Стефан Джамбазов и Зелма Алмалех са – колкото и да се опитвам, езикът ми отказва да се обърне, за да произнесе „бяха“ – от онези двойки за завиждане, свързани, като че ли по воля свише, в онова невероятно тотално партньорство, обединяващо любовта с професията, интересите, намеренията, целите и проектите в съдържанието на общата мисия на живота си, така, както я разбират самите те. Трудно, дори ми е невъзможно да си представя, че няма някой ден пак да се сблъскам с тях в галерия или концертна зала или просто неочаквано да изскочат зад някой ъгъл на улицата: той с вечната си раничка и фотокамера през рамо и със своето неизменно полускептично изражение; тя, с големите очила и онзи бистър и добронамерен поглед зад позацапаните стъкла и поредната забързано разказана между две цигари поразителна житейска случка. Дори силуетът им при всяка поредна поява за мен винаги е бил един общ, вместо да са два, на две отделни личности. Този силует дори няма непременно физически контур, а по-скоро очертава усещане за духовното присъствие на двамата и за приятелството, което те излъчват и привличат. Написано или изречено, понятието приятелство съвсем не сполучва да обхване многоизмерността на близостта, до която всички ние, поотделно и заедно с късмета на контактите със Стефан и Зелма, сме достигали, заради тази красива аура от човешки качества и положителeн ентусиазъм около тях. Като режисьор и автор на десетки творби на документалното кино, като журналист в „Демокрация“ и „Култура“, като радиоводещ в „Христо Ботев“ на БНР и в българското RFI, Стефан положи образовани стандарти в коментирането на културата у нас. А сайтът „Въпреки“, създаден и поддържан само благодарение на съвместната им със Зелма непоклатима всеотдаденост, както и множеството осъществени в последните години около тази платформа арт проекти, са измежду немногобройните качествени частни инициативи в така нездравословно широкия спектър на локалния културен продукт.

Днес мисълта за всичко, постигнато заедно от Стефан и Зелма, ме кара да си спомня за персонажите на Вонегът от „Фарс или никога повече самота“ Уилбър и Илайза, реализиращи в пълна степен интелектуалните си способности само тогава, когато допират главите си. Метафората има две образа. Единият синтезира стойността на общуването с добри и способни личности, с които можеш да отключиш собствените си скрити таланти. А другият е, че общуването между двама е панацея срещу самотата. Затова, въпреки тъгата от загубата на един приятел измежду само няколкото, все още заслужаващи това определение; въпреки възхищението пред неговата скромна храброст да прекара всичките преброени оставащи му мигове заедно с онова, което е искал, и с онези, които е обичал; въпреки тези неща, чувствата ми са насочени и към Зелма, защото нейната загуба е най-голяма, тъй като тя и Стефан са и остават едно. Затова въпреки болката от самотата съм убеден, че техният тандем е неразбиваем. И когато ще се срещаме със Зелма – сама, както изглежда, до нея, както и преди, макар и невидим, винаги ще бъде Стефан със своята раничка на гърба и скептично изражение на лицето. И въпреки че едва ли ще успяваме да го различим, ще знаем, че той е там до нея. Но ако силно притворим очи, ще забележим, че нейният силует е двоен.