С режисьора на „3/4“ Илиян Метев разговаря Мариана Първанова. На София Филм Фест 2018 г. филмът получи Голямата награда „София град на киното“, включваща и парична премия от 7000 евро.
След големия успех в Локарно, където миналата година филмът на Илиян Метев „3/4“ взе Златен леопард в конкурса „Режисьори на настоящето“, след наградата за най-добър режисьор на Фестивала за българско игрално кино „Златна роза” във Варна, филмът бе включен в Международната конкурсна програма на тазгодишния 22-и София Филм Фест (7-29 март 2018).
„3/4“ е игралният дебют на 36-годишния режисьор, пожънал голям успех с документалния „Последната линейка на София“, който бе включен в „Седмица на критиката“ на фестивала в Кан през 2012 г., номиниран за „Златна камера“ и спечелил наградата „Визионер“.
Илиян Метев е роден през 1981 г. в София, от 8-годишен живее със семейството си в Германия. Музикалният мотив в „3/4“ не му е чужд – той свири на цигулка като тийнейджър, мисли за кариера в музиката, а сред изявите му попадат и изпълнения за Германското национално радио. По-късно следва изобразително изкуство в Лондон и завършва документална режисура в Британското филмово и телевизионно училище. Дебютира като режисьор с документален филм за жителите на село Голешово.
Заедно с партньорката си Бетина Ип е съавтор на сценария на „3/4“, който проследява последното лято на едно семейство. Дъщерята Мила усилено се подготвя за тежък изпит по пиано в Германия, малкият ѝ брат си играе с приятели по улиците на София, а баща ѝ – астрофизик, живее повече сред формулите и проблемите на своите ученици, отколкото със своите деца. Режисьорът подхожда нетрадиционно при избора на актьорите – той работи с натуршчици. Мила Михова (дъщерята) наистина е пианистка, както и Симона Генкова – нейната учителка по пиано. Тодор Велчев (бащата) е университетски преподавател по астрофизика и космология, а Александър Куртенков – докторант в неговата катедра. Оператор е Юлиян Атанасов.
Кинокритиците във Варна определиха филма като „нежен“, който по много деликатен начин навлиза в отношенията на обикновено софийско семейство. Едно безмълвно общуване, направено красиво като поетика, което не е особено типично за българското кино, каза Антония Ковачева.
Много догадки имаше за значението на заглавието на филма „3/4“. Какво все пак означава това число?
По принцип има няколко интерпретации за това заглавие. Едното е, че има музикална асоциация – такт на танц, но има и музикални форми, които също са в този ритъм. Във филма звучи едно произведение, което се свири в този такт, така че и това може да се разглежда като интерпретация. Другата би могла да бъде, че едната четвъртинка липсва. Понеже става дума за семеен портрет и се запознаваме лично с трима членове, човек би могъл да си зададе въпроса: „А къде е четвъртият елемент?“, тоест майката.
Освен това филмът е с открит финал, така че може и това е да е тази липсваща четвъртинка.
Всеки зрител може сам да завърши филма.
Когато гледах филма, разпознавах все още тихите спокойни улички на Лозенец, дворовете на къщите. Но филмът не е специално за София или за България. Универсалността на езика специално ли е търсена от вас? Мислехте ли за някакво съотношение между регионалната история и универсалната?
Не е точно математика. Просто Лозенец или старите квартали на София са част от града, на която не обръщаме достатъчно внимание, а в тях има много история и характер. Те лично за мен са лицето на София. Разбира се, има ги и крайните квартали, има панелни блокове, но според мен те са преекспонирани. Но както казахте, принципно не това е най-същественото във филма. Това са кварталите, където персонажите във филма наистина живеят. Така че не исках да ги отделям от тяхната естествена среда. А що се отнася до универсалността, нещата, за които става въпрос във филма, най-същественото са взаимоотношенията в едно семейство. Има нещо много универсално в тези отношения. И това беше основното, което ме интересуваше във филма.
Поздравления за избора ви на главните герои – едно интелигентно градско семейство, каквото киното не показва често. Обикновено героите са от крайните квартали, те са по-екстремни, а при вас – учен, пианистка и едно дете, при това – изиграни от натуршчици.
Което не изключва да има интелигентни хора навсякъде. По-скоро става дума за образовани хора – учени и хора на изкуството.
Стилистиката на филма е доста специфична. Ритъмът е бавен, движи се непрекъснато една „мълчалива“ камера, ако можем да я наречем така. Защо избрахте подобна стилистика?
Защото такъв вид кино или естетика аз самият обичам да гледам. Ние сме така обкръжени от картини, видео, интернет, всичко е много бързо… Докато аз самият винаги предпочитам да гледам по-малко неща, но с повече внимание. И каквото аз правя в моето всекидневие, също така подхождам и в киното. Обичам да си мечтая, докато наблюдавам някои работи, а не нещо като се случи, моментално вниманието ми да скача от едно, на второ, на трето, на четвърто. Предпочитам по-малко неща да покажа, но с по-силно внимание. Да има пространства – щом стана дума за „мълчалива“ камера, въпреки че това по-скоро е свързано със звука – това са територии, където публиката може да бъде активна. Като ги няма тях, ние задушаваме донякъде публиката. Можем да я отвлечем и да не ѝ дадем възможност да преосмисли видяното. Докато за мен е много важно тази свобода да бъде оставена на публиката. От друга страна, не бива да има и прекалено много пространство, защото човек започва да се чуди какво става тук.
