0
9168

За таланта, бездарието, честта и почестите

„Честта забранява действия, които законът покровителствува.”
Сенека
Като всички литературни и граждански феномени, и делото на Стефан Цанев може да бъде съдено, преценявано и оценявано по различен начин. Така е ставало неведнъж в дълголетното му литературно битие – така става и днес пред очите ни. Хващайки перото обаче, сега аз не възнамерявам да правя хронология на многото разнородни мнения по темата, да нищя и разнищвам техните основания и техните неоснователности. Правил съм го неведнъж – както на родна, така и на международна земя, неведнъж съм цитирал и коментирал строфите и позициите му в есета, излъчени по Радио Германия (Deutsche Welle), както и в седмичната културната програма „Контакти”, която водех дълги години за българската емисия на Радио „Свободна Европа”. Литературно със Стефан Цанев ме свързват много неща, а личностно ме свързва преди всичко един безценен общ приятел – Георги Марков. Който ценеше високо Стефан – и като човек, и като поет, и като драматург. Признанието, което Георги му оказваше в спомените си, бе безусловно споделено и от мен. За да бъда още по-недвусмислен, ще го заявя без уговорки: въпреки всичките си попътни граждански колебания, за мен Стефан Цанев е явление в националната ни литература. Още в първа младост неговите строфи, живописната му, наситена и ярка образност се превърнаха в естествено противодействие на убогия, бездушен и клиширан език на казионните писатели от всички поколения, масово обслужващи чрез сюжетите си пошлата идеологическа пропаганда. Открай време подозирам, че както има хора, които и да искат, не могат да пишат добре, така има и хора, които и да искат, не могат да пишат лошо. Стефан Цанев е несъмнено един от последните. За разлика от многото си коментатори, критици и зложелатели, той вече е влязъл в класиката – особено с поезията си.

А тези дни доказа за пореден път, че е и неподкупен гражданин. Става дума за отказа му да приеме високото отличие, което министърът ни на културата потриваше ръце от нетърпение да му връчи. Каквито и да ги говори днес, както и да го върти и сучи по министерски министър Рашидов, той знае, че най-престижният орден на ведомството му вече пътуваше към ревера на поета. Който го отхвърли – според мен не срещу, а в името на националната ни култура. Със самочувствието на твореца, който несъмнено е, и на гражданина, който, въпреки всичко, е, Стефан отказа да предостави името си на разположение на едно министерство, което се себеопозори, награждавайки един палач на българската култура, един водещ функционер на най-демоничната организация в новата ни история – комунистическата Държавна сигурност. Трудно, трудничко ми е да си представя как Стефан Цанев ще влезе в семейството на лауреатите, как ще застанат рамо до рамо двамата с Димитър Иванов (който, както вече писах, съвсем заслужено носи не псевдонима Валери Петров или Елин Пелин, а прозвището Гестапото), декорирани с едни и същи еполети. Работата е там, че докато Стефан Цанев строфа по строфа е творял национална култура, Димитър Иванов операция след операция е громял същата култура. И ако морално двамата са несъвместими, не по-малко несъвместими са те и на писателското поприще. Става дума за органичната несъвместимост между един блестящ поет и един посредствен хроникьор. Гъската и лебедът – учи една древна руска мъдрост – не са двойка.

Не се и съмнявам, че за да стори този доблестен жест, Стефан е осъзнавал всичко това, разбирал е ясно, че да приеме отличието, да го сподели с един щатен агент на инквизицията, значи да сподели и безчестието на едно министерство, а оттам – и на държавния апарат, от който това министерство е съставна част. А Стефан Цанев е свикнал да споделя вълнения – не безчестия. Министър Рашидов пък е свикнал да обсебва власт – онази власт над другите, от която изпитва потребност само онзи, който не владее себе си. И за която Юнг пише, че е най-автентичната антитеза на любовта. Въпреки цялото си чиновническо тесногръдие, Вежди Рашидов пък знае, че не орденът ще зачете и почете поета – по-скоро името на Стефан Цанев ще се превърне в параден декор за министерството му. Едно име и едно кредо, които, стъпил и върху литературното си величие, и върху гражданския си морал, Стефан Цанев оцени достатъчно, подобаващо високо, за да не ги предостави на разположение като алиби за една държавна политика със съмнителни морални качества. Лишен от показност, благородният му жест става още по-благороден.

