0
2518

За фрагмента

205 години от рождението на Киркегор

Преди два века Сьорен Киркегор пое риска да бъде уязвим и да бъде за себе си най-интересната личност. И стана един от най-великите мислители на всички времена.

„Обичам да разговарям със себе си. В свое лице аз открих най-интересната личност, която съм познавал“. Този фрагмент на Киркегор не е израз на мегаломания, нито е ефектен виц, а дълбоко промислена необходимост на човека от връзка със себе си, със своето сърце, със своята интуиция и чувствителност. Всеки се ражда с нещо специално в себе си и това е неговият дух, искрата, която го крепи. Тази връзка със себе си е и целта, към която, ако не младият, то зрелият вече човек, прехвърлил „на попрището жизнено средата“, би трябвало да се стреми и да осмисли. Ако не си какъвто си, предаваш себе си. Всяко подражание ни отдалечава от най-ценното – нашата същност и личност.

Тази година се навършиха (на 5 май) 205 години от рождението на датския философ и теолог Сьорен Киркегор. Въпреки краткия си житейски път (43 години) Киркегор оставя двадесеттомно писмено наследство. От него на българския читател, благодарение на преводачите от датски Стефан Начев и Радосвета Теохарова, са познати десетина произведения. А един от най-добрите му тълкуватели бе философът Исак Паси.     

Смело можем да кажем, че Киркегор е гений, защото творчеството му оказва значително влияние върху европейската философска мисъл и изпреварва с цели два века своето време. Неговата теология е в разрез с официалната църковна доктрина. А  екзистенциализмът му се различава от по-сетнешните хуманистични и екзистенциални търсения на Ницше, Камю, Сартр и останалите екзистенциалисти. В този смисъл за него се говори като за „християнски екзистенциалист“. Философията на Киркегор е дълбоко проникната от крайни противоречия, които раждат и присъщата му, в почти физически смисъл, диалектика.

Основният му постулат е, че: „Дълбокото отчаяние ражда истинската вяра“. Освен диалектика, неминуемо тук има и дълбок психологизъм. Само мислител с непоколебима, истинска вяра би написъл такива непреходни творби като „Страх и трепет“, „Болка за умиране“, „Върху понятието за ирония“, „Понятието страх“. Това не е песимистичният и мрачен ироничен изказ на нашия съвременник Чоран. Киркегор знае, че Бог има план за всеки от нас и че е „необходима голяма наивност, за да вярваш, че с викове и вопли си в състояние да промениш собствената си съдба. Нея трябва да приемеш такава, каквато ти се предлага, и да се въздържаш от всякакво многословие“.

Друг един философ екзистенциалист, терапевтът Роло Мей, в книгата си „Смелостта да твориш“ споделя своето откровение за съдбата и за творческия акт: „…ние участваме в мита за сътворението… Усещане за радост идва от нашето участие, независимо колко е нищожно малко, в битието като такова. Парадоксът е, че в този момент ние преживяваме по-ярко своите собствени ограничения. Откриваме онази amor fati, за която пише Ницше – любов към собствената си съдба. Нищо чудно, че това ни дава усещане за екстаз!“

Когато четеш Киркегор, имаш тъкмо това усещане за помирение с битието и небитието, за приемане и на двете в творческия акт.

В своята книга „Върху понятието за ирония“ Киркегор се основава на античността и на трагизма на Сократовата философия. Една от главите там е „Световноисторическата стойност на иронията“, което само по себе си означава генерализиране на понятието. Иронията и самоиронията винаги предполагат дистанция – от другите и от себе си. Това от своя страна ни имунизира срещу уязвимостта на чувствата. Но и самата ирония и самоирония раждат друг разред чувства, въпреки опита за обективност. Те създават своя нова вселена.

Тук има един много тънък психологически нюанс, особено що се отнася до самоиронията. Нашето несъзнавано е така устроено, че приема всяко твърдение „за чиста монета“ и няма чувство за хумор. Когато се отнeсем самоиронично към нашия свят, несъзнаваното чува и приема това буквално. Ако това е твърдение, което подценява нашата личност, то не работи за нас, не е в наша полза, защото ние го приемаме за вярно. Затова единствено балансираната самоирония е оптималният модел. „Върху понятието за ирония“ на Киркегор е преди всичко проникновение за психологическата необходимост от тази само човешка нагласа. Хуморът и смехът отличават човека от животното, а иронията е тяхното най-фино и интелектуално проявление.

