0
1492

За християнството на Пастернак

„И на живота новостта”

Поетическото богословие на Пастернак е част от нашата съвременност, чиято главна особеност е, че представлява „нова, необичайно свежа фаза на християнството”. Този нов образ на вярата е неочакван в сравнение с традиционната църковна култура на руското Православие. Във „верността си към Христос” Пастернак вижда само нова свобода и нов простор за творчество. Текстът И на живота новостта [1]. За християнството на Пастернак е от изказване на Олга Седакова на международния фестивал Meeting (21 август 2011 г., Римини, Италия).

   

Защо си ме надарил с жалост, най-големия Твой дар, дар на Светия Дух, от който произтичат всички останали.

Доктор Живаго. Чернови и бележки

Скъпи приятели, благодаря ви за предоставената възможност да говоря тук, на прекрасния и вече познат за мен фестивал в Римини, за християнството на Борис Пастернак.

Благодарна съм ви за това, че поставихте именно тази тема. Колкото и да е удивително, при обсъждането на романа Доктор Живаго, и въобще на творчеството на Пастернак, тази тема – централна за зрелия Пастернак – е засягана най-рядко [2].

Вероятно причината е в това, че обичайната за мнозина представа за християнството, богословието и църковността е твърде далеч от онова, което срещаме у Пастернак, който говори за всичко това на подчертано „светски”, подчертано „всекидневен” и не „църковен” език.

Без „религиозността” и „набожността”, без обичайната предпазливост да се говори със „свои думи” за нещата, принадлежащи на друга реалност, без богословските термини и някои традиционни за проповедниците теми (греха, смирението, послушанието, умъртвяването на плътта, борбата със страстите и др.) християнството се превръща в нещо неузнаваемо.

Освен това може да ни се стори, че на християнството у Пастернак е отредено твърде периферно, „принизяващо” го място, например:

„Лара не беше религиозна… Но понякога, за да понесе живота, изпитваше нужда да я съпровожда някаква вътрешна музика. Тя не можеше всеки път да я измисля сама. Такава музика беше за нея Словото Господне за живота и Лара ходеше на църква да плаче над него” [3].

Музика, съпровождаща живота? И само това? Нима не е нещо, за което си струва да си отдадеш живота? Но ако се успокоим от първото възмущение от героинята и автора (Лара слуша Блаженствата и внезапно разбира, че те са „за нея”: „На тях, похулените, всичко им предстои. Всичко е пред тях (похулените). Така е смятал Той. Това е Христовото мнение”), бихме могли да се замислим: не става ли тук дума за нещо по-интимно и може би дори по-истинско в отношенията между човека и Бога, между човешкия живот и Словото Божие, отколкото обичайното представяне на Словото Божие като някакво предписание, за неизпълнението на което ще ни бъде потърсена сметка и самите ние ще съдим себе си. Тази „музика” променя живота по друг начин.

Драматичният опит на християнството през XX век, обновеното изживяване на християнството и Църквата, сближило неочаквано съвременния човек със самите начала на историческото християнство, с „ранната пролет на гоненията” (по думите на Пол Клодел – друг християнски поет на Европа), това видимо по целия християнски свят завръщане към изворите, заплатено със съдбата на многобройните новомъченици, прави за нас словото на Борис Пастернак по-разбираемо.

Същото това вдъхновение от небивалата новост и простотата на християнството, неговата освобождаваща сила, изживяването на „извънхрамовата” литургия, незабележимата святост на човека и човешкото общуване („безсмъртното общуване между смъртни”, както тълкува Евангелието героят на Пастернак) ние долавяме в думите на много от свидетелите на XX век: Дитрих Бонхьофер, майка Мария Скобцова…

Митрополит Антоний Сурожски

С настоятелния призив да не се крият зад „набожността” и зад готовите форми на благочестието се е обръщал към своите слушатели и най-обичаният и влиятелен православен проповедник в наше време митрополит Антоний Сурожски.