От кого се учите в киното? Имате ли образец за този вид кино?
От много хора съм се учил. От всичко, което съм гледал. Мисля, че човек се учи най-вече от това, което гледа. Следвал съм изящни изкуства, музика и кино. Човек толкова филми гледа, че съзнателно или подсъзнателно се учи от това, което е видял.
Имате ли някой кумир, за когото бихте си казали – ето, това е моята стилистика. Така искам да снимам?
Има много хора, към които изпитвам голям респект, но същевременно не обичам да копирам. То е ясно, че като режисьори градим върху нещата, които са правени в киното. Повлиян съм от много места и не бих могъл да ги огранича и да кажа – ето, само от това или само от онова. Дори като усетя, че копирам някого, когото много харесвам, съзнателно се опитвам да го преоткрия по някакъв начин.
Много интуитивно подхождам. Като започна един филм, естетиката, съотношението между картина и звук, какво се показва, какво не се показва – тези неща са изключително важни за мен, но крайните решения за всяко нещо са интуитивни. Просто го гледам и виждам как ми въздейства. Защото едно е да го планираш, но като започнеш да рисуваш с цветове, нещо друго се получава и човек трябва да се адаптира спрямо процеса. Сега, в момента, докато се мъчи да твори.
Търсите своя собствена стилистика?
Човек се опитва да направи нещо ново, но разбира се, не откриваме топлата вода. Всеки за себе си се опитва да си отправи предизвикателства, да даде най-доброто от себе си. Аз не мога да преценя този филм каква стойност има за другите, за околните, но давам каквото мога.
Филмът разказва за едно лято и едно семейство, изправено на кръстопът. Как избрахте темата? Има ли автобиографичен момент?
В основата – да, за нещата, които съм изпитал. Когато започнахме да пишем сценария, беше за неща, които лично съм преживял или съм наблюдавал мои близки да минават през подобни ситуации. Актьорите също до голяма степен играят себе си. Една година преди снимките започнахме да работим с тях. Те нямаха никакъв опит в киното. Идеята беше да ги сплотим и да изградим реални връзки. И в този процес също така се напаснахме според техните характери, според преживяванията им. Според техните идеи. Има ситуации, които аз съм преживял. Но когато се опитвах да накарам някой от актьорите да каже нещо и виждах, че не му идва отвътре, се стремях да се адаптираме, за да бъде истинско за самите тях. Крайният резултат е такава симбиоза. За мен беше много красива съвместната работа между всички тези хора. Не очаквах, че ще ми достави такова удоволствие.
Къде е границата между реалността и игралното кино?
Ако трябва да съм съвсем честен, лично мен не ме интересува. Просто като правя кино, мен ме интересува резултатът. Какво ще запечата камерата. И за мен това трябва да е достоверно. Всичко е много субективно. Една и съща ситуация в реалния живот петима души ще пресъздадат по различен начин. Така че какво е реално, какво е нереално – за всекиго е различно. Човек се опитва да постави хората в такива ситуации, които да са възможно реални, но това дали точно така биха се случили в техния живот, е съвсем друг въпрос. Опитвам се да създам нещо, което е възможно близо. Но според мен и в литературата, ако говорим за писатели, е много трудно да се види къде е границата между измислицата и истината.
Каква е съдбата на филма след Локарно и Варна? Вече имахте много срещи с публиката, какви са реакциите?
Филмът пътува на много фестивали –Локарно, Торонто, Сан Себастиан, участвал е в 35 фестивала. След една-две седмици ще пътувам до Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Радвам се, че отзивите на публиката са много положителни. Очаквах – понеже напълно съзнавам, че това не е филм, който се опитва да се хареса на всеки зрител и не е касов – че онези неща, които мен ме вълнуват, публиката също ще ги разпознае в този филм. И това, което ме учуди при реакцията на зрителите, е, че в процентно съотношение много от нещата, които те си представят, са близки до начина, по който аз съм си ги представял. И този процент е учудващо висок. Много съм щастлив, че се получава така, имам много добра комуникация с публиката, много добър диалог. Много хора правят паралел със своя живот, което е един от най-добрите комплименти за всеки филм. Просто човек да припознае себе си във филма и да се замисли.
Докато представяте филма на фестивали, замисляте ли следващ проект?
Да, даже съзнателно не пътувам толкова много, защото смятам, че основната ми работа е да правя филми, а не да приказвам, въпреки че контактът с публиката ми е много приятен. При предишния ми филм пътувах много и минаха две години, докато започнах следващия си проект. Този път съзнателно гледам да огранича светските пътешествия, за да си върша работата.
Игрален или документален – какъв ще бъде следващият ви проект?
Нещо такова. Опитвам се да градя над това, което вече съм започнал досега. Опитвам се да търся нови предизвикателства, нещо което да ми е трудно. Обичам нещата да са трудни.
