактори. Не можем обаче да квалифицираме това като гражданско общество. Под гражданско общество не трябва да разбираме просто будни и критични граждани, под гражданско общество трябва да разбираме само организирани граждани, от името на които говорят различни дейци. Ако трябва да резюмирам накратко, тук има стечение на обстоятелства, свързани с организация на различни кръгове от българското общество, успели да се доберат и да окажат натиск върху главата на правителството и върху царя.

Антоний Тодоров е завършил  Международни отношения във Висшия икономически институт. Той е доктор на политическите науки и професор по политология в Нов български университет. Автор на книгите: Елементи на политиката (2012), Българската политическа култура и гражданско участие (2011), Граждани, партии, избори: България 1879-2009 (2010), Политическият живот в България 1990-2005 (2005), Модерната политическа мисъл (2001).