0
932

За съдбата на евреите

Из непубликуваните „Дневници”

2Петко Росен (псевдоним на Петко Георгиев Чорбаджиев) е български писател, юрист и общественик. Роден е на 15 октомври 1880 г. в село Ковчас, Лозенградско (дн. Турция). Баща му Георги Чорбаджиев през 80-те години на XIX век се преселва в село Гергебунар (дн. Росеново), а през 1891 г. в Бургас, където става собственик на т. нар. „хан на хъшовете” – сборище на бунтовници и комити. Учи в гимназия в Сливен, заедно с Яворов, Минко Неволин и Елин Пелин (1894-1896). Завършва гимназия в Русе (1901). Следва право в София, Париж, Женева. Прекъсва следването си и участва в Преображенското въстание (1903). Участва в Балканската и Първата световна война. Окръжен управител (1918-1919) на Бургас. Народен представител от Демократическата партия (1931-1934). Работи като адвокат. Автор на книгите: „От Дунав до Бяло море” (1927), „Литературни сенки и силуети” (1928) „Между народа. Видено и чуто” (1933), „В поле широко” (1938), непубликуваната приживе „През гори зелени” (1982), „Сурвакници” (т. І., 2011) и др. Помага да не бъдат депортирани бургаските евреи. Умира на 30 април 1944 г. в Бургас.

2  септември  1941 г.

Държавата, обществото, държавата и пак държавата. Като че ли не държавата е за човека, човекът е само градивен материал за държавата. Тухла, пъхната в зид, та замазана, просто изчезнала… На ума ми идва едно сравнение: Кораловите острови… За тези острови се говори постоянно: какво представлявали, как се надигали над вълните посред океаните и как често изчезвали, каква опасност представлявали за мореплавателите и пр… А за ония малки животинки, които ги правят, ония милиони и билиони корали, които излъчват от себе си тоя варовик и образуват тия грамади – не става и дума, освен в зоологиите.  Днешният човек е същински коралов полип… Той твори обществото, държавата и тя става като че ли самоцел за себе си, а за човека, твореца човек нищо, нищичко: полип, тухла скрита в дебелия зид…А кой всъщност е зидарят? Хитлеровци, Сталиновци, Мусолиновци ли, които рушат обществения градеж, за да строят нови своеобразни постройки ? И да залъгват света, хората, че няма по-голямо и по-върховно благо за човека, личността, освен да се пожертвува, да стане тухла за новия строеж.

А тухлите на съществуващия строеж – това са милионите жертви (човешки), чиито кости покриват земята, както парчетиите от тухлите на стария строеж покриват замята, та когато земеделецът ги разрови да се чуди какво ли е представлявал някогашния строеж и защо ли е разрушен, от кого и кога…Сиреч: чии ли са тия разровени кости, тези обилно безименно пълнещи  грешната ни земя.

4 юни  1943 г.

Вчера се върнах от София. Обходих и Западна Македония: Скопие, Битоля, Охрид. Впечатленията си ще печатам, та не е нужно да ги вписвам тука. Срещите ми в София с първенците ме отвратиха. Ония, които шумяха със своето германофилство, са се посмълчали, смутени са, освен големите нахали, а другите , безверните в Хитлера, сега хитруват и чакат развитието на събитията да ги насочат в някакъв път. Дори най-осведомените хора като Д. Шишманов главен секретар във Външното министерство, и той изчаква събитията с някаква фатална случка, която ще тласне края насам или нататък. Потресен съм от тази духовна тъпота… Акцията пък против евреите е най-долното падение на племето ни пред безчовечните „вершители судеб”. Дори благоразумният Кирил Гунев заключава, че на дъното на тая морално проваляща ни акция ще трябва да се търси Цар Борис…Избягал, за да не приеме депутации, молещи го да се намеси…Големи ангажименти ли взел пред Хитлера, какво е това чудо не може да се разбере.  Нашият народ имаше един голям морален кредит със своята толерантност за хатъра на озверели хитлеристи, трябваше и този капитал да проиграят.

Единственият интересен човек, с когото умно беседвах, бе Теодор Траянов. Човек с прозрения. Само че голям гeрманофил, подценяващ славянството. А какви дълбоко верни преценки дава и за едните, и за другите. Особено в областта на литературата. Интересно е защо той подценява Достоевски и Толстой, а надценява Пушкин, Лермонтов, особено Гоголя. Толстой и Достоевски били само гениални изразители на една епоха, на една ера в духовното развитие на руския народ. Те не са вечни. Вечен, вечно светещо светило бил Пушкин. Идва епоха, когато Толстоя и Достоевски ще бъдат оставени в забрава…Има нещо много вярно в тая преценка. Ето: и аз не мога да си позволя да чета Достоевски и Толстоевия „Война и мир”, а Пушкина, Гоголя можеш да четеш винаги.