В „Понятието страх“ Киргегор ще постулира друго велико прозрение: „Бих казaл, че опознаването на тревожността е приключение, пред което всеки човек трябва да се изправи, ако не желае да потъне в забвение, или защото не е познавал тревожността, или защото се е удавил в нея. Ето защо онзи, който се е научил да се тревожи правилно, е научил най-важното нещо“.

В „Страх и трепет“ философът споделя ново проникновение: „Хвала на теб, хиляди пъти хвала на този, който ни дава израза, когато неволята на живота ни сполети и ни остави голи на брега, който ни дава листа на словото, за да можем да покрием голотата си“. Словото е нашето спасение. Словото е нашето изразно средство и нашето оръжие. То е двояко – ние се изразяваме чрез него, но и се крием зад него (за да не се покажем голи). Това, което по-късно Фройд ще нарече наша „фасада“, до която постоянно прибягваме в ежедневното си общуване. Ако навлезем по-дълбоко в мисълта на философа, тук също бихме съзрели парадокс. Чрез словото ние се и разголваме, това ни води до словесен ексхибиционизъм. Но словото според Киркегор има и терапевтичен ефект – то ни помага да не останем беззащитно голи в чувствата си. А над всичко стои Този, Който ни дава словото. Неминуемо Бог. Неслучайно Евангелието от Йоан започва с думите: „В начало бе Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“ (Йоан 1:1)

В друг свой фрагмент Киркегор се фокусира върху нещо твърде човешко – колебанието и трудното взимане на решения: „Ожени се и ще съжаляваш; не се жени – пак ще съжаляваш; независимо дали се ожениш, или не, все ще съжаляваш. Смей се над безумията на света и ще съжаляваш; оплаквай ги – пак ще съжаляваш; независимо дали се смееш, или плачеш, все ще съжаляваш. Вярвай на жена и ще съжаляваш; не ѝ вярвай – пак ще съжаляваш; независимо дали ѝ вярваш, или не, все ще съжаляваш. Обеси се и ще съжаляваш; не се беси – пак ще съжаляваш. Това, господа, е квинтесенцията на цялата философия.“

Тази човешка черта е родила не един художествен образ. Младият Вертер на Гьоте се колебае преди да натисне спусъка. За колебанията на Сократ пред чашата с отровата също е писано. Киркегор и тук прозира – колебанието в повечето случаи е не просто израз на малодушие, в него има нещо диалектическо. Диалектическа е структурата на всеки избор и всяко взимане на решение. И винаги остава съжалението, защото каквото и да направиш, ще съжаляваш за другата алтернатива. В това Киркегор вижда не малодушие и нерешителност, а квинтесенцията на философията. Относителността на всяко „правилно решение“. Защото животът се състои от възможности и ние непрестанно сме изправени пред избор. Неслучайно неговото огромно произведение от 900 страници се нарича „Или-или“. По-горният цитат ни въвежда в един теологичен детерминизъм, който е в основата на творчеството на Киркегор – каквото и да сториш, то е просто факт, обусловен от една неизменна диалектика.

Киркегор пише фрагменти в почти всяка област, в която твори – философия, етика, естетика. Те са и самостойни кратки словесни форми, и такива, които могат да бъдат извадени от контекста на по-дълги произведения. Посветени са на всички важни житейски факти – раждане, еротика, творчество, смърт. Да вземем двата постулата, които сякаш обрамчват човешкия жизнен цикъл: „Най-много обичам да разговарям с деца. Защото при тях човек може да се надява, че ще станат разумни същества. Ала тези, които са станали – Боже опази!“. И за края: „Никой не се завръща от мъртвите, никой не идва на този свят без плач, никой не те пита кога искаш да влезеш, никой – кога искаш да излезеш“.

Мъдростта на тези фрагменти е така концентрирана, че едва ли можем да ги четем дълго. Те ни пресищат, имаме нужда да спрем и осмислим прочетеното.

Те са само ескизи в обемното творчество на писателя, но маркират и насоките на неговите философски и екзистенциални търсения.

Един от любимите ми фрагменти на Киркегор е посветен на риска: „Поеми риска и загуби. Непоемайки риск, ти вече си загубил“.

Преди два века Сьорен Киркегор пое риска да бъде човек, да бъде уязвим и да бъде за себе си най-интересната личност. И стана един от най-великите мислители на всички времена.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995), „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000) и др.