0
891

За хората без богове

„Някога бяхме богове”, Мартин Петков, изд. „Ерго”

martin1

Кои се събират в бар „Гузната кокошка”; какво означава да поемеш в нова време-пространствена посока; какво пише в книгата на Мухамад Али Ал-Самман, или един монах без име; в какво се състои експериментът на Холенщайн; има ли разкази-призраци; какво се знае за „Библиотека Галаксия”; има ли я и ако да – защо е толкова важна за хората… това са част от нещата, които можете да разберете, ако прочетете разказите на Мартин Петков, събрани в сборника „Някога бяхме богове”.

Фантастичната литература със сигурност се радва на голям брой почитатели у нас, фантастиката обаче, поне в днешния й обем, е и жанрът, който изкушава най-много неумеещи да пишат. Българската фантастика, имам предвид. И това въпреки истински добрите образци, които историята на българската фантастична литература познава. В този смисъл, този сборник е приятна изненада за мен, а, надявам се, и за любителите на жанра.

На първо място разказите в него не страдат от прекомерно използване на лексика и терминология, която би трябвало да обозначи, че сюжетите им са свързани с едно далечно бъдеще. Футуристичният момент е органично вплетен в тях, той не е свързан с развитието на технологиите, на науката като цяло, често дори не е необходим или пък се оказва неважен за развитието на действието, за изграждането на образите на героите, за посланията на текста. Разказите на Мартин Петков са по-скоро в традициите на една хуманистична фантастична литература, която познаваме от творчеството на автори като братя Стругацки, Клифърд Саймък, Рей Бредбъри или пък Станислав Стратиев и Павел Вежинов. В тях важните въпроси са свързани с човешкото. С надеждите за това от него, което ще оцелее в бъдещето, или с опасенията за това, което ще бъде изгубено. Въпроси, вълнуващи винаги хората, независимо от времето и пространството, които обитават, са тези, които разказвачът извежда чрез своето повествование – за любовта, за словото, за паметта и какво оставяме за тези след нас. Прозата на Мартин Петков е и психологическа, и философска, за да бъде определяна само и изцяло като „фантастика”.

Сюжетите на разказите в сборника могат да бъдат „поместени” (а и са) извън локално-географските ни ширини. Авторът умее да разказва, притежава литературна култура, която личи в текстовете му. Притежава и един необходим усет за конструиране на разказа. Не се увлича, не „пълни” излишно там, където не е необходимо.

Може би това, което на мен ми липсваше в сборника „Някога бяхме богове”, е по-голямата прецизност в подредбата. Книгата можеше и да се лиши от някои разкази (тя съдържа както нови, непубликувани творби, така и разкази, публикувани преди в периодични издания), но това по-скоро е редакторски избор и в никакъв случай не намалява качествата на сборника.

Със сигурност прозата на Мартин Петков ще допадне на много по-широк читателски кръг от този на любителите на фантастиката, ще бъде оценена в нейната по-широка литературна стойност.

Катя Атанасова е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, специализирала е „Културни и литературни изследвания“ в НБУ. Работила е като преподавател по литература, литературен наблюдател на в-к „Капител“, после редактор в „Капитал Лайт“. Била е творчески директор на две рекламни агенции, главен редактор на списанията EGO и Bulgaria Air. Има издаден един сборник с разкази – „Неспокойни истории“, С., 2006, „Обсидиан“. Автор е на пиесата „Да изядеш ябълката“. Нейният разказ „Страх от глезени“ (Fear of Ankles), в превод на Богдан Русев, бе селектиран за годишната антология Best European Fiction на американското издателство Dalkey Archive Press, която излезе в началото на 2014 г. Води спецкурсове в СУ и НБУ.
Предишна статияИзобретяване на селото в българската литература
Следваща статияПравославната Богородична икона