Последователите на дон Джусани [4] биха разпознали в Пастернаковото доближаване на християнските смисли до „действителния”личен опит на всекидневния живот нещо сходно с идеята за „религиозното чувство”, за което бе писал Джусани.

В посланието на папа Йоан-Павел II към хората на изкуството (2000 г.) намираме удивително близки до Пастернак мисли за духовния смисъл на красотата и на човешкото културно творчество. Порази ме съответствието на Пастернаковите образи с това, което се казва за Светия Дух в енцикликата от 1986 г. Господ Животворящия (Dominum et vivificantem). За тези съответствия ще говоря още.

Но и в общия хор на свидетелите на XX век, говорещи за „новата, необичайно свежа фаза в развитието на християнството” [5], на поетическото богословие на Пастернак принадлежи особено място. То се определя от факта, че центърът на неговия художествен и религиозен опит е един и същ. Вестта, която носи голямото изкуство (вече съм писала, че за Пастернак изначално това е вестта за възвърнатия Рай [6]), и Благата Вест за него в някакъв смисъл съвпадат.

Неслучайно главният идеолог на Доктор Живаго Николай Веденяпин (може да се каже, че той е обобщен образ на мислителите на руския религиозен ренесанс), под чието влияние се намират всички „богословстващи“ герои в романа, начело с неговия племенник Юрий, формулира идеите на „новия историзъм” и „новата фаза на християнството”, започвайки с това, че „тази страна на Евангелието от край време най-добре от всички е почувствана и изразена от художниците” [7].

С това е свързан особеният опит на Пастернаковото християнско обръщане, без то да е съпроводено с драматичните обрати, познати ни от късните обръщания на други творци: Микеланджело, Петрарка, Гогол, Лев Толстой. „Като че оживях след припадък” – разказва за това, което е преживял Пастернак.

За другите можем да кажем: те сякаш са се събудили за покаянието – преди всичко покаяние заради своето извънредно преклонение пред изкуството, което в новата перспектива вече им изглежда като идолопоклонничество. Във „верността си към Христос” Пастернак вижда само нова свобода и нов простор за творчество, тази простота, която винаги е търсил и за която говори в размишленията си за Верлен: „Той е естествен не за да му повярват, а за да не попречи на изтръгващия се от него глас на живота”.

Животът – това е тази точка, в която се срещат у Пастернак художественото вдъхновение и вярата. „Новият живот”, или както се изразява един от персонажите на романа, „гениализиран живот”.

И така Борис Пастернак е художник, а не систематически богослов или философ. Това не означава, че можем да се отнасяме снизходително към неговото „поетическо богословие“. Какво всъщност можем да искаме от твореца? Някаква доктринална отчетливост? Някаква морална отговорност? Творецът, както се полага на артиста, „играе”

колко смелост е нужна
да играеш за вековете…

той предава собствените си „настроения” и „впечатления”, често мигновени и случайни; той е „вечно дете”, освободете го от отговорностите на унилите „възрастни”! Не сверявайте пункт по пункт неговите възгледи с ортодоксалното църковно учение, не проверявайте режима на неговия енорийски живот и т.н.

„Литературная газета“, 28.10.1958 г. Пастернак е обруган заради Нобеловата награда за „Доктор Живаго“.

В действителност у Пастернак, в стиховете и в прозата, на практика се натъкваме на изказвания, сякаш пряко потвърждаващи тези противоречиви представи за безгрижния стихиен творец („и с плач, щом стихове редиш отново ти – случайните са по-добри”, „аз казах „А”, а Б казва „не, дори да ме убиеш”, „по-старите вечно за тях са си прави”).

Но те означават нещо съвсем друго. „Своеволничещият човешки гений” е реален залог за реалността; без него фактът все още не е факт. Творецът у Пастернак съвсем не е второкласен мислител или дилетант, у него няма никаква licentia poetica за артистични капризи; изкуството по никакъв начин не е освободено от съприкосновение с истината и съвестта.