Стана дума и за новата поезия. Аз държа на първо……… за Regina Mortua. А той клати глава и ми навежда за пример Гьоте: по два, три пъти преработвал работите си, докато ги направи ясни за всички. Аз не съм съгласен: творческият процес не винаги е повторим. Може произведението да се уясни, но самият процес ще избледнее, ще се изгуби неговата първична импулсивност.

….

Георги Константинов ми поиска бележки за моето писателство и аз му пратих следните:

Искаш да ти дам бележки за моята книжовност. Не казвам писателство, защото в моето съзнание това звание е преди всичко Призвание. Писател – духовен вожд на племето! Или само член на Българския Писателски Съюз. Първото ме плаши, смущава, второто ме възмущава.

Първата моя печатна работа е оная критика на Антон Страшимировата повест „На Кръстопът” през 1904 г. в „Демократически преглед”. Как стана това описал съм го в спомена си за моето литературно кръщение в Юбилейния сборник на Страшимиров. Тази ми статия направи небивало впечатление. Въздигнаха ме до небесата. Кирил Христов, с когото другарувах, иде в аудиторията (а той бе студент по правото), заканително клати глава и дума: „ Гиди муле, гиди! Да си написал такава великолепна работа и да се спотайваш. Че ти тури Кръстевци в малкото си джобче на джилетката си и пр”. Подари ми сборника си „ Избрани стихотворения” с епиграма:

Росен – цвете ли си ти

Процъвте щеш като цвете,

Росен дух ли си – завети

Нови ти щеш възвести.

Втората ми и третата статия в „ Дем. преглед” бяха полемика със Стефан Минчев по повод Сборника разкази на Г. Стаматов. Бях взел един тон – не ти е работа. За тази ми статия Владимир Василев напоследък в Бургас пред други хора ми направи следните признания:  „Готвих се да пиша за Стаматова. Като прочетох писаното от П. Росен, когото не знаех що за човек е, рекох си: този ще ни премачка всички”…

Написах още нещо за театъра, стана бунта в Университета, изритаха ме, заминах за Женева, върнах се, жених се, обзавеждах се, четях много, драсках в бургаски вестници и толкова. Едва през 1909 г. написах в „Българска сбирка”- Апология на бита – за П. Ю. Тодоровите идилии. Хареса се. Тръгнаха войните, в които взех подобаващо участие. Краят на Балканската война ме съкруши до помрачаване. В Общоевропейската война попаднах в Македонската дивизия, 4-ти полк, като бивш комита. Три години висяхме на гребена на Беласица. Оттам пратих пратих няколко писания във в-к „ Пряпорец”, продължих ги във в-к „ Зора”. Събрани, влязоха в сборника ми „От Дунав до Бяло море”. Добре се посрещна. Най-възторжени статии написаха Любомир Владикин и Димитър Шишманов. На другата година „ На Еньовден”литературни критики, снимки и силуети. Почти никакъв отзив. Ни „за”, ни „против”. А държа, че моите „Самотни часове”са от стойност- поне хубаво са скицирани. Въобще моите по-добри работи се подминават мълчеливо. Събратята ми не смеят да ги отрекат, а сърце не им дава да ги похвалят. Благоразумно мълчание.

На 1932 г. излезе „ Между народа”шетанията ми между народа като народен представител. Дали това е литературадруг въпрос, но все таки са интересни, като художествена публицистика, рядкост у нази.

На 1938 г. излезе „ В поле широко”пътеписи и спомени . И две глави от роман: „Род се продължава” и пр. Романът е автобиографичен и едва ли ще види бял свят… Излезе второ допълнено издание на „ От Дунав до Бяло море”. Скоро ще излезе „Низ гори зелени”втора част на „ В поле широко”. Живея далеч от интелектуалния център и да следя духовния път, чета много, държа си бележки и на края на годината, сурвакам. Чрез тези сурвакници държа връзка с хората и книгите. Инак бих се приравнил с добитъка.

Ядовит съм, но не съм злопаметен. В преценките си се ръководя изключително от непосредствения си усет. Когато бъркам не се кая, когато улуча не се хваля. Сурвакниците ми са фейлетонни, та само по себе си се разбира, че без посоляване и без пиперец, биха били блудкави. Засегнатите братя се лютят, ама да прощават.

Възмути ме демонстрацията, в която и ти участвуваше, по повод сурвакницата на К. Константинов. Като че ли за вази нямаше други аргументи, та се наредихте на улична демонстрация. Поне на тебе, човек с широка душа и добро сърце не подобаваше да се подреждаш с полузагиващите знаменитости, така засегнати на болното им място.

Приеми пр. моите пожелания в неуморното труженичество

Бати ти Петко Росен

Бургас 4-ти Юни 1943 г.

….

17  юлий  1943 г.

Паметна дата за евреите

Дойде си Росен за вечеря и казва: „Пристигнал е специалист комисар за изселване на евреите…мой познат, бивш стажант в Областния съд”. Казах на Росена: Ще отидеш и кажеш на твоя приятел да си даде оставката веднага, да се разболее за няколко дена, та да се позабави тази безчовечна варварщина. Ще му кажеш и това, че при един обрат на събитията, вторият човек след Белев, който ще бъде обесен, ще бъде той, твоят приятел.

Петко Росен със синовете си

Росен излезе, намерил приятеля си, казал му що му казал…Подал си оставката и обещал да я позамотае два три дена. Това бе в петък вечерта. В събота се събраха у дома председателките на женските дружества, включително и моята жена, понапомпих ги и ги изпратих при Областния директор. Приел ги много добре, изслушал ги и казал: „Всичко се диктува отгоре…Изпратен е специален комисар по изселването.” Петър Петранов ми каза, че ние , опозиционните водачи, ще се съберем у д-р Танев в 11 часа и оттам ще отидем при Областния директор. Наближи времето и запитах: „ Събраха ли се приятелите?” Отговори ми се от Доктора, че той намирал за безцелна тази акция. Нахоках го хубавата и затворих телефона…

Така или инак успяхме да забавим работата 3-4 дена, а в тия няколко дена повя друг вятър и евреите от нашия край се спасиха от изгнаничество…От Пловдив, Стара Загора и София бяха евакуирани. Само нашите се спасиха от тази горчива съдба… А се говореше, че само на дума ще ги евакуират в Шуменско…Всъщност те щяха да ги експортират по Дунава в Полша…Наредено бе веднага да се ликвидира и покъщнината, и квартирите им, и всичко.

Господ ще ни съди за тая си акция. Заплахата на комисаря бе на 17 юли вечерта. На 20-ти трябваше да се изселят всички евреи. На 20-ти август ме привикаха в Областното управление. Там заварих още неколцина: Ст. Димитров, Петранов, Петър Велчев, Матеев. Пръв аз влязох при Областния директор Гуцов. Прие ме много внимателно. Пред него беше списък с данни за вписаните лица. Каза ми: „ От полицейските органи няма никакви данни за вашето провинение, но анонимните доноси и …страничните са безбройни…Обвиняват ви в англофилство…” Казах: „Гордея се, че полицейските органи не са паднали така ниско, както прононсираните патриотари… Аз съм русофил, по-право славянофил. Съм председател на Славянското дружество. Съм от ония русофили, които дължат своята идеология, своя духовен ръст, на руската обществена мисъл. Без нея аз бих бил един Недорасъл…Към Англия аз и русите от онова време  (когато се формираше моето мировъзрение) казвахме презрително: Сукин син английской королеви…Да зная, че спасението на България е в ръцете на Хитлера, че само, ако той бъде спасен, ще се спасим и ние, бих ви предложил главата си. Бих отишъл на бесилката с песен. Но първо: Нито Господ, нито Дяволът може да спаси Хитлера, а по мое мишление съдбата на България съвсем не е в ръцете на Хитлера… От нази зависи да се измъкнем от атмосферата, в която безумни патриотари ни тласкат. Това са хората от подкупения ни печат. Хора, които носят главите си на таблата (като Иван Кръстител). Таблата, на която са получили заровете, за които са се продали.  Смятат се за големи патриоти, ето случай да се самопожертвуват. Само себе си, а не да тласкат цялата страна към бездната… Аз вярвам, безгранично вярвам в бъдещето на славянството на обединеното славянство под егидата на Московеца. Вярно е, че върховете на нашето племе ще пострадат…Но това в голяма степен зависи от нас самите…А за да бъдат жертвите по-малко, трябва да пестим ожесточението между леви и десни. Да не копаем бездната на гражданската война”. Уж почтено се разделихме с Г-н Областния, а след 2-3 дена дошли да ми запечатват радиоапарата. Изхоках ги бясно. Свиха куйруци и си излязоха. Писах на Козаров (директор на полицията). Протестирах и пред Гуцова  (областния управител). Минаха 2-3 дена, съобщиха ми,че заповедта за  запечатването на радиоапарата се отменя. Всъщност, нямаше какво да се отменява. Смятам,че и Козаров се е намесил.

Тази публикация от неиздадения Дневник на Петко Росен стана възможна с любезното съгласие на неговия внук инж. Петко Чорбаджиев.