Поведението на Вежди Рашидов пък е пълно отрицание на това благородство. Бранейки решението си да награди Гестапото, министър Рашидов обръща внимание на онези музеи и учебни заведения, които, видите ли, са предложили отличаването. В тези му окаяни и жалки опити да се себеоправдае г-н министърът услужливо забравя, че главната ведомствена и, което е несъмнено по-важно, главната морална отговорност носи не предлагащият, а удостояващият. Зад него стои държавата – и моралът, който в случая никакъв го няма, би трябвало да стои зад него. В „Юлий Цезар” Шекспир пише, че няма по-голямо злощастие от това да отделиш властта от морала. Ето че и нашето време илюстрира унаследеното от вековете и хилядолетията злощастие. Фактът, че това се случва в рамките на българската нация, ме изпълва с горчивина. Този факт говори колко много сме си останали старите номенклатурчици и колко малко сме станали новите демократи, които претендираме, че сме, колко формален, колко неизвървян е пътят ни към Европа, колко непоклатимо сме заседнали в балканските дебри и колко недостижимо далеч сме от светския дух на времената. Защото дори сред бившите европейски страни от съветската империя няма да намерите държава, която официално, държавнически да награждава довчерашните си палачи.

Като се позамисля обаче, всичко си е в реда на нещата – социалнопсихологически необяснимото изведнъж става обяснимо. Гестапото и министър Рашидов са си социално близки, споделени и споделящи се взаимно като манталитет. Деребейщината, с която (при това като функционер, като кадър от първата фаланга на една демократична държава!) министър Рашидов заплашва независимата родна журналистика с ведомствена саморазправа, той е унаследил от Гестапото. Гестапото, а не Вацлав Хавел, е неговият учител по държавност, по гражданственост, по общественополезност. Така че, след като е връчен от държавник като Рашидов, връченият орден си е на мястото на ревера на Гестапото. На мястото си е и названието на високото отличие – „Златен век”. Защото векът ни действително е златен – ако не за българската демокрация, то поне за нейното разграждане, за подмолния ни, почти конспиративен път назад към топлия копнеж по комунизма, в чието лоно Гестапото е така насъщно необходим. Необходим като господството на партийната доктрина над духа, като солдатския ботуш, стъпил завинаги върху човешко лице – картината на бъдещето, която антиутопията на Оруел рисува: сякаш е гледал Гестапото гениалният писател, а е рисувал времето ни. В реда на нещата е и доблестта, с която Стефан Цанев се разграничи от цялата тази помия. В реда на нещата, съвсем в реда на нещата е и великодушието, с което Стефан посреща многобройните клевети и хули по негов адрес в мрежата. Това самочувствие не пада от небето – то се гради биографично. И поетът го е градил и съграждал не само с безмерния си художествен талант, а и с много усилия и жертви, стъпка по стъпка по дъгата на тази земя вече десетилетия наред. Нека това знаят и помнят всички клеветници. Които, съзнателни или не, се превръщат в ортаци на Гестапото и неговите министерски покровители. И които Стефан Цанев превъзхожда недостижимо – както литературно, така и морално.

Що се отнася лично до мен, аз съм радостен, че на безчестието на един чистокръвен гестаповец, на безчестието на един казионен министър и на една самозабравила се държава, която се лута слепешката между сантименталния копнеж по добрите стари времена и тромавия ни, недоизвървян от векове път към Европа, ние имаме какво да противопоставим като нация: вълнението и драмата да си човек, таланта и моралната сила на един поет, за когото честта се оказа по-скъпа от почестите. И който знае, който от скъпо платен чужд и собствен опит е научил незабравимо, че честта и най-великата дарба, дарбата да бъдеш, да останеш човек и в безчовечни времена, имат нещо общо: тях никой не може да ти отнеме – ти можеш само да се себелишиш от тези безценни блага.

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияПонякога отказът на орден е най-големият орден
Следваща статияНа Атон