Тъкмо обратно. Пастернак така вижда истината и живота, че според него именно изкуството като особен начин за тяхното познаване и образът като основен инструмент на това познание-уподобяване – („животът – мой брат”) по-близко и по-точно от всички понятия и системи от понятия могат да предадат същността на нещата, същността на живота и същността на истината. „В изкуството човекът замлъква и започва да говори образът. И се оказва, че само тази образност може да върви в крак с успехите на природата” (Дарствена грамота [8]).

Изразеният в приведените тук и в много други строфи постоянен спор на Пастернак с изискванията на плоската и твърда „последователност“, с причинността и „принципността” на „активизма” в полза на „безпричинното”, „неуместното” , „неопределимото”, „неочакваното”, „слабохарактерното” не е бохемски анархизъм и призив към „творчески хаос”, а точно обратното: усилие за намиране на смисъла и за преправяне на понятията. Именно такова дълбоко и избързващо напред разбиране за нещата отговаря според Пастернак на същността на живота и истината.

Защо? Защото животът и истината са „ирационални”? Не, защото са субектни. Ние не можем да съдим за тях като за неодушевени предмети. Те имат своя творческа свобода и воля. С тях не можеш да се разпореждаш (в това число да се разпореждаш в ума: това, казват, се случва поради еди каква си причина; от това следва еди-какво си и пр.).

Човекът (или творецът – у Пастернак това е почти едно и също: творецът, казва той, е отговорен за „продължение на образа на човешкия род”; „… именно в лицето на лирическата истина постепенно се пресъздава образът на човечеството от поколенията”) попада в ръцете на живота, в ръцете на истината, превръщайки се в тяхно „произведение” („О, колко е хубаво не да съчиняваш романи и да пишеш стихове, а сам да се превърнеш в произведение на това смъртоносно сладко чувство…” [9], узнавайки себе си като „подарък” и „творение” на Твореца.

Завършвайки в тия постели,
усещам те с гаснеща кръв.
Държиш ме ти като изделие
и скриваш ме — пръстен в калъф
.

(В болницата [10])

От първите си бележки до писмата от последните си дни Пастернак мисли за същността на изкуството и тези негови размишления са част от най-дълбоките страници на световната литература. Не от страниците на естетиката: в изкуството Пастернак вижда нещо съвсем различно от собствено естетическия подход, колкото и тънък и парадоксален да е той.

В изкуството той вижда служение на безсмъртието, работа по надмогването на смъртта. „Изкуството е постоянно заето с две неща. То непрестанно размишлява за смъртта и с това непрестанно твори живота. Голямо, истинско изкуство е това, което се нарича Откровение на Йоан, и онова, което дописва Откровението.”

Тази догадка за същността на изкуството застига Юрий Живаго по време на църковна панихида.

И целият роман по същество реализира тази задача: неговата структурна основа, както вече съм писала, представлява православна панихида [11]. Работейки над романа, Пастернак като че ли сам твори делото на Църквата: той принася жертва пред паметта на унищожената Русия, опява всички, които са били убити, измъчвани, предадени на забвение и лишени от църковно поменаване.

Душата ми, печалница,
за хората край мен!
Превърна се във гробница
на страдащите ден след ден.

В това себично време
за съвестта и за страха,
като надгробна урна тя
умиротвори праха
.

(Душа [12])

Само че за изкуство в общоприетия смисъл на думата ли става дума, ако негов пръв образец е Апокалипсисът? Видението на новото небе и новата земя, Книгата, продиктувана от Светия Дух? Пастернак има отговор: той разбира изкуството като символическа дейност и затова може да изрази следния парадокс: „няма значение, че Бах е композитор, неговите произведения са истински връх на безсмъртието” (Писмо до Рената Швайцер).

Подозрителното отношение към духа, който се явява на творците във вдъхновението (като у о. Павел Флоренски и много аскети, да не говорим за романтическата демонизация на вдъхновението) е абсолютно чуждо на Пастернак. Душата, Животът, Дарът, Християнството, Реализмът (в Пастернаковото разбиране) принадлежат на една и съща реалност. Душата, Животът, Християнството, Реализмът си приличат по това, че са преди всичко дар и воля да дариш, безогледна щедрост:

дошъл е сякаш че добряк
с ковчег, отворил е капак
и кани всички гости
.

За живота като подарък от Твореца и като себедаряване на другите Пастернак говори безконечно в стиховете и прозата си. В даряването на себе си, в създаването на неизтощимо даряващи неща е истинското подражание на Христос, imitatio Christi, което е достъпно за твореца.

И творчество, и чудотворство.

Истината на християнството Пастернак разбира като родната за него „лирическа истина”. Главното свойство на лирическата истина е нейната непринудителност и беззащитност, отсъствието в нея на всякакво насилие и заплаха. „… Ако дремещият в човека звяр може да бъде спрян със заплаха, все едно дали затвор или задгробно въздаяние, висшата емблема на човечеството би бил укротител с бич, а не жертващ себе си проповедник.

Но в това е работата, че човекът със столетия е бил издиган над животните и го е отнасяла нависоко не палката, а музиката: неотразимостта на беззащитната истина, притегателността на нейния пример”. Ето че се върнахме към тази „съпровождаща живота музика”, с която започнахме.

И така, християнството на Пастернак се помества в историята, в „нашата съвременност, чиято главна особеност е, че представлява нова, необичайно свежа фаза на християнството” [13]. Този нов образ на вярата е неочакван в сравнение с традиционната църковна култура на руското Православие, с „вярата на отците” и нейния интимен мотив за древното, старческото, отчужденото.

Тези два образа на вярата, пастернаковската и традиционната, са контрастни като иератическото писмо и иконите, като „умното зрение” и световъздушните импресионистични скици от натура, като интериора на православен храм или монашеска килия и открития простор, пейзажа в който се случва всичко, което можем да уподобим на теофания у героите на романа и у самия поет. Ландшафт, видян като богослужение:

Природо, тайнствена вселена,
на твойта служба всеки ден,
усетил тръпка съкровена,
стоя от радост просълзен
.

(Когато развихри се [14])

Контрастите могат да бъдат продължени, те засягат и много предмети на вярата, и, така да се каже, нейната мелодика. Това обаче, което свързва много здраво християнската мисъл на Пастернак с православната традиция, е отношението към образа, към поезията (литургическата поезия) като най-дълбокия смислов медиум (най-важните мисли за новостта, която носи християнството на света, са изказани в романа с разбора на литургическата поезия и каноните на Страстната седмица).

Ново е една от основните думи в християнската мисъл на Пастернак. В този евангелски мотив („Ето, всичко ново творя”, „Нова заповед ви давам…”) той чувства нищожността на всяко кой и кога, преди или след. Защо няма смърт? Защото „древното премина”. Смъртта се отнася към „древното”. Към „древното” се отнасят и расите, класите, народите, всички общности и обобщения, отхвърлящи уникалния човек и неговия дар. Към „древното” се отнасят посредствеността и „дяволщината на всекидневието”.

Всичко това „премина”. Ние сме свободни от хиляди отминали неща и няма от какво да се боим. Щастието и необятността на открилото се ново – и разрушителността и ненужността на всичко не-ново (а това е почти всичко наоколо, както в съветска Русия, така и на Запад): объркано, несвързано, ненужно – е главна тема в последните писма на Пастернак.

Убедеността и убедителността на тези думи за новото, явило се завинаги, поразяват читателя: те носят в себе си силата на непосредствено свидетелство. И едновременно с това те са съдник на всичко, което се е представяло като „ново“, на всички „новости”, „нововъведения”, „новаторства”, с които е пълна нашата цивилизация. Те (както и романът) са съдник на „новостите”, обещани от революцията, с които тя за известно време пленява героя, не успял да разпознае „ветхото” в нея.

В това „ново” го няма Новия, защото го няма животворящото, свободното, чудотворното. То е преминало още преди да се появи, както късния „свински” езически Рим. В него няма живот, защото няма жалост – първият дар на Светия Дух според Пастернак (виж епиграфа). Жалост той нарича това, което у Данте е наречено любов: Началото на вселената:

Световете управлява жалостта (Пастернак)

L’amor che move il solе e l’altrе stelle (Данте) [15].

Животът, Новото, Дарът, Свободата, Бъдещето са основни и взаимозаменими думи от пастернаковския християнски опит. В неговото богословие всички те са имена на Христос. Всичко това, в самата възможност на което „в този свят“ се съмнява нашата съвременност, е не само възможно, казва Пастернак, не само ни очаква в „друг живот”: то съставляват самата музика на тукашното и гради живота на човека, живота на всемира („всемирната небивалост”), на историята ( „втората вселена”, „делата, посветени на надмогването на смъртта”).

Християнската позиция на Пастернак – поради неговата дълбока неприязън към „религиозността“, към „спиритуализма“ от всякакъв вид, към условния символизъм, към мъгливата „мистика“ и ритуалността, поради неговата незаинтересованост от доктрината – нерядко разбират като хуманистична редукция на „правилното” църковно християнство.

От всичко, което назовах тук твърде бегло, и от много други примери, които нямах възможност да приведа, следва, мисля аз, съвсем друг извод. Не образец на „свят живот”, не пример за „съвършено добър човек” (както е при хуманистите), Христос у Пастернак е самият Живот, „Живот за всички”, дарил света с Безсмъртие. Това е в истинския смисъл на думата мистично, тайнствено видение; дадено, както знаем, от Светия Дух.

Доколкото знам, Пастернак споменава само веднъж Светия Дух (в думите, взети от мен за епиграф и невлезли в основния текст на романа, подобно на някои други „твърде доктринални” изказвания). Но всичко това – Животът, Дарът, Новото, Бъдещето, Свободата – както говори за тях Пастернак – е не нещо друго, а слово за Духа, който „духа, дето иска”, за когото първото, което казва Църквата е Неговото действие – Животворящ, Подател на живота (khoregos tes zoe). Вече споменах удивителното съответствие между Пастернак и енцикликата Dominum et vivificantem.

Папа Йоан-Павел II

Ще приведа само два примера. За дара: „Може да се каже, че в Светия Дух вътрешният живот на Триединния Бог се превръща в пълноценен дар… и че чрез Светия Дух Бог съществува като Дар. Именно Светият Дух е личен израз на това себеотдаване, на това битие на любовта. Той е Лице-Любов, Той е Лице-Дар” [16].

За новото творение и неговата връзка с първото творение като първо спасение от небитието (ср. „Сега вие се боите дали ще възкръснете, а сте възкръснали още когато сте се родили, без да го осъзнаете”): „По отношение на първото изначално спасително себеразкриване на Бога това е ново начало, тъждествено на самата тайна на творението” [17].

Внимателният читател на Пастернак ще познае в тези твърдения, изразени със строгия език на доктрините, това, което иска да му съобщи Пастернак на езика на лирическата истина, без да се бои, че ще му досади. Да нарече това християнска мисъл може само поетическата пневматология.

Това категорично свидетелство за Другия Утешител слушахме ние, читателите на забранените самиздатски списъци на Пастернак, често нищо незнаещи за учението на църквата, и повтаряхме като дългоочаквана новост: „Старото премина”. Смъртта и злото и безсмислието са вече осъдени.

Така по естествен начин това, което се опитвам да кажа за християнството на Пастернак, се свързва с темата на днешния фестивал в Римини: увереността. Може да се каже, че това, което ни съобщава Пастернак, е особен род увереност. Увереност, безкрайно чужда на фанатизма. Самият Борис Леонидович говори за себе си (както и за своя герой Юрий Живаго) като за човек нерешителен, безволев, често разсеян.

Неговата увереност е разположена на друго място – както и неговата вярност. „Има ли нещо на света, което заслужава вярност? Такива неща са много малко. Аз мисля, че трябва да сме верни на безсмъртието, това друго име на живота, макар и малко пресилено. Трябва да съхраняваме верността към безсмъртието, трябва да бъдем верни на Христос!”

Олга Седакова (род. 1949 г. в Москва) е руска поетеса, писателка, преводачка. Почетен доктор по богословие в Европейския хуманитарен университет (Минск, 2003). Над 20 години преподава теория и история на световната култура във Философския факултет на МГУ „М. В. Ломоносов”. Работила е със Сергей Аверинцев, Юрий Лотман и др. Автор е на множество статии и есета, посветени на руската и европейска поезия и култура, славянската митология, църковнославянския език. По времето на социализма стиховете на Седакова се разпространяват в „самиздата“, а първата й поетична книга излиза през 1986 г. във Франция (Врати, прозорци, арки). Автор е също на книгите: Китайское путешествие. Стелы и надписи. Старые песни (М., 1991), Стихи (М., 1994), Шелк времени (1994) и др. Носител е на множество литературни награди, между които Европейската премия за поезия (Рим, 1995). Преводач на Данте, Ронсар, Маларме, Пол Клодел, Емили Дикинсън, Рилке, Хайдегер, Целан, Томас Елиът, Езра Паунд, на философски и богословски съчинения.

Превод от руски: Димитрина Чернева


[1] Виж стихотворението на Борис Пастернак Под открито небе:

Под открытым небом

Вытянись вся в длину,
Во весь рост
На полевом стану
В обществе звезд.

Незыблем их порядок.
Извечен ход времен.
Да будет так же сладок
И нерушим твой сон.

Мирами правит жалость,
Любовью внушена
Вселенной небывалость
И жизни новизна.

У женщины в ладони,
У девушки в горсти
Рождений и агоний
Начала и пути.

[2] Като изключение ще посочим трудовете на френската славистка и приятелка на Пастернак Жаклин дьо Пруайар и на руската библеистка и историк на църквата Анна Шмаина-Великанова.

[3] Всички цитати от романа Доктор Живаго са по изданието: Пастернак, Борис. Доктор Живаго. Интерпринт, 1990. Превод от руски: София Бранц. Превод на стиховете: Кирил Кадийски. – Б. пр.

[4] Дон Луиджи Джусани (1922–2005 г.) – основател на движението „Комунионе е Либерационе”. – Б.пр.

[5] Скици към романа: Борис Пастернак. Собрание сочинений в пяти томах. М.: Художественная литература, 1990. Т. 3. C.575.

[6] О. Седакова. „Вакансия поэта”: к поэтологии Пастернака // Седакова О. А. Четыре тома. Том III. Poetica. М., 2010. С. 349-363.

[7] Моливен ръкопис: Борис Пастернак. Собрание сочинений в пяти томах. М.: Художественная литература, 1990. Т.3. C.575.

[8] Виж автобиографичната повест на Борис Пастернак Охранная грамота, 1930 г. – Б. пр.

[9] Скици към романа: Борис Пастернак. Собрание сочинений в пяти томах. М.: Художественная литература, 1990. Т.3. C.632.

[10] Пастернак, Борис. Стихотворения. С.: Захарий Стоянов, 2007. Подбор и превод от руски: Кирил Кадийски. – Б. пр.

[11] Доктор Живаго: Борис Пастернак. Собрание сочинений в пяти томах. М.: Художественная литература, 1990. Т. 3. C. 69.

[12] Душа моя, печальница
О всех в кругу моем!
Ты стала усыпальницей
Замученных живьем.

Ты в наше время шкурное
За совесть и за страх
Стоишь могильной урною,
Покоящей их прах.
(Душа)

[13] Скици към романа: Борис Пастернак. Собрание сочинений в пяти томах. М.: Художественная литература, 1990. Т. 3. C. 575.

[14] Пастернак, Борис. Стихотворения. С.: Захарий Стоянов, 2007. Подбор и превод от руски: Кирил Кадийски. – Б. пр.

[15] Любовта, що движи слънцето и другите звезди. – Б. пр.

[16] Виж енцикликата на папа Йоан-Павел II Dominum et vivificantem, 1986 г., (I, 2.10). – Б. пр.

[17] Виж енцикликата на папа Йоан Павел II Dominum et vivificantem, 1986 г., (I, 3.12). – Б. пр.

сп. „Християнство и култура”, бр